The waterfall of the Life

Мислеше си дали просто да си изкаже молитвата и да се приготви за Св. Петър, защото просто нямаше друг вариант. Изпусна така и така хлъзгащата ръка на спътника си и нямаше на какво повече да се хване. Цялото й тяло беше мокро до костите и се чувстваше много изтощена. Имаше чувството, че пада надолу около часове, докато ушите й не започнаха да НЕ чуват плискащата се вода наокото, тя тогава реши да отвори очи, за да види дали вече е при Св. Петър.

С учуда забеляза, че не е. Сякаш невидими въжета я държаха на някаква стена - стаята, в която се намираше беше чисто бяла и имаше кристален под. Мокър. Вода около сантиметър покриваше пода. И сега какво? Как можеше да се освободи от хватката на невидимото? Ситни капчици вода се отскубваха от нея и се понасяха надолу, за да се съединят с по-голямата водна маса под нея. И не след дълго усети гравитацията, тялото й да се отпуска и самата Лукреция се просна на пода, създавайки малки вълнички от чуждия (в случая тя) елемент във водата.

Заболя я, нямаше какво да лъже, но бавно се изправи. Много бавно. Сигурно й трябваха няколко минути, за да си стъпи на краката. Погледна нагоре - бял таван. Около нея нямаше нищо друго, освен това.
- Ехо??? - извика, а ехото се простря из цялата стая. Главата я заболя. Наистина нямаше нищо друго, което да я накара да разбере какво се случва. Липсваше й Мат, дори й липсваше Рий, с който се беше запознала точно преди няколко часа, може би? Губеше с всеки изминал миг представа за времето и това започваше още повече да я напряга.
- Какво се изисква да направя сега... - изхъмка си и свали поглед надолу и потъна в мисли.