The beast in your chest getting bigger

Светлината беше заглушена, потисната от мрака. Сенки играеха по лицето му, създадени от близките запалени свещи. Не отвори очи веднага; първо се размърда тялото му. Изпъна ръце и крака, сякаш се събуждаше от прекалено дълга дрямка, която бе сковала всяка частица на неговото съществуване. Усети хлад. Усети влага. Студен въздух, който го приканваше най-сетне да отвори очи.
Повдигна клепачи бавно, летаргично, докато очите му привикнаха с помещението. Първо забеляза свещите -единственият източник на светлина, който пръскаше слаби лъчи наоколо до толкова, че човек да не се спъне в мрака. Премести поглед към странна материя, която се люшкаше, благодарение на студеното течение. Воали, закъчени на незнайно какво; таванът бе прекалено висок и обвит в мрак, за да може да различни нещо. Някъде от същото това място се спускаха и няколко тежки и здрави вериги, на чиито връх се държеше кандило. И то -полюшвано от докосванията на вятъра.
Тъмнокосият се изправи, въртейки глава във всички посоки; беше сам. А помещението изглеждаше огромно, тихо. Почти призрачно. Не усети страх в себе си, а странно объркване. Къде се намираше? Кой бе запалил всички свещи наоколо? Кой...беше самият той? Празна страница, без имена и спомени, носеща със себе си единствено и само още въпроси. Стисна зъби от внезапната паника, която заплашваше да заеме цялото му тяло. Всъщност.. паника ли беше или нещо друго? Чувстваше себе си скован от странно усещане, надигащо се именно там -в гърдите му. Сякаш всяка клетка от тялото му очакваше нещо да се случи, нещо да се измени. Може би някога бе знаел каква е тази енергия и можеше да навигира нейната поява до съвършенство, ала в този миг Той нямаше ни най-малка представа как да хване кормилото и да изведе себе си към очакваното.

Странното познато и непознато (едновременно) чувство бе изтръгнато почти веднага, когато усети как светът сякаш започна да се върти. Изгубил равновесие, тъмнокосият падна на колене и подпря ръка на челото си. Затвори очи, в отчаян опит да се отърве от световъртежа, ала, изглежда, това не помагаше по никакъв начин.

Беше студено. Влажно. Неприветливо. Ала нищо от това не го караше да се чувства толкова зле, колкото замаяността, с която се опитваше да се пребори. Отвори очи, все още придържаки глава с ръка. Нещо инстинктивно (животинско) му прошепна колко глупаво е да стои така -на открито. Кой знае какво можеше да дебне в сенките? Не биваше да превръща себе си в плячка.
Насили тялото си да се подчини на тази негова команда; изправи се и огледа за пореден път помещението. Може би някъде щеше да открие врата? Изход? Някой друг? Усещайки нов порив на течението, Той реши да тръгне по посока на вятъра. Някъде там се криеше изхода от сградата. Някъде там може би щеше да открие гора..път. Каквото и да е, но не опасност на открито. Може би дори някакви отговори.
Може би дори щеше да научи за онова особено усещане в себе си, на което не можеше да даде име.
Закрачи бавно по посока течението, борейки се със замаяността, която беше негова единствена компания.