the Softest voice and the strongest drugs

Отворих клепачи и рязко си поех въздух.
Поправка.
Опитах се рязко да си поема въздух. Само че каквото и да правих в тъмницата, в която се намирах, бях сметнал за нужно да сложа.. Нещо върху себе си. И макар нещото да не беше обемно като размер - можех да докосна и двата му ръба с ръцете си, всъщност усещах как и двата доста удобно се забиват в раменете ми, определено беше тежко.
Добре, имах някаква дихателна дейност. В никакъв случай достатъчна, за да оцелея дълго така - усещах как ми се върти свят, болеше ме глава, но това бяха болежки за по-късно - в момента предпочитах да се заема с проблема, който имах пред.. Или върху себе си.
Опитах се да се навдигна - чудесен план, който доведе до това кръста да ме заболи и да изчерпам и малкото кислород, до който имах достъп. След като третия опит доведе до зловещо проскърцване някъде над мен, реших, че е време да мисля.
Мисли бе.
Спуснах ръцете си по повърхността на.. Предмета? Гладко, лакирано, като че да е дърво. Не знаех докъде се простира - колкото и да протягах ръце, не успях да достигна до второ ръбче.
Добре. Не става нагоре, но може би става настрани - а настрани ме очакваха още кутии, сякаш небрежно нахвърляни, и едната.. Божичко, това дръжка на врата ли е?
Обвих ръце около хладното, метално топче и.. Дръпнах. Да, беше дръжка.
Чудесно. Бях в мебелната къща на някой психопат, например.
Мисли, бе. Мисли, мисли, мисли.
Вратичката се отваряше свободно, но не ми достигаше дължина да прокарам ръка вътре, макар че към този момент се чудех дали не ме очакват плъхове вътре.
Добре. Не може нагоре, не става нстрани.. Спуснах ръце над главата си - отново се допрях до някакъв шкаф, гардероб, ковчег, каквото и да е това, но имах достатъчно пространство, за да се поизмъкна.. може би щях да успея да освободя гърдите си. Така че подпрях ръце върху кутията над себе си и започнах бавно да се избутвам.
Кръвта ми замръзваше при всяко проскърцване - започвах да се чудя дали не са натрупани в някакво крехко равновесие, симбиоза, която опазвах само аз. Не само, че освободих гърдите си, дори успях да се измъкна до кръста - проблема беше, че вече цялата тежест на конструкцията беше на бедрата ми. Не можех да рискувам да се измъкна рязко, за да не съборя всичко върху себе си, не можех да се измъквам бавно, или щях да си смачкам остатъка от крайниците.
Мисли. Мамка му, само да не беше толкова тъмно.
Започнах да отново да опипвам пространството около себе си. Краката ми изтръпваха.
Ръцете ми обаче достигнаха нова дръжка, този път по-подобна на тези за врата, бе продълговата, хваната в горния и долния си край, имах място дори за двете си ръце.
Ако теорията ми беше правилна, каквоот и да беше това, беше с отворени врати. Ако теорията ми беше правилна, можех да изпозлвам дръжката, за да се набера, ако въобще ме издържеше, и да измъкна краката си, преди да са атрофирали съвсем. Ако теорията ми беше правилна, кутията, гардероба, каквото и да е, щеше да падне върху мен. Тоест, когато останалите започваха да се срутват, нямаше да паднат директно върху главата ми. И ако изключим риска от това да не мога да се измъкна пак, но този път в различна поза, имах някакъв шанс за успеваемост.
Е, в момента ситуацията така или иначе обещаваше да умра като куче, поне можеше да се опитам да направя нещо по въпроса.
Секундата, в която се издърпах, бе секундата, в която всичко се срути с трясък. Гардероб, доста по-тежък от моя, се взяза в скривалището, на сантиметри от главата ми. Извадих късмет - с това, че бях жив, и с това, че трябваше съвсем леко да напъна с рамо, за да доизкъртя дървения гръб и всъщност да успея да се изправя.
Поне тъмнината се разсея малко. Виждах само светлосенки и очертания, разибра се - и наистина, бях под купчина гардероби.
Е, ако не друго, съм жив и не съм сляп.. Така че започнах пипнешком да се изкачвам върху планината от счупено дърво ,пътьом изкъртвайки една дъска. Мисля, че най-голямата щета, която можех да нанеса с нея, бе на себе си с треската ,която вкарах в пръста си, но пак беше по-добре, отколкото да съм с голи ръце, нали?

След като вече нямах както изглежда няколко тона дърво върху гърдите си, можех да използвам освободения ресурс и да взема пак да помисля малко.
Радвах се на светлината -преди нея не успявах да разбера дали съм сляп или не. И не само това - не можех да извадя нито един факт за себе си, абсолютно нищичко, различно от това, че косата ми беше дълга и беше руса - почти бяло, което блестеше на малкото светлина, която ми беше дадена. Поне беше приятен цвят.

Е, помещението си имаше и прозорец - изглеждаше голям и явно беше нощ, но поне щях да мога да се ориентирам къде се намирам.. И какви са евентуалните ми пътища за бягство. Внимателно слязох по купищата дървесина, само за да видя, че пред мен се извисява планетата Земя, в цялата си прелест, а до нея блестеше и слънцето.
Пауза.
Седнах на един от гардеробите, който ми се струваше малко по-стабилен, подпрях брадичка на дланите си и просто се загледах в гледката пред себе си.
Че беше красиво - беше. Мастилено небе, тъмнина, която те обгръща като кадифе, а някъде там, в цялото това пространство - планетата, която се къпеше в златните лъчи на слънцето.
Супер.
Имах няколко хипотези за случващото се. Първо, луд съм. Второ, умрял съм. Трето, халюцинирам от загубата на кислород. Четвърти, надрусан съм. Пето, сънувам.
Шесто и най-малко вероятно - отвлечен съм от извънземни.
Всичките варианти обаче водеха до едно и също заключение - или вече бях умрял, или много скоро ще, или просто нищо не е реално, така че съм в пълна безопасност.
Така че нищо не ми оставаше, осевн да свия рамене, да си грабна дъската и да продължа да се разхождам.
Около мен цареше пълна тишина - кълна се, сигурен съм, че ако си напъна слуха, ще чуя как кръвта ми преминава през вените. И все пак, някъде в далечината, още от както се събудих под гардеробите, пееше някакъв глас, на някакъв език, който не можех да назова, но разбирах всяка думичка от него, прекрасен женски глас, който бих се радвал, ако бе по-силен, трябваше да се напъна, за да го чуя..
Само че вниманието ми беше отнето от яркозелен светещ бутон, близо до рамката на прозореца.
Изправих се и отидох до него. Беше зелен, нямаше табели, които да ми забранят да го натисна.. Можеше, разбира се, да обикалям и да прекарам часове в това да ровя из гардеробите, можеше и да се опитам да се докопам до бара в ъгъла, макар че решетките и масивния катинар срещу силата на прогнилата ми дъска не обещаваха твърде добри резултати..
Така че просто залепих дланта си за бутона и го натиснах.
Все пак, какво толкова можеше да стане?

Мамка му и бутони, и наркотици, и всичко... 
Кълна се, не знаех, по-скоро не помнех дали съм наркоман или не, но ако бях, веднага щях да спра. Да, щом се събудех от тази кома, щях моменталически да постъпя в манастир. Щях да си сложа расо и.. 
Е, не ми се искаше да си отрежа косата. Която доста свободно се веешее под мен в момента, докато скапаното реактивно въже ме държеше за глезените. Поне спря да ме клати. 

Добре. Време е да мислим. Първо, не разбирам защо, маакар че съм в сън, ме боли толкова много. Второ, въобще не разбирам поради каква причина трябва да съм в това състояние. Лош човек ли съм? 

Дали бях сам? Пеенето продължаваше да се чува около мен, но не звучеше да е като на запис. Напротив, беше много мек, много чист звук, почти ме унасяше... 
Не. Не му беше времето да спя сега, макар че наистина не виждах какво мога да загубя. Поне въжето изглеждаше като да е нормално въже... До колкото въобще можех да използвам думата нормално в случая. Но можеше да е по-зле. Можеше да е нечие пипало. 

И глупавите листа. Откдъе на къде някой ще ми казва какво да чета?! И по какъв начин?! За какъв се беше взел тоя? Освен това имаше покъртителен почерк. 
Започнах да се люлея за въжето - или щях да падна в бездната под себе си и да се свършва, или, и което беше целта ми, щях да се набера по въжето, за да достигна следващия бутон. Може би щеше да ме облее казан с катран и пера. Щях да кудкудякам след това и да използвам въжето, за да се обеся. 

Тананиках си ''алфа, бета, гама, да е/а твойта мама'', докато въжето раздираше дланите ми, докато накрая не успях да стигна до бутона и не го ударих с юмрук - толкова силно, че металната ктуия, в която стоеше, проскърца.

отчетено.

Този път стомаха ми не издържа на напъна - единствено съм благодарен, че успях да хвана косата си, преди да си избълвам вътрешностите на пода. Е, нека. Който кретен точно ме беше затворил тук сега щеше и да чисти. Бих повърнал втори път, ако имах какво. 

Не ми харесваше. Каквото и да се случваше, не ми харесваше, че го усещах толкова реално, толкова живо, сякаш беше наистина... Може би полудявах. Но със сигурност знаех, че ако продължавам в този дух, ще полудея, а сега.. Сега просто нямах време. Опитах се да блокирам мозъка си максимално, щях да мисля подробностите на каквото и да беше това, което се случваше около мен после.. Сега по-важното беше да намеря някакъв начин да се измъкна. 

- Отдавна съм се отказал от всякаква надежда, приятел. - чудесно, вече и сам си говорех. Но пък надписа изглеждаше толкова жив.. Бих го докоснал, но нещо ме караше да мисля, че може би е време да започна да мисля какво и защо докосвам. 

И се загледах във вратите. Отново чувах гласа, само че този път беше приглушен. И явно трябваше да избера между вяра, надежда и любов.. Което просто ме накара да се разсмея. 

Може би, ако познавах себе си, ако си спомнях поне едно късче за това кой съм, щях да мога да направя по-правилен избор. Сега обаче знаех, че нямах вяра, че ще се измъкна от тук, не таях надежда за спасение, така че оставаше единственото нещо, което все още не ме е предало - любовта.

Познавах стаята. Не знаех защо, не знаех откъде, не знаех чия е, не знаех какво съм правил вътре или защо съм го правил там, но.. Не можех да се оттърва от досадното чувство на дежа вю, което пробиваше мозъка ми. 
Виждах бутона, мигаше насреща ми, подиграваше ми се с абсурдния си надпис ''Спасение''.. Все едно имаше такова. 
Нищо не изглеждаше реално. Опитах се да докосна масата, праха върху нея, но пръстите ми просто минаха през пространството, не се сблъскаха с нищо.. 

Отпуснах ръце до тялото си и продължих да се оглеждам. В момента.. Е, не знам дали бих дал всичко, но бих дал доста за чаша с вода, която да отмие киселия вкус от устата ми. 

Звуците около мен се омешваха, ставаха един, после се разделяха на няколко, а накрая остана само бебешкия плач. Приближих се до люлката - зловещо проскърцваше, движеше се от вятър, който сякаш беше само около нея, не го усещах, нямаше течение, но все пак тя продължаваше да се люлее.. 

Дори и да откриех бебе отдолу, не съм напълно сигурен, че имаше какво да направя по въпроса, за да го измъкна от тук, дали въобще трябваше да го измъквам.. И все пак, нещо в него ме привличаше. На пук на малкото останал здрав разум, който евентуално се помещаваше в главата ми, дръпнах покривалото на количката.

Кълна се пред себе си и пред всички богове, макар и в момента да не се сещам за нито един от тях, ако още някаква невидима сила ме блъсне някъде, ще запаля цялото проклето място и ще се прибера вкъщи.. Където и да се намираше това точно. 

Ударната вълна ме запрати в стената, бях готов да се басирам за пари, че ще ми излезе синина на гърба от цялото това размятане и наистина много беше започнало да ми омръзва. 

Когато се окопитих поне малко, видях, че бебето беше изчезнало.. Нищо друго не бе променено, освен двете врати, които се изправяха пред мен. Исках да поема към.. Която и да е от тях, но не исках да рискувам да оставям нещо зад гърба си, което можеше да се окаже в последствие, че ще ме изненада в тъмното.

Ако приемем, че халюцинациите изненадваха в тъмното, разбира се. 

И все пак.. Някъде дълбоко в съзнанието ми се зараждаше концепцията, че може би случващото се беше реалност. Така че нищо повече не ми оставаше, освен това да се приближа към мнимата фигура и да издърпам покривалото ѝ.

отчетено.

Продължава от тук.

- Улана, удари шибания бутон!!! - силен крясък се стовари върху неадекватното положение на Улана в момента. Макар и да стоеше все още на земята, забита в стената, около нея пищящи хора и разнообразен ъгъл на гравитацията, тя примигваше все още в транс къде и какво се случва. Дишаше бавно, сякаш все още не можеше да осъзнае ситуацията. - УЛАНА! - името се заби силно в главата й и тя излезе от мислите си. Всичко около нея се разпадаше и тя трябваше да направи нещо по въпроса. Обърна се на едната страна - видя затиснат човек в престилка и маска. Някакво бюро се беше врязало в него, а няколко отломки от тавана продължаваха да посипват главите на изтормозените същества. Виждайки себе си обаче, Улана забеляза, че е облечена по същия начин, както почти всички в тази стая. Освен жената, която крещеше да натисне бутона, която изглеждаше като някаква военна. Тя продължаваше нещо да говори: 
- Удари... бу...то...на.... БУ-ТО-НА! УЛАНА! БУУУ-ТООО-НАААААа..ааааа.....аааа..а.ааа..ааа.аа

Съвзе се.
Не виждаше нищо.
Мъжът с нея беше до нея. Сподели му случилото се и този сън й се струваше толкова реален.
Нима тя наистина се казваше Улана?!
Улана...
Така се казваше... май... да! Усеща го, че това е истинското й име. 
Добре...
Има някакъв напредък...

Наклоних глава настрани и примигна няколко пъти, преди да протегна ръка към девойката - докосна рамото ѝ, макар че очаквахе да избухне под пръстите ми, или може би да се окаже, че е холограма. Но пръстите ми срещнаха мека, топла път, а аз бях посрещнат само от полу-уплашен полу-шокиран поглед и продължително сумтене.

Можеше да е капан. Можеше да избухне, можеш да ме убие, можеше да започне да бълва огън. Наведох се и подпрях длани на коленете си, на длан разстояние от лицето ѝ.

- Ще махна превръзката от устата ти, ако ожещаеш да не пищиш, окей? - посрещна го едно въпросително м?, така че той просто въздъхна и посегна, за да освободи устните ѝ.

Едва ли Хомюк си е представяла, че ще бъде размятана като някакъв парцал от човек на човек в някаква космическа станция, но уви, всичко това се оказва реално и тя е изцяло хипнотизирана от продължението на тази завръзка.
Не.
Тя по никакъв начин не опонираше на "новия" си собственик.
Това, което той ще каже, щеше да бъде нещо, което тя щеше да изпълни безспорно. Защо? Защото не знаеше какво се беше случило с предишния човек, който й беше спътник и който можеше да й помогне да се отърват от това отвратително място. Още повече, че не знаеше колко време беше отминало от последния път, когато беше срещната Онзи военен. 
Поклати глава за позитивно мислене. Вътрешно... може би някаква съвсем малка частица от нея, тя беше изключително позитивен човек, затова и се надяваше човекът, на когото е попаднала, да бъде толкова добросъвестен, за да й отвърже поне лентата на устата. Предният беше също такъв, чудеше се какъв ще бъде следващия, но и искрено се надяваше да няма такъв.

Ах.
Рай.
Усети въздухът отново в плещите си. Този, по-силният, по-дълбокият, който влиза през устата и запълва дробовете за части от секундата.
- Ох... - възкликна, като в следващия момент се изкашля зверски, защото пое прекалено много жадуван дълбок въздух. - Аз... - изкашля се отново. - Аз... Аз съм Улана... - изкашля се и повдигна очи, все още не можеше да види човека пред себе си.

Замъглено...
Мамка му... очилата й.
- Аз... - започна да се паникьосва. - Аз имам... очила. - продължи тя. - Очила, да. - обърна се към размазаната фигура пред нея, но тъй като нито можеше да различи нещо около нея, а само усещаше някакви стегнати въжета около себе си, тя се обърна отново към русокосата фигура. - Мога ли да те помоля за малко подкрепя, да ме развържеш? Не знам кой си, съжалявам... предполагам, че и ти не знаеш? - това дали беше важно да го казва, не знаеше, но едно беше ясно - че тя бе наясно, че хората тук НЕ знаеха кой-кой е. Дали това нямаше да й изиграе лоша шега, само времето щеше да покаже. - Аз съм Улана, съвсем наскоро разбрах за своето име. - опита се да замаже положението. - Предполагам, че и ти ще го научиш. Но... - завъртя погледа си. - Не знам от колко време съм вързана тук, дори не знам къде е спътника ми. - дори и не усещаше какви маниери правеше човекът пред нея, а само продължаваше да бълва думи. Надяваше се, че те ще бъдат някакви защити срещу него, в случай, че той излезе някакъв грубиян. Едва ли, обаче... всеки е тук за своя живот. - Да... аз... ох... - възкликна изплашена, дишаше учестено. - Господи, имах спътник. - въздъхна. - Не знам какво се е случило с него... - повдигна главата си към размазаната фигура. - Едно знам, обаче... - затаи дъх. - Ъм... очилата ми. Трябва да открия очилата си, за да виждам по-добре. Така виждам размацано... Кой си ти?! - добре де, дали момчето не направи грешка, че й отпуши устата? Едва ли той знае кой е, но може и да е разбрал вече?! От една страна, Улана поне се надяваше, че ще й обърне внимание, най-малкото да я отвърже, та после да прави каквото си иска....

- Чакай.. чакай малко. - божичко, главата ме болеше ужасно много. И вече започвах да губя представа от колко време съм тук.. Да, усещаха се като няколко часа, но с не по-малък успех можеха да са и дни. 

Добре, девойката очевидно не беше опасна.. Ако не друго, изглеждаше дори по-изплашена и по-объркана от мен. Говореше ужасно бързо, ужасно много и ми докарваше световъртеж. Огледах се около себе си, в опит да открия въпросните очила, но или беше твърде тъмно, или аз самия ослепявах. 

Продължаваше да бръщолеви срещу мен, така че просто кротко седнах по турски пред стола ѝ, подпрях брадичка на дланите си и я изчаках да обърне внимание, че съм пред нея и евентуално да си поеме въздух. 

- Какво си ти? Защо си тук? И как можеш да ми гарантираш, че ако те отвържа, няма да ми откъснеш гръкляна?

отчетено.

Усещаше все още по устните си болката от лепенката, която преди малко Виктор така охотно разкара от нея, но нямаше време за чувства в този момент. Тя трябваше да обясни ситуацията по възможно най-бързия начин, с идеята да си изкаже и майчиното мляко. Защо? И тя не знаеше, наистина. Само претендираше за успеха от това, че този висок човек, с искрящо млечна коса, която на някои места изглеждаше като слама, да й има доверие. А доверието, именно, се гради с това да се опознаят един-друг. Но друг беше въпросът - дали Той ще реши да й каже нещо и дали въобще си спомня, за да говори, както тя правеше в момента. Бас ловеше, че ако Виктор си спомняше нещо за себе си или най-малкото се събуди отново някъде другаде, в различна ситуация, щеше да е толкова изплашен, колкото нея и най-вероятно белите му дробове трудно биха си поели дъх, опитвайки се да настигнат думите, които щяха да се изливат като водопад от устните му.

Все пак, реши да си поеме въздух. Трябваше й. Беше добре вързана за някакъв стол, а черното наметало, с което преди малко беше просто захвърлена В него, сега спокойно се излежаваше на толкова познат, метален под, от който Улана изтръпваше. Да... тя беше убедена, че все още се намира на тази космическа станция и как е успяла да припадне или заспи, как не е усетила нищо, как е била завлечена на друго място, вързана и изоставена, като някаква играчка в ръцете на психопат или на 50 Шейдс оф Не знам си какво... изключително извратеняшко мислене. 
Добре.
Пое си отново дъх.
Единственото, което в момента се чуваше в стаята. И някакво странно бучене като двигател, но толкова далечен, все едно е заглъхнал в ушите й. Разбира се, Виктор се възползва от ситуацията да изкаже няколко думи, които обидиха до краен предел русокоската. 

- Моля?! - възмути се и го погледна със зверски поглед. - Какво съм аз? - погледна се и рязко вдигна глава към него. - Жена?! - изкриви устните си, а фактът, че продължаваше да вижда замъглено, все повече я караше да настръхва. За да я пита нещо такова или и той се нуждае от очила, или е срещал по пътя си Неща, които не изглеждат така, както се представят. Така и така си беше достатъчно страхлива, сега има повод и да пищи, но мислеше да го запази за по-късно, в случай че й се наложи. Явно всичко, което до момента беше казала, е минало през едното ухо на мъжа и излязло от другото. Въздъхна и стовари главата си надолу. Затвори очи за момент, след което заговори тихо и спокойно. - Не знам какво се случи. - започна тя, все още с глава надолу и затворени очи. Усети и силното туптене в главата си от умората, която тегнеше като прокоба в нея. - Аз бях с един човек. Не знам къде е в момента. Всичко вървеше супер, имаше някакви прасета с... някакви крила и... - спря се. Усети, че ако продължава по тоя начин, най-малкото щеше да обърка и човека пред нея. Едва ли той се е сблъсквал с тях, но може и с много по-лоши неща. Вдиша дълбоко и издиша още по-дълбоко. След това замлъкна за момент.

За момент, да...
Защото след това, следващият въпрос, още повече я обиди. Вдигна глава изненадано.
- Да ти откъсна гръкляна? - започна спокойно, след което се подсмихна... подсмиииихна... подсмихна. После взе да се смее. Но не смях като нормален такъв, ами нещо средно между нервен срив и абсурд. - Виж ме! - опита се да се освободи, създавайки неприятни звуци от краката на стола, които се забиха в металния под. Преглътна, с идеята да се успокои. - Аз съм тази, която е завързана - започна с равен тон на прегракналия й глас, - а ти си този, който е свободен. Откъде да съм сигурна, че не си всъщност ти този, който ме е вързал тук? И всъщност - да, тя беше наясно, че не трябва да продължава това изречение, затова и свъси вежди, заради своя абсурд, но устата й не можеше да се спре така лесно. Все пак беше жена, - сега очакваш да ти се доверя и накрая да бъда предадена. - защо й беше да го продължава?! А, да... защото наистина беше жена. - Другото, което е... - а, и тя продължаваше, повдигна глава, - изглеждаш в пъти по-силен от мен. Как очакваш въобще да се справя с теб? - добре, някак замаза положението, защото сме я виждали във всякакви трансформации - от доста бързо бягане, до използване на пушка, но това, разбира се, Виктор не го знаеше. За момента беше и по-добрият вариант.

- Много говориш. - единствено присви очите си срещу нея и облегна длани назад, докато си изпее всичко.. На прекалено висок за главоболието му тон. Поне вече не се тревожеше за собствената си ментална стабилност. Очевидно имаше някой, който е по-зле от него самия. 

Приплъзна дланите си по пода, без да гледа какво напипва - крайната му цел беше да изпъне гърба си, който беше започнал да го боли ужасно много. А и хладината на настилката някак си го караше да вярва, че все още беше с всичкия си. Образно казано. 

Значи имаше и други. Където и да бяха, имаше и други. Освен ако това не беше някаква холограма, поредната игра.. Въздъхна и поклати глава изморено. Не беше спирал за почивка от прекалено дълго време, нямаше изгледи да го направи скоро. 

Унесен в мисли, почти беше легнал на пода, когато пръстите му напипаха някакъв предмет. Сепнато подскочи и отдръпна рязко ръката си, само за да открие, че в крайна сметка е намерил очилата ѝ - може би самия той започаше да има нужда от такива. Взе ги, позабърса ги малко в ъгъла на тениската си, макар че за пукнатината в ъгъла на едното стъкло нямаше какво да направи, и се приближи към нея. 

- Стой мирна. - приведе се бавно и внимателно ги постави на лицето ѝ, измъквайки няколкото кичурчета коса, които заплашваха да се заплетат в рамката. - Ето. Вече виждаш. Сега ще те отвържа и ще съм ти силно благодарен, ако не трябва да те връзвам отново после.

Едва ли можеше да осъзнае нейното притеснение, което има за собствения си живот, защото не я познаваше и не му пукаше особено за нея. В това Улана беше убедена до мозъка на костите си. Въпросът е, че ако продължава да се държи като някаква петнадесетгодишна лигла нямаше да се стигне до никъде, освен може би този русокос човек да я зареже. Тактиката й започваше да се пропуква, така че тя трябваше да намери начин, по който да успее да му вдъхне доверие и той да я отвърже. Примерно.

Разбира се, може би като за начало трябваше да спре да говори. По този начин той може би би осъзнал, че тя не е чак такава лигла и може да се стегне и да бъде примерна овчица. Друг е въпросът, че тя по всяко време може да прецени да НЕ бъде такава, стига вече да е отвързана. А и всеки момент щеше да се разплаче, защото й писна да вижда замъглено.
Въздъхна, след като изказа още около стотина изречения и осъзна, че замъглената руса фигура пред нея вече се изляга на металния под.
- Ще изстинеш... - о, да... от петнадесетгодишна лигла се превърна в седемдесет годишна бабка. Преглътна и се намръщи на себе си. А уж щеше да спре да говори... мамка му! Ако не почнеше да говори скоро, мислите й щяха да избухнат вътре в нея, а това щеше да е наистина страшно.

Мъжът заплашително се надигна и тръгна към нея без да казва нито дума. Това не й харесваше. Затвори очи притеснено, даде тялото си малко назад, но то просто нямаше накъде повече, и усети рамки на очила. Това донякъде я успокои. Усети ръката му по няколко от кичурите руса коса и след това мъжът изказа положителни думи, които я накараха да се усмихне и да отвори очи. В началото виждаше размазано, в последствие започваше да вижда по-добре, докато успеят очите й да свикнат с аксесоара. Зрението й приличаше в момента на две палачинки, но все тая, важното беше, че вижда. Макар и да имаше малък дефект с едната част на аксесоара, но се чудеше дали да изкаже критиката на този човек или по добре да си замълчи. И реши накрая да си замълчи. Погледна го обнадеждено. 
- Добре... - спокойно отговори на неговата молба и се усмихна плахо. Преглътна и усети ръцете му около тялото й, а тя реши да му помогне с отвързването, за да стане възможно по-бързо. И усети стопроцентовия си въздух отново в гърдите. Пое дълбоко. Отново тръгна да казва нещо, но предположи, че щеше да е добре в момента да не казва нищо. 

Изправи се.
- Ох... - възкликна и се протегна. Погледна тавана, който й беше до болка познат и тъкмо да изкаже НЕЩО, тя пак се спря. "Не... по-добре да не говоря." - помисли си и се обърна към русокосия дългуч (I know... не мога да говоря, поне да измисля някакъв прякор-нещо xDDD). Погледна го въпросително. Кръстоса ръце пред гърдите си и реши да не мърда повече, за да не става отново Дразнителят на Деня.

- Твърде съм изморен за това. - размаха неопределено ръка и прокара пръсти през косата си. Поне не беше започнала да се заплита.. Или поне не прекалено много. Което не отнемаше главоболието му. 

Насочи вниманието си към двете врати, макар и  да не изпускаше Улана от поглед. Следеше я с крайчеца на окото си, цялото му тяло се бе стегнало, съвсем лека крачка назад и настрани, за да е готов да скочи срещу нея.. Ако му даде повод. Ама наистина нямаше нерви за това. Не знаеше от колко време се мотаеше тук, но усещаше глад, и подозираше, че скоро щеше да започне да усеща и умора. 

Вратите бяха еднакви.. Почти. Приближи се бавно първо към едната, после към другата, но не ги докосна. Искаше му се, но след всичките му премеждия с бутона, може би това да се отнася с агресия към проблема не беше точно доброто решение. Така че вместо това се обърна рязко към нея и скръсти ръце пред гърдите си.

- Ти си била тук и преди. Коя е правилната врата?

отчетено.

"Руса, плътна, дълга коса..." - Улана го погледна презрително от главата до петите, без да обели и дума. Все пак, гледаше да не дразни своя спътник, докато не разбере какъв е, откъде е и какво иска. Ако е някакъв подобен като онзи, с който се беше запознала - със сигурност щеше да е голям екшън. Да, но виждайки тази дълга коса, завистта в нея за момент се повдигна, но бързо утихна. Ах, няма си и идея какви неща се крият из тези "подземия" и по-скоро трябваше да се сбогува с красивото си и невиждано досега русо украшение. Да, украшение - прекалено префърцунено. Улана също имаше руса коса, но си личеше, че нейната е натурална и не прилича на слама. Нямаше търпение отново да се озоват пред някакво птеродактилско извънземно прасе, та да видим как този дългуч пищи като откачен. 

Добре.
Време е да успокоим страстите. В момента, в който Улана продължаваше да го наблюдава презрително, той подхвърли един бегъл поглед към нея и тя се наложи да смени физиономията си на по-приветлива, без да бие на очи. Продължи да оглежда помещението, сякаш за първи път е тук. Студът сковаваше костите й, а начупеното стъкло на едното й око все повече започва да я дразни. Убедена беше, че нямаше как да продължи така, защото има прекалено много опасности, на които могат да се натъкнат, но прецени да не си отваря устата още отсега. Нека да мине известно време, та да видим въобще дали ще започне да му има доверие. Нещо обаче в нея я накара истински да се подразни и се намръщи зловещо. Вече не можеше да си трае!
- Моля?! - възмути се жената и рязко се обърна към мъжа, като косата й подскочи около раменете. Погледът й беше мрачен. - Така ли се задава въпрос на една дама? - започна тя. - Заповеднически! - възкликна обидено и свъси вежди, оглеждайки го отново от главата до петите. Повдигна поглед към безизрастните му очи и ги загледа. 
- Не знам кой е правилният път. - обобщи, гледайки го в лицето, та да усети това, че говори истината и се нацупи, извърна глава към прозорчето, за да се "любува" на пейзажа отвън. Отдавна беше свикнала с него. Кръстоса отново ръце през гърдите. Не можеше да търпи повече да бъде унижавана като някакъв парцал. Обърна се още по-въодушевена. - Ако смяташ да ме използваш като опитно зайче... - развя палеца на дясната си ръка пред себе си. - Не си познал! Може да съм всичко, но не съм и жертвен агнец. - присви очи. - Ти си, все пак, мъжът... би трябвало ти да прецениш коя е правилната врата. - тя много добре знаеше, че правилна врата няма. Това място толкова бързо се променяше, че те не можеха да успеят да се приспособят, дори да минат стотици години. А това още повече я плашеше. Всъщност, вече й беше все едно, защото успя да каже това, което искаше. Извърна гръб на "мъжа" и повдигна главата си гордо. Вдиша дълбоко и след това издиша, затваряйки очите си. Помещението беше тихо, спокойно. - Двете врати си приличат по цветове... - започна спокойно, но в последствие повишаваше тон с всяка изминала дума от прииждащия адреналин, - ...нима искаш аз да съм тази, която да избере грешния път и да бъде посечена? Или изгорена? Или подгонена от някакви прасета? - намръщи се. - Не... не си познал, драги. - измърмори под носа си и се доближи по-близо до прозореца. Знаеше, че си играе с огъня, но наистина вече не й пукаше. Докосна с дланта си стъклото, което беше студено. Температурите в стаята започваха все повече и повече да се понижават, а това значеше само едно - твърде много са се застояли на едно и също място.

- Ами виж какво, от двама ни, предпочитам ти да си изядената, не аз. - кръстоса ръцете си пред нея крайно авторитетно и сви устни. Ако девойката очакваше някакво подобие на джентълмен пред себе си.. Можеше да се подготви за редица от разочарования. - И не знам дали си била дама в предишния си живот, но тук все още не съм напълно сигурен дали няма да ми прегризеш гърлото, като се обърна, така че това е най-дружелюбното лице, което ще видиш, докато не ме убедиш да ти вярвам.

Не я дочака да му отговори, вместо това отстъпи отново към вратите. Започваше да добива представа за характера ѝ, така че очакваше порой от думи, не особено приятни и основно в пищящия тембър, да се изсипят след него. Но беше по-добре да му крещи, отколкото да го убие, все пак трябваше да мислим рационално, нали?

- Черната врата с жълтите ивици ми харесва повече. Не ми дразни очите толкова, колкото другата. - посегна и постави бавно ръката на дръжката, завъртайки глава към нея. - Е? Идваш ли?


отчетено.

Искаше й се да ревне от тъпия си късмет, който имаше. Сега истински й се искаше да се събуди отново някъде другаде, като се надяваше да се върне на старото си място. Предпочиташе онези прасета, които имаха птеродактилски криле, отколкото този тук. Намръщи му се, гледаше го възможно най-обидно и сърдито. Явно наистина някой я наказваше да изживее последните си мигове не с човека, с който иска, ами който наистина би я унищожил. 

Преглътна и се изправи като видя прииждащата бяла фигура към нея. Започна да дрънка някакви глупости, на които Улана инстинктивно вече имаше отговор и понечи да си отвори устата, но явно човекът си имаше други неща в предвид и я остави сама с мислите си. Това я вбеси! Къде беше онзи военен, да му забие един юмрук на този скелет. Ситуацията ставаше все по-напрегната и Улана не издържаше на това. Затвори очи и усети една сълза да прокапва покрай дясната й скула. Изтри я набързо с ръка и вдиша дълбоко. Чувстваше се толкова самотна. 

Внимателно впери погледа си изострено върху Виктор и наблюдаваше движенията, които правеше. Започваше все повече да не му има доверие, но сега осъзнава, че няма друг избор, освен да му се довери, колкото и да не искаше. Затова и го гледаше толкова презрително. Отново.
Вдиша и издиша, след което се насочи към вратата, която той беше избрал. Надяваше се да има гадни същества, които да го изядат, а тя само щеше да се радва на пира, който й е поднесен. Наистина усещаше, че ще бъде много доволна.
От друга страна, обаче, тя не беше такъв човек!
Явно спирката "Дариус" /военният герой/ я е накарала да бъде много по-безмилостна, предвид факта колко откачени неща можеха да се крият през техния път и най-добре беше да изостри уши, очи, устни и дупе, да речем.

Кимна в знак на съгласие, мъжът отвори вратата и я подкани да влезе първа. Нали, дамите са винаги с предимство, но този път прецени да не се изявява като дама и да отстъпи. Все пак, не се намираха в някой изискан ресторант за вечеря, а в някакво забравено от Бога място. Мъжът не реагира по никакъв начин и влезе първи. Тя го последва, обръщайки се за последно в полупразната стая, в която бяха.
Вратата се затръшна с всичка сила, а това накара Улана да подскочи. Пулсът й се ускори на 150 удара в минута и усещаше, че всеки момент ще получи световъртеж. За Бога, тук беше толкова тъмно, а точно преди да влязат изглеждаше като напълно нормална стая. Явно и осветлението си правеше номера.

- Мисля че трябва да те хвана за ръката. - отвърна тя, опитвайки се да напипа мнимия човек пред нея. Поне да беше разговорлив или да мисли за жената с него. Какъв мъж беше! Разпери ръката си. Все още не можеше да го намери и започваше още повече да се паникьосва. Започна да си движи лявата ръка наляво-надясно със скоростта на светлината и точно тогава чу някакво измяукване. Котка? Тук? Това щеше да е интересно...

- Да, да, разбира се. - Всъщност Виктор бе протегнал ръка някъде зад гърба си - не особено усилено, а и не си направи труда да погледне къде се намира точно Улана - беше твърде съсредеточен в това да се опитва да се ориентира в непрогледния мрак пред себе си.

Когато чу мяукатнето обаче, тялото му се стресна. За пръв път от срещата им изглеждаше като да проявява знание, че има и друго човешко същество със себе си - доста бързо успя да намери ръката на девойката и макар и грубо, я издърпа така, че да е плътно зад гърба му.. Все едно имаше някакво значение или пък щеше да успее да я опази - тъмницата беше ужасна.

- Котка на това място означава, че сигурно е пълна с експлозиви, или тя самата е експлозив. Стой до мен.

- Къдее ссссиии.... - изсъска момичето, опитвайки да го открие. Тази тъмнина щеше да я унищожи. Мразеше тъмнина. Това да не виждаш къде си... щеше да я убие. Мамка му. - Спри се малко... говори! - не, нищо... ръката й продължаваше да се разперва наляво-надясно. Оф, защо не беше останала с военния. Убедена беше, че нямаше да се стигне дотук. Защо трябваше някой да си прави такава гавра с нея.

Мяяяяу...
Какво беше това?! Котка? Тук?
В тоя момент тя усети рязко да бъда дърпана от нещо. ИЗПИЩЯ! Оказа се, че е бил Виктор и вече можеше да усети гладката му руса и дълга коса и нейния приятен мирис. Дишаше учестено. Дори беше убедена, че му диша във врата - буквално.
- Стресна ме... - изрепчи му се. - Това е само една котка. - каза и продължи да върви плътно до него. Всъщност, то като цяло нямаше голям избор. Вървеше си. - АУ! - възкликна, опитвайки се да отпусне ръката на спътника си. - Боли... защо си ме хванал така?! - намръщи се, макар че дори и себе си не можеше да види. Поне все още усещаше тялото си. Но хватката му продължаваше да е така силна.

Мяяяяу...
Поредно измяукване и поредно стискане на ръката й.
- АААУ!!! - вече наистина щеше да се разплаче от болка, а след малко смяташе да му забие един. - Ще те ударя, престани да ме стискаш!!! - бутна го напред и явно спътника й успя да омекоти хватката. Измърмори нещо под носа си, което беше нелепо. - Котка-експлозив. - изкикоти се. - Май си гледал много филми. - факт беше, че видя какви ли не неща по пътя си, но котка-експлозив за първи път чуваше като цяло. - Не вярвам... - да, ама започваше да се разубеждава. Той й насаждаше страх. - ОХ! - възкликна. - Престани да си въобразяваш глупости...


Мяяяу... меееоууу...
- Добре, де, добре... разбрахме! - измърмори Улана и се огледа. Нищо не виждаше все още. В един момент, обаче, няколко светлини щяха да й избодат очите. Постави другата си ръка пред очите, докато свикне с искрящата светлина. Поне сега виждаше русокоското пред себе си, нищо че беше с една глава над нея. 
Първо светнаха черно-бели светлини, които изобразяваха нещо като врата, но ... без вратата. По ръбовете и краищата плуваха като във вода. Красиви бели светлини.
Следващите бяха пред тях - някакви оранжеви, отново смесени с черно. На някакво светлинно шоу ли бяха? Не помнеше да са й се случвали такива неща тук. Та, тя какво ли помнеше въобще...
Третите светлини бяха червеникави, отново с черни отенъци. Отново "плуваха" из краищата, все едно бяха в някакъв сън и всичко е замазано. 
Светна точно пред тях огромен надпис, гласящ "ИЗБИРАЙ".
Улана се намръщи.

Мееоу...