the Softest voice and the strongest drugs

Първата му реакция, когато светлините се забодоха в клепачите му, беше да издърпа Улана към себе си и да се опита да я закрие, колкото може. Не, че имаше намерение да става по-малък темерут.. просто можеше да е темерут с обноски. 

Е, експлозия все пак не последва, така че я пусна, но не позвлли на тялото си да се отпусне. Скоро нямаще да го направи.

Чудеше се колко време вече бяха прекарали тук и до кога адреналина щеше да може да държи тялото му в готовност и нащрек.

- Писна ми да избирам и мразя шибани котки. 

Въздъхна и огледа вратите. Всеки път пробваше различна стратегия за избора си, и всеки път се завираше по-дълбоко в.. каквото и да беше това. 

Така че този път затвори очи, изпъна пръст нагоре и започна да нарежда:

- Онче бонче, счупено пиронче, психопатът който ни затвори чумата да го тръшне и умор'и.. Е, явно минаваме през червената.

отчетено.

Сякаш започна да усеща по-близко енергията на белокосия младеж и някакси почваше да свиква с него и характера му. Нищо, че най-вероятно не помни нищо от себе си, но фобията от котки май е добро начало.
- Щом си започнал да си спомняш, например, че те е страх от... котки... - опитваше се да задържи смеха си като прехапваше нервно устни. - Ъм... - преглътна, за да се опита да потули насъбралия се смях. - Та, да... значи има някакъв... напредък. - изкиска се и повдигна рамене. При нагласата, че ще последва пореден избор за тях, Улана беше убедена в това и всъщност нямаше как да се изненада. Но това не значи, че не може да се намръщи. - Нямат край тези избори. - поклати главата си отегчено и въздъхна. Още по-откачено стана, когато Виктор реши, че най-добрия вариант ще е да си играе на онче-бонче. Това беше неприемливо.
- Ти сериозно ли? - възмути се Улана. - Играеш си с животите ни на случаен принцип?! - поклати отново отрицателно глава. - Не, не... тук трябва да мислиш логично, защото цялата тази откачена нереалност или реалност е свързана с логиката. - повдигна рамене, макар и да не беше сигурна какво каза току що. Разбира се, високият мъж нямаше намерение да я слуша, ако въобще нещо е чул от това, което тя каза. Затова, Улана въздъхна отново и се сети за времената, когато Онзи военен беше с нея. Започваше да й липсва. Поне имаше някакъв нормален характер.

Докато си разсъждава, Виктор я поведе към една от вратите.
- Дали това е добре? Червено? - намръщи се Улана, но насреща си отговор не получи. Това още повече я напрягаше. Как да има доверие на такъв човек...

Мееоууу...
Котките продължаваха да си правят някакви джумбарета, а русокоската й се искаше да отиде и да ги разцелува. Обожаваше котки - поне така усещаше. Сети се, че се запътиха към една от "вратите".
- Ако вътре има нещо, което ще ме убие.... ще се съживя и ще те убия. - заплаши, макар и думите й да не тежаха дори два грама. Въздъхна, когато видя, че дори не може да сплаши чистокръвния, леденясал мъж. Вървеше бързо, което беше нормално за него - не само, защото е висок, а и, нали... се страхува от ... котки. Ха-ха...
- По-полека, де... идвам... - Улана го разбираше, че го е страх, но не е нужно да й чупи китката. Бяха близко до вълнообразните червеникаво-черни нюанси и бялата светлина започваше все повече да ги залива. Това я плашеше, затова реши просто да затвори очи и каквото сабя покаже. Енергията се засилваше все повече, пулсът й щеше да прескочи всякакви граници, а косите й се разпиляха зад нея, както и неговите. Любопитството надделя и Улана отвори очи, тъкмо когато преминаваха през очертанията на цветовете. В момента, в който го направиха, косите им изпопадаха отново надолу, а пред тях се изобрази огромен коридор от сини светлини. Изглеждаше като болнично крило. Улана се завъртя назад, за да види предишната стая. Виждаха се цветовете и тъмнина. В последствие изчезнаха и на тяхно място се появи също толкова дълъг коридор. 
- Ама, че странно място. - огледа се Улана и се доближи до един от прозорците. Земята беше се разпростряла недалеч от тях и се въртеше толкова бавно, че едва си личеше. - Симулацията изглежда на ниво. - обърна се към Виктор. - Ако въобще е симулация... нали... трябваше да не можем да дишаме или да сме със скафандри? - повдигна рамене. Доближи се до мъжа и се усмихна. - А сега предполагам си вече много по-спокоен, когато няма звуци от котки? - идваше й да се засмее, но реши да преглътне тази емоция в момента. Така или иначе цялата ситуация си беше траги-комична. - Добре... - започна тя, оглеждайки коридора и хилядите инвалидни колички и легла. - Дооообре... - повтори провлачено. - Това е някаква болница, или нещо такова? - започваше да се изморява от цялата тази работа. И не след дълго от леглата и инвалидните колички, завивките, с които бяха покрити, се надигнаха рязко. Под тях излязоха някакви хора - различен етнос, различни полове, различни ... болести. Някои бяха пъпчасали, други кашляха, трети имаха хрема, четвърти едвам вървяха, пети пълзяха... и се доближиха около тях. Улана се притесни.
- Помогнете ни... помощ... помогнете. Моля ви, помогнете... - разпериха ръце към тях и започнаха да ги докосват. Пулсът на Улана повторно се повиши. 
- Какво ще правим... - опита се да постави ръкав на устата си, за да не вдиша нещо от тези хора. - Накъде ще тръгнем. По коя част от коридора, не можем да останем тук... или да им помогнем? Но как... - когато беше притеснена, започваше и да плямпа много... ?!

-  Честно да ти кажа, предпочитам да ме съживиш и убиеш ти, от колкото да умра от нещо тук. Ти поне имаш шанса да го направиш една идея по-персонално. 

Е, явно беше усетил, че това е последната му възможнодт да направи гадна забележка, преди да умре, и се възползваще с пълна сила. Измърмори едно "мамка му", когато усети как кеъвта му замръзва във вените. Мамка му наистина. Сигурно в някакъв момент щеше да намери за забавно или дори сладко как Улана се чуди дали да им помогне, но ндговите инстинкти, всичките до един, крещяха да св махат. И в никакъв случак да не позволяват нещо да ги докосне. 

Добре. Назад нямаше да се върнат със сигурност и все пак някаква слаба надджда го накара да се обърне - само за да види Улана и да изпсува още веднъж. Не беше точно с къс ръкав, но определено кожата и не бещв изцяло покрита. 

- Взимай! - свали якето си и почти го хвърли върху раменете и, набутвайки ръцете и през ръкавите. - Взимай, момиче, ръцете ти са голи! И ме хвани за ръката, защото ще бягаме. 

Не се обърна повече, за да проверява дали въобще регистрира думите му или не. Беше и осигурил някакъв вид защиъа, поне до колкото му беше по силите, така че му остана само едно - да сграбчи ръката и и да я поведе през тълпата, като сам риташе или ръка, или глава, за да не докоснат краката и. 

- Сега ли намери да носиш пола? От всички други дни?

А....
А!
А!
ААА!
АААААА!

Ох...
Това беше странно. Никой досега, поне не се сещаше, не й ръчкаше крайниците в някакво яке, но поне това яке можеше да я скрие почти цялата, защото беше огромно и дълго. Все пак, мъжът, с който се озова пък сега, е сигурно метър по-висок от самата нея, но явно е и доста сръчен и бърз, докато тя малко си падаше тромава и се изненада от бързите му реакции.
- Но, да им помогнем... - не, явно другата особа имаше съвсем различни планове и усети как само една ръка я издърпа рязко от натрупалите се хора около тях. Усети много ръце около якето и изпищя. - Аааа! - изпищя още няколко пъти, докато се опитваше да бяга, защото някои от хората искаха да я хванат за краката, може би с идеята да й привлекат вниманието, че точно ТЕ са важните в момента или пък да я изядат??? Боже, виждаше насреща си с едното си око и някакъв човек в червеникави точици по цялото тяло. Стана й толкова жал, че започна да се вайка и беше на ръба да изхлипа и да заплаче. 

Въобще и не си направи труда да отговори на въпроса на Виктор. Е, какво да направи... откъде да знае какво да облече, след като въобще не си спомня?! Тя ли беше виновна, питам?! Всички бяха толкова осъдителни към нея, включително и онзи военен, което започваше искрено да я изнервя. Нямаше вече никакви сили нито да тича, нито да бяга. Чудеше се дали да не се пусне и просто да я изядат или заразят и да стане една от тях. За какво й е да бяга? Да се спасява? От какво, при положение, че може да се случи същото след няколко минути? Докога???? ДОКОГА, ПИТАМ?! 

- ААААА! - изпищя за пореден път, но бягаше с всички сили или поне с това, което й е останало. Прескочи едно дете, дори, о, Боже, и дете имаше заразено, но то я хвана в последния момент и Улана усети как залита и пада на земята. Мъжът с нея й помогне да се изправи, ако всъщност сме точни, направо си я хвана с двете ръце по най-бързия начин и вместо "помощ", направо беше инициаторът, а тя просто се подчини безспорно. Усети краката на твърдата земя под тях и продължи да тича и сякаш малко по малко хората ставаха все по-малко. За тяхно щастие въобще не се движиха толкова бързо, а повечето само пълзяха. 

И побягнаха още малко. Улана се спря, не можеше да диша повече.
- Чакай.... Ча...кай... - спря се и се изкашля. Дишаше много бързо и често. - Ох... не съм бягала от.... прасето-птеро...птеродактил, ох.. - възкликна и преглътна, след това продължи да се опитва да си нормализира пулса. 
Ама, нямаше време въобще да го нормализира, защото следващата порция убийствена врътка се появи. Всичко се разтресе силно. Улана изпищя, нямаше къде да се хване и в тоя момент точно за няколко секунди цялото помещение се накланяше на една страна.
- Не, не... - подът под тях беше хлъзгав и бавно започваха да падат надолу. Наклонът беше такъв, че всеки момент всички болни хора щяха да се изсипят върху тях. - О, Боже... - възкликна уплашено и докато го направи, болните хора започнаха да се чуват, да се вайкат, да се молят за помощ и не след дълго по един, по двама започнаха да "летят" към тях. През това време, Улана и Виктор нямаха друг избор, освен да се подчинят на откачената гравитация и да полетят надолу, нищо че до преди малко вървяха нормално по този коридор. Улана се опита на няколко пъти да се хване за пода, но без успех. И двамата се пренесоха в тъмната част на коридора, чувайки се само писъка на русокоската от тази отвратителна пързалка. Не след дълго и болните хора щяха да ги последват.... а какво имаше в тъмнината?!

В последния момент успя да хване девойката и да притисне главата ѝ към гърдите си, а ръцете му се сключиха около тила ѝ. Не изключваше възможността да се удари отново, но поне стесняваше опциите за фатални удари. 

Паднаха основно върху неговия гръб, което му изкара въздуха, но съдейки по писъка на Улана, и тя не се беше оттървала без последствия. 

- Какво стана? 

Нямаха прекалено много време за разговори, очакваше всеки момент живите мъртви или каквито там бяха разлагащите се създания да ги затрупат. Определено не добър начин да умре. Когато ѝ помогне да се изправи и я видя как подвива крака, обаче, не му трябваха повече обяснения - беше навехнала глезен. Или поне се надяавше да е глезен, а не нещо по-сложно. 

Изпсува доста дълго и доста красиво, докато я мяташе на гърба си като багаж. Ако не друго, сега якето осигуряваше някаква защита и на него. Сканира бързо помещението с поглед - тавана се отваряше, но не навсякъде. Ако се вкопчат в ъглите на стаята, всъщност имаха някакъв шанс. И това и направи - спусна се към единия, най-далечния от пързалката, и започна трескаво да опипва стената за някаква грапавина, за която да може да се хване и да ги качи обратно. 

- Мисли, мисли, мисли, мисли... 

Говореше си сам, докато звуците го застигаха и го подлудяваха. Забиваха се в мозъка му, пиляха го от вътре. Тръсна глава и се обърна, допирайки гърбовете им до стената - явно с бягане нямаше да се случат нещата. 

- Много ли ти се свидят ботушите? Защото освен ако нямаш някое оръжие, скрито по себе си, не се сещам с какво друго можем да се пазим.

Преди малко беше А, ААА, ААААААААА...
Сега е по-скоро... ох, ох, ох...
И не... не е това, което си помислихте!
Улана се опита да види шибания си крак, но без успех. Пациентите се чуваха как започват да падат към тях, което не й се струваше никак добра идея, но мъжът я повдигна, тя изписка от малко болка и се свлякоха до единия ъгъл на стаята. Всичко светна ярко, което накара жената да присвие очите си притеснено. Виждаше как хората започнаха да се свличат надолу като пързалка. Силен трясък се чу отнякъде, цялото помещение започна да се тресе ужасно силно.
- Какво ще правим??? - извика жената и погледна към крака си. За нещастие виждаше, че е разранен. Опита се да стъпи на него, но болката беше ужасна. 

ПОМОГНЕТЕЕЕЕЕЕ....
ПОМООООЩЩЩЩЩ!!!

Крещяха пациентите, които всъщност финалната им точка е точно върху или около двамата пасажери.
- НЕ! - извика жената и първият пациент вече падна близо до тях, разбивайки главата си върху металния под /стена, всъщност, защото стаята е ... наопаки/. Улана стисна силно очите си, защото не искаше да вижда това. Още един пациент последва неговата съдба... и още един. Поне първите няколко фатално и може би героично умряха за другите, които започнаха да се стопират върху труповете и се опитваха да стигнат двамата пасажери. - АААА! - изписка отново жената и погледна към Виктор с недоумение. - БОТУШИ??? Как така?! Нямам бухалка?! - май вече беше в шок. Към нея тръгна един от пациентите и докато се обърне, той вече докосваше косите й. - АААААААА! - Виктор удари едно круше на другия мъж, а Улана забеляза някаква врата точно до тях, нищо, че беше наопаки. Може би щеше да е по-добър вариант от това да останат тук и да бъдат затрупани от всички тези болни хора. - ВИЖ! - посочи вратата. Явно след като някой отнякъде светна помещението, можеха да се забележат и по-важни неща. Виктор не чака нито секунда повече и хвана Улана през кръста, което изненада момичето, но не се противи особено.

Отвориха вратата.
Нещо, обаче, ги всмука толкова силно навътре, че те се разделиха и сега свободно падаха нанякъде...
Улана се разпищя, защото не виждаше какво става, а цяло чудо е, че очилата й още бяха на нея. Упс... отлетяха...
- НЕ! ОЧИЛАТА! - изкрещя и в тоя момент усети силна и рязка промяна в себе си някъде, нещо я буташе надясно. Завъртя се на 360 градуса и започваше да й се вие свят. Далеч от Виктор. - НЕЕ! - изкрещя отново, виждайки белокосият как става все по малък и по малък и изчезва. В тоя момент видя нещо, което я накара да закрие очи, с идеята да не се вреже в него!!!

- УЛАНА?! 

Усещаше как ще скъса някоя гласна струна, ако продължава да крещи по този начин, но момичето не се мяркаше никъде. Беше до коленете в кал, дори и започна да рови из нея, може би беше паднала по-силно, но успя да открие единствено очилата ѝ. Остави ги в ръката си, поразчисти рамките им, загледа ги за минута или две, преди да въздъхне и да ги прибере в джоба на панталона си. Надяваше се, че ще я види отново, за да ѝ ги върне.. А и якето му беше останало в нея. 

Явно пристъпваме в ново приключение. Главата му се мотаеше, не помнеше кога последно е спирал за почивка, не знаеше колко време еминало... Може би дни, може би седмици, може и да са години. 

Седна директно в калта и просто обвхана главата си с ръце. О, отчаяно се нуждаеше от душ, с това беше сигурен. Отново проклинаше пътеките, чудеше се къде е девойката, беше я оставил със счупен крак, по дяволите, дано да е добре, дано да се окаже просто някоя халюцинация, която очевидно болния му мозък е способен да създава.. 

Писна му да избира. Отчайващо много му беше писнало да избира. И сега пак трябваше да избира. 

- Ти си тъпанар, нали знаеш!? - изкрещя към каквото приемаше, че е небето, макар че неведнъж му се беше доказало, че посоките вървят така, както на тях им е угодно, не така, както трябваше. Изправи се и се поизстръска, макар че подозираше, че е изкалял и косата си. 

В повече мръсотия нямаше да върви, това беше сигурно. Зелният път изглеждаше твърде нормален... А камъчетата изглеждаха така, сякаш са внимателно подредени. Твърде внимателно подредени. Може би това беше най-опасният път. 

Значи смело тръгваме по него. Наадяваше се да срещне нещо накрая му, нещо, което или да убие, или то да убие него, каквото и да е, просто да се свършва с целия цирк. .

Октровено му омръзваше да се прави на цирков артист. Можеше да се закълне, че цялата тая глупост беше започнала в.. И той не беше сигурен в какво, но беше сграда. Не беше гора със сигурност.

Но ето ни тук.

Все пак си беше понаучил урока, така че преди да тръгне да скача, първо огледа терена около себе си. Взе едно камъче и го хвърли към предполагаемата пътека пред себе си. Даваше си сметка, че е доста, доста по-тежък от едно камъче, но поне на пръв поглед нищо нямаше да му избухне в краката. Евентуално.

Пликове. Че и три. Значи трябваше и да се катери по стълбове, за да продължи нататък. Е, поне щеше да успее да огледа околията, ако въобще такива съществуваха. Още поддържаше тезата, че не е на път да полудее, поради простичката причина, че вече е полудял.

Е, беше я подхванал така или иначе.. Така че черният, мътен плик беше за него.

- Улана?

Повече прошепна името ѝ под носа си, отколкото да го изкрещи, както му се искаше. Естествено, не беше Улана - не приличаше на Улана, нямаше стойката на Улана, нямаше нищо общо с нея.. И все пак много му се искаше да върне очилата ѝ. А и се надяваше да може да си вземе палтото някога през живота си - без него се чувстваше почти гол.

Никак не му харесваше концепцията да среща непознати хора. Беше твърде тъмно, а и девойката стоеше твърде далеч, за да може да направи какъвто и да е опит да различни изражението ѝ.

Приведе се напред, готов да бяга. Не можеше по никакъв начин да определи вида на това, което яздеше, но беше почти убеден, че ако реши да го напада, битката нямаше да излезе добре.

- Трябва ми плика над главата ти. - Толкова време обикаляше като идиот и за толкова време не беше успял да намери каквото и да е, което да може да използва за оръжия. В тези моменти доста му тежеше. - Ако го хвърлиш насам, ще съм ти безкрайно благодарен и няма да те безпокоя повече.

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

- Ей, добре ли си?

Не се славеше точно с джентълменството си, но след сътресението с Улана не беше сигурен, че иска да загуби и друго човешко същество. Приближи се към девойката, за да и подаде ръка, докато се опитваше да прецени дали болката в ребрата е нещо, което щеше да му предизвиква проблеми, или просто е защото за пореден път нещо рязко му изкара въздуха. 

- Желание, довършване, храна. Много мило, психопат такъв! - отметнал глава назад, намираше за ужасно терапевтично да крещи в пространството. Наистина с енадяваше да ядоса някой достатъчно, за да се срещне най-накрая с.. Който го беше затворил тук. Върна погледа си към девойката и небрежно сви рамене. - Изнервен съм. Не ми казвай, че ти си спокойна.

 
 
 
 
 
 
 

- Абсолютно нищо. Имам спомени само от както се събудих и.. Очилата на една девойка, която се загуби.

Бръкна в джоба си и извади въпросните очила. Едното от стъклата беше леко напукано до рамката, но иначе изглеждаха сравнително здрави. Поне колкото можеше да види на слабата светлина. Надяваше се да може да и ги върне скоро.

Огледа се около себе си за място, на което би могъл да седне. После си даде смртка, че така или иначе е покрит в тиня, слуз и какво ли още не, така че нямаше особено значение. Веднъж седнал, усети цялата умора да го залива още повече и разкърши врат. 

- Към този момент дори се чудя дали е имало преди. Дали въобще това място съществува, кой съм, има ли ме. Може би просто сънувам.