Operation "Alabama"

**The Cosmos** · by **The Cosmos** Нед Дек 22, 2019 12:04 am

Вече си само ти...

Изабел я няма.

Габриел го няма.

Баща ти го няма.

Майка ти я няма.

Сам си...

Винаги си бил, мисля?

Просто си се преструвал, че всичко е наред.

Събуди се!

Непохватно вързан си за стол. Незнайно от какво, незнайно защо - ти самият не знаеш кой си и какво се случва. В килия си. Имаш съвсем малък прозорец, от който дори не можеш да видиш нищо. Но поне влиза някаква светлина.... предполагам естествена светлина от планетата Земя. След решетките на килията има масичка с лампа, а на нея документи и ключове. (навярно за килията) Предвид факта, че си непохватно вързан, най-вероятно и лесно ще се освободиш. По-скоро е въпросът, как ще успееш да се освободиш от килията.

Напиши начален пост с твоето събуждане.

Бъди креативен - ако успееш да се освободиш от килията, супер.

Ако ли не, напиши си поста до където пожелаеш, след това ще се включим отново и ще продължим играта.

И не забравяй - не помниш абсолютно нищо.

Успех!

**Darius C. Walker** · by **Darius C. Walker** Нед Дек 22, 2019 2:10 am

HOORAH!

Arms wide open
I stand alone
I'm no hero and I'm not made of stone
Right or wrong
I can hardly tell
I'm on the wrong side of heaven and the righteous side of hell
The wrong side of heaven and the righteous side,
The righteous side of hell

За един войник най-трудното нещо след години служба е спокойният сън! Защо ли? Заради хилядите кошмари, заради хилядите мъртви тела в главата, заради всичките отнети животи, заради всичките грешки, заради всичките загубени братя, заради смъртта и живота след нея! Ако имах вариант да си спомня какво е било тогава сигурно щях да оценя разликата, но сега просто бях в едно спокойно безсъзнание. Завързан, колкото може да се каже завързан, за един стол. Главата висеше право надолу а тялото ми беше отпуснато на стола. Ако това се беше случило седмица по-рано може би щях да се въртя от кошмарите си, да падна от стола от неприятните мисли и да се събудя с писък и целият в пот, но сега просто "спях". Изведнъж бавно започнах да се пробуждам. Отпуснатата ми безжизнено глава се задвижи. Леко поклащане на дясно, а след това на ляво, все едно е леко побутната люлка. Заклащането се увеличаваше с всяка една секунда и врата ми бавно започна да се повдига, докато не се изпъна и стегна. Чувствах се схванат. Студеният въздух в стаята се разпиля по кожата ми. Издишах тежко и след това поех въздух, който ме запозна с обстановката. Въздуха беше тежък, влажен и застоял. Все едно съм в затворено помещение, което е голямо метър на метър и съм стоял там доста време. Започнах с дясното око. Леко го отворих, а щом то ми показа, че няма нищо, което да ми пречи да отворя очите си го направих и с двете. Гледката, която се откри пред мен не беше дразнеща. Помещението беше затъмнено, а единствената светлина, която изпълваше стаята идваше от малко прозорче. Изпитвах схванатост и непълнота. Не помнех нищо. Все едно някой беше изтрил харддиска ми и след това ме беше рестартирал, а сега се намирах в положение, в което нямах нищо в главата. Бяха изпразнили буркана ми и вътре имаше само безполезна течност. Усетих, че ме сърби носа и се опитах да се почеша, но ръцете ми едва-едва се отделиха от стола. Погледнах надолу и се опитах да разбера в каква ситуация съм. Намирах се в седнало положение, но не бях в сериозна ситуация. Юмруците ми се свиха, а мускулите на ръцете ми се стегнаха и се напънах. Опитах по-силно и по-силно. Нямаше да стане със сила. Въжето не беше толкова стегнато, но беше сложено в доста сложна ситуация. Опитах да вдигна краката си, но не бях изненадан, когато разбрах, че и те са вързани за краката на стола. Трябваше да измисля нещо. Не можех да мисля, защото не знаех за какво да мисля, но както казват хората, че дори при най-силната амнезия е невъзможно да забравиш на 100%, а тялото си има едни инстинктивни движения. За това и просто не включих мозъка си, а включих инстинктите. Започнах с навеждане напред и рязко връщане назад. Започнах да се клатя на стола, все едно съм психично болен пациент. Напред-назад, напред-назад. Получи се. Предните крака на стола се надигнаха и се върнаха на пода, докато задните направиха същото и след още няколко тласъка полетях назад. Главата ми се изви рязко напред в опит да се долепя брадичката си до гърдите, за да не я халосам при падането. При сблъсъка на стола между земята и тялото ми се чу пропукване и усетих свобода в ръцете си. Не просто счупих стола, но освободих и ръцете си. Протегнах се и развързах краката си, след което бавно се изправих. Все още изпитвах умора в тялото си и тежест в мускулите. Схванати от липсата на движение и работа с тях. Сега имах по-голяма опция да огледам стаята. Имаше маса, която беше леко осветена от лампа. На масата имаше документи и ключове. Инстинктивно грабнах ключовете, но не тръгнах да търся ключалка. С другата си ръка взех документите и ги доближих до лампата. Внимателно и обстойно започнах да чета всяка една дума от тях, за да знам какво става. Имах нужда от информация, изпитвах жажда за такава. За стратег най-важното нещо в една война беше информацията, а ако просто подминех тези листи това значеше сам да се обявя за победен. Усещах, че тепърва се раждам. Усещах, че това е началото на един нов живот, но за да го изживея напълно трябваше да разбера кой съм и къде се намирам. Погледнах отново ключовете, но не им обърнах толкова внимание, колкото на документите...

**The Cosmos** · by **The Cosmos** Нед Дек 22, 2019 8:59 pm

Излизайки от килията и доближавайки се до масата, ти попадаш на листи/документи + ключове. Дали решаваш да ги вземеш, това ще разберем в следващия ти пост.

На документите е написано:

▲▼ До Юлиус Грийн"Юлиус... разбери! Този човек е по-опасен от всякога.
Той е опитен и трябва да го държите възможно най-изолиран!
Луд е!
Психически не е добре! Изперкал е, Юлиус!
Знам, че говорихме разни неща, знаеш... говорихме, но всичко беше на шега.
Лейтенант Лесни очаква заповеди!
Налага се да разберем какво да правим с него...
Проектът "Енигма" може да бъде провален!
Този човек трябва да бъде убит.
Веднага!
А.Б.Г.":copyright: 2981 12289 0

Обаче, прочитайки предпоследните редове, ти си спрян от сериозен животински грохот, който не разбираш от къде идва. Друг е въпросът, че в писмото така и няма кой знае каква информация - дори и името ти не пише. Дали въобще това е за теб, ти не знаеш.

Твоя избор е дали да задържиш тези документи + ключовете или да ги оставиш. На другите листи пише същото, но в много по-кървав вид и размазан. Почеркът е на един и същи човек, дори ако се вгледаш по добре, ще видиш, че все едно всички документи са копирани от един и същ оригинал. До точката, до извивката си съвпадат.

Чудиш се дали това писмо е предназначено за теб. Виждаш, че има изходна врата зад бюрото, но на пода има кръв, така, все едно нещо е било влачено натам.

Имаш в стаята и метален шкаф, който е леко открехнат, но можеш да забележиш, че няма нищо вътре.

За сметка на това имаш варианти пред себе си:

Бъди внимателен в избора си!

Вариант №1 - остани в стаята, доразгледай я и хвърли един поглед и на металния шкаф.[/center]

Вариант №2 - Не губи никакво време. Просто тръгни напред през изходящата врата.

Моля, напиши РП пост като спреш до варианта, който си избрал.
Благодаря.

**Darius C. Walker** · by **Darius C. Walker** Пон Дек 23, 2019 12:10 am

GONE AWAY

And it feels
And it feels like
Heaven's so far away
And it feels
Yeah, it feels like
The world has grown cold
Now that you've gone away

Пръстите ми внимателно хванаха краят на документите и ги повдигнаха от масата, за да се доближат до светлината, за да ги разчета. Пишеше доста объркани неща. Прочетох първият лист. Юлиус? Кой подяволите беше Юлиус? Аз ли бях Юлиус? Не беше възможно да имам толкова скапано име! Говорят за опасен човек? Дали аз съм опасният човек? Изолиран? Луд? Луд ли бях? Дали това беше за мен? За бога! Защо толкова много болка при всеки опит да си спомня? Ръката ми, която беше свободна се допря до главата ми, а аз просто започнах да се клатя леко и внимателно напред-назад. Свитият ми юмрук леко потупваше черепа ми в областта на челото, а аз просто стиснах зъби толкова силно, че изскърцаха:

-Спомни си! - опитвах се за бога! Опитвах се да си спомня всичко. Кой съм и каква е цялата тази моя роля тук. Някой май ме беше шибнал толкова яко в главата, че не просто беше изтрил последните няколко дни от главата ми, а всичко. Ако се замислех дори не можех да си спомня къде съм, а това беше странно. Изпитвах някакво усещане, че съм от типа хора, които знаят всичко, но нещо в мен беше изгубено. Поклатих глава така, че чух собственото си чене да трака и рязко спрях. Погледнах отново документите. Започнах ги отначало. Бла-бла. Юлиус, опасен, луд, психично болен, Юлиус, Лейтенант Лесни? Кой дафак беше това? Проектът "Енигма"? Убит? А.Б.Г.? В момента, в който прочитах това нещо ме прекъсна. Нямаше как да обмисля всичко, което прочетох, защото чух нещо странно. Някакъв звук, който беше непознат за мен. Звучеше, все едно има нещо животинско, диво и непознато за мен, но нещо в главата ми пулсираше, все едно имах шестото чувство на паяците, но не беше толкова силно. Прегледах документите, но всичко беше еднакво. Повтаряше се. Юлиус, Убит, Луд, Лесни и т.н. Взех най-четливият вариант и ключовете. Все нещо щеше да ми потрябва за по-нататък. Върнах се обратно от където тръгнах или по-точно стола, но не защото исках да бъда вързан отново, а защото имах нужда от защита или по-точно при мен защитата беше атака, за това изкъртих единият крак на стола и го взех, като оръжие. Стиснах го здраво с дясната си ръка и закрачих. Доближих се бавно до металният шкаф, но още преди това забелязах, че е празен. Нямаше нужда да се бавя повече. Трябваше да намеря отговори било то, ако от там идват странни и непознати звуци. На може би една крачка разстояние от шкафа аз не пристъпих към него. Вече не се интересувах от документи и информация, която е написана и захвърлена на маси или прибрана в шкафове, защото дори и да прочетях нещо за мен щеше да е непознато. Имах нужда да получа информация от живо същество било то дори да я изтръгна насила. Доближих се до вратата, където се виждаха червени следи. Пръста ми се плъзна по червеното петно. Беше засъхнало, а нямах намерение да падам на пода, за да опитвам, за да съм сигурен какво е. Можеше да е кръв, а можеше и да е чили сос, кетчуп, ЛЮТЕНИЦА? Нямаше значение. Дясната ми ръка държеше здраво "оръжието" ми, което по-скоро ме караше да се чувствам безпомощен. Разбира се един Глог или Барета щяха да ми служат много по-добре, но сега разполагах с това. Другата ръка просто хвана дръжката и я отвори. Беше време за отговори! Отговори какво ще открия зад тази врата! Дали там беше лудият? А дали аз бях лудият? Дали там беше смъртта? Или по-скоро аз бях смъртта? Не знаех нищо, а исках да знам! За това и смятах, че зад вратата не просто ще намеря отговори, но и ще намеря спомени! Важното не беше, че не знаех нищо, а че усещах. Усещах, че съм на прав път, но като цяло имаше ли друг? Нямах време за губене вече. Явно характера ми е нетърпелив и дори да не го помня щях да разбера дали този характер ми е изиграл лоша шега, защото това, което се откри пред очите ми беше.....

**Ulana Khomyuk** · by **Ulana Khomyuk** Пон Дек 23, 2019 5:03 pm

Русите й кичури заподскачаха зад жената, докато тя с всички сили се опитваше да намери правилната врата, през която да влезе. Или с други думи казано, тази врата, която всъщност би била отключена. Дишаше тежко, защото беше бягала най-вероятно с часове по тия коридори, така и не успяваше да намери стая, която да е отворена Улана не знаеше накъде да върви и още повече се чувстваше като изгубена. Блъскаше се във всяка една врата, която успее да докопа, но нямаше никакъв успех. Всяка една беше заключена и единственото, което усещаше, беше болка по дясното рамо, което постоянно се сблъскваше с металните или дървени конструкции. Можехте да чуете и пъшкането на опитите й да отвори вратите, но безуспешно.

Затова просто се спря.
Коридорът беше дълъг, предвид аварийните светлини, които се виждаха. Лицето й ту се осветяваше, ту се сливаше с тъмнината. Преглътна притеснено, погледна тавана и пътя, който беше извървяла и шмугна ръката си в черното палто, с което беше облечена. Извади от там пет патрона от пушка. Намръщи им се, защото нямаше смисъл да ги носи, ако в тоя момент нямаше нищо насреща си, нали?! Какъв беше смисъла, когато нямаше пушка. Улана се беше облегнала на стената, а няколко сълзи потекоха по червеникавите рамки на диоптричните й очила. Избърса ги мигновенно и се изправи. Мисля че достатъчно си отпочина. А и стомахът й започваше да къркори, което не беше никак хубаво.

Бавно тръгна напред по коридора, опитвайки да отвори всяка една врата, но отново без успех. Аварийните светлини й показваха пътя до момента, в който изведнъж около нея не светнаха луминесцентните лампи и една по една осветиха пътя, който беше преминала. Тя плавно се обърна назад и когато последната лампа светна, недалеч от нея, тя забеляза зловеща фигура на някакво животно.

Дъхът и тотално спря.
Очите й се ококориха и като цяло замръзна, без да има възможност да придвижи дори и ръката си към куршумите, които отново постави в джоба си. Не можеше да диша, Боже, чувстваше се толкова безпомощна. Едва ли биха гръмнали тия неща без те да са в оръжие, затова си мислеше, че са напълно безполезни. Но все пак, не можеше по абсолютно никакъв начин да се придвижи. Цялото й тяло се вкочани, а очите й се взираха уплашени и влажни от страх в животното, което я наблюдаваше.
То, на своя страна, беше смесица между глиган и птеродактил?! Какво, за Бога, беше това същество?! Беше толкова грозно - главата му, извита, глиганска - слюнките му падаха, а зъбите му, остри, наредени, между тях дългия език се облизваше сладко. Явно и това нещо беше много гладно. Имаше космати крачета, но имаше и огромни крила. Сумтеше, подготвен да скочи на момента, в случай че има дори и едно малко, нищожно действие от нейна страна.

Пое си дълбоко въздух.
Това й беше последния шанс да се спаси, явно. Макар че до момента, Улана нямаше никакви срещи с подобни неща и се чувстваше напълно изплашена от случилото се. Дъхът го задържа известно време, докато онова животно сякаш започваше да търка копитото си и да се приготвя за лов. Ококорените, сини очи на Улана не го изпускаха от очи.
- Мило глиганче... сладко... с крилца на... птеродактил... - намръщи се зловещо, давайки една крачка назад. И точно тогава това животно подскочи и тръгна с бясна скорост към нея, а Хомюк изпусна целия си въздух и също с всичка сила се втурна към тъмната страна на коридора. Чуваше силното свистене в ушите си от скоростта, която създаде, междувременно опипваше всяка една врата по възможно най-бързия начин. Глиганът зад нея започна да вие и да крещи като попарен, все едно е бил пребиван от някой преди малко и сега иска да си го изкара на жената. Пот започна да избива по челото на жената, защото беше развила сравнително бърза скорост, макар че едва ли е достатъчна. Знаеше, че скоро ще умре, просто нямаше накъде да бяга. Вратите така и не се отваряха, всички бяха заключени.

Чу някакви страшни блъсканици зад себе си. Обръщайки се за няколко секунди, осъзна, че глиганът се опитва да разпери тежките си, птеродактилски крила, но коридорът беше достатъчно тесен, за да не успее да ги разтвори и само се блъскаха около стените, а някои от вратите дори не успяваха да удържат на силния натиск и се пръскаха. Някои части на стените също, тъй като явно са създадени по различни варианти.
Като от филм на забавен каданс, Улана съзря пред себе си врата, която току що се отваряше. Пое си дълбоко въздух и с всичка сила избута вратата. Не, че човека, който я отваряше, нямаше да я отвори, но... представете си, тя беше преследвана от нещо, което не можеше дори да го опише с една дума. Мъжът, който всъщност изглеждаше много секси, предвид факта, че Улана забелязва всякакви малки или големи детайли, се изплаши от рязкото влизане на някой. Дори сякаш си беше вдигнал ръката с някакъв крак от дървен стол, но толкова беше уплашена, че нямаше никакво време да разговаря и да създава каквото и да е. Русите й къдрици моментално се хвърлиха върху лицето на мъжа, поради рязкото завъртане, за да затвори отново вратата.
- Помогни ми, по дяволите! Има животно навън... - започна да се опитва да задържи вратата, нищо че едва ли би било възможно, поради факта, че глигана след броени секунди ще я разбие. Той, обаче, не помръдваше и само стоеше, като че ли се радваше на някакво живо същество, което току що е видял. - Защо ме гледаш по тоя начин?! Помогни ми! - къдриците й повторно затанцуваха, когато се опитваше да се намести и да отклони удара от нещото, което е навън, когато се появи. Очите й се взираха разярени върху мъжа, който не помръдваше. - Да не би да не можеш да говориш?! - изпуфтя и се обърна с гръб към вратата. Дишаше учестено, но се опита да разгледа по най-бързия начин помещението, в което се намираше. Малка масичка, с някакви документи на нея, лампа, решетки малко по-встрани, счупен стол и някакъв метален шкаф извън решетките. Дишането й продължаваше да бъде тежко, а свирепия вой на животното сигнализираше, че е много близко до тях. - Ще умрем... - изцеди от последните си дихателни пътища жената, но реши по най-бързия начин да разтършува помещението. Ако ли не друго, поне можеше да опита.

Отново като на бавен кадър, жената се насочи право към единственото нещо, което беше по-скрито от нейното полезрение. Това беше открехнатия метален шкаф. Реши да опита и да разбере дали има нещо вътре, отваряйки едната му половина, нямаше абсолютно нищо. Отваряйки обаче другата половина, тя се натъкна на кафеникава, с черни отенъци пушка. Очите й се ококориха от възторг и моментално я взе в ръката си. Съвсем миниатюрна усмивка се появи на лицето й, но в момента, в който вратата пред тях беше унищожена и съборена от глигано-птеродактилското същество, тя рязко се обърна натам. През това време ровеше в джоба си, ръцете й трепереха невъобразимо много, вдигна нагоре пушката и рязко я дръпна надолу, за да се освободи цевта за куршум. Извади няколко от куршумите, които се свлекоха на земята, оставяйки в ръката й един. Пъхна го по възможно най-бързия начин и отново рязко я дръпна нагоре. Сякаш глиганът беше забравил за мъжа, който стоеше близо до него, но така като го гледахме, той и като цяло беше стъписан от цялата разруха, която се случи току що, може би защото не очакваше да види такова нещо пред себе си.

Глиганът успя този път да разпери крилете си, едното от които удари мъжът и го запрати в стената, а Улана насочи пушката към създанието. Дори не беше наясно дали знае как се борави с това оръжие и дали въобще някога го е правила, но в момента нямаше как да мисли за това. Когато глиганът изрева отново и тръгна рязко към нея, Улана пое дълбоко въздух и затвори очи, дръпвайки спусъка на пушката, насочвайки я към него. Куршумът се заби право в главата на косматото създание, а ударната вълна от пушката запрати Улана върху решетките, блъсна се с все сила, пушката се потъркули на земята, очилата й се свлякоха от лицето й, близо до нея, а тя се просна с лице на земята в несвяст.

---
Напиши РП пост в свободен стил.
Даваме ти свобода и за продължително действие или да поговориш с жената. Ние ще се съобразим с теб.
Може да я събудиш.
Макар че едва ли би имал вяра на някой в момента... предвид факта, че влязоха от врата, през която е влачен труп, най-вероятно.

Докемунтът ще бъде поставен в инвентара ти.
Ключовете няма нужда да ги поставям - те бяха за килията, в която беше затворен.
Добавен крак от стол в оръжия.

**Darius C. Walker** · by **Darius C. Walker** Пон Дек 23, 2019 6:52 pm

U-oh-u-oh-u-oho

An animal, is what you find

When you cross the line

And can't decide

What you do with this

And you should've know better

Явно това беше. Свобода! Щях да се разкарам от тази малка и празна стая. Пръстите ми натиснаха леко дръжката и в момента, в който започнах да я отварям видях как от малкият процеп започваше да влиза ярка луминисцентна светлина и точно, когато си помислих, че усещам чистият въздух на свободата мислите ми, не действията ми, не всичко беше прекъснато от някакво същество. Разбира се не говоря за глигана, а някакво момиче, което беше с близо глава и половина по-ниско от мен. Връхлетя в стаята със скоростта на светлината и затръшна вратата зад гърба си. Дясната ми ръка инстинктивно стисна крака на стола и бях готов да я цапардосам, ако се окаже някое гладно зомби или нещо такова, но тя просто ми се разкрещя насреща. "Помогни ми!";"Има животно".. бла бла! Шаваше на ляво, на дясно, а русите и коси накараха носа ми да ме засърби, докато усещах вкуса им по езика си. Намръщих се за секунда и отново я загледах. Как се очакваше да реагира човек? Има животно отвън? И какво? Да изляза и да му кажа "Изяж мен, а остави кокалестото нещо да си живее живота в тази малка стаичка"? Не, че беше грешно. Лъва, тигъра, мечката или каквото и да беше толкова страшно щеше да хапне мен с удоволствие. Все пак поне имаше тук-там повече месо. Тя просто се отдръпна от вратата и започна да тършува из стаята, а аз я гледах с леко повдигната дясна вежда и не знаех какво става. Тогава се случи нещо, което ме накара да се намразя в червата. Тя не просто провери шкафа, но и намери нещо, което знаех, че много искам. Пушката беше нещо, което супер много щеше да ми свърши работа. Тъкмо щях да и кажа да ми я даде, за да убия това мистериозно животно бях прекъснат. Вратата беше разбита пред очите ми, а от нея влезе Джурасик Порк? Птероглиганос? Нещо, което мязаше на Пумба, който е объркал филма! Е при нейното влизане бях стресиран от изненада, но сега всичко ми се изясни. Стиснах здраво дървеният крак в ръката ми и замахнах, но удара ми приключи още преди да е започнал. Крилата на това диво същество просто ме запратиха в стената. Удара беше шумен. Накара ме да изтърва оръжието си, но едва ли щеше да ми е нужно. Малката Алиса от Джурасик Парк се справи перфектно с овладяването на оръжието. Насочи го и стреля. Гледката да я видя как полетя и се заби в решетките беше интересна. Ако бях изгубил съзнание и не бях видял това щях да съжалявам. Осъзнах, че се намирам на колене. Бавно се изправих и направих няколко крачки, като първо се доближих до животното. Дам. Липсата на мозък беше доказателство, че едва ли щеше да стане и да полети отново. След това се доближих и до нея. Първото, което проверих беше главата й. Нямаше и капка кръв, което беше добре. Не беше я сцепила. Започнах с това, като събрах гилзите от пода и взех пушката, която беше изтървала. Отворих дулото и извадих празната гилза, която тя вече беше ползвала. Затворих оръжието без да го заредя за сега. Исках да видя с какво разполагам. Проверих и джобовете й, като там открих само и единствено още няколко гилзи - общо четири. Това беше добре. Поне вече не бях въоръжен с някакъв си дървен крак. Вдигнах я на ръце и я преместих, като я сложих в легнало положение в близост до глигана. Едва ли щеше да е гледка, до която иска да се събуди, но преди това трябваше да направя нещо. Първо съблякох палтото й, защото щеше да ми пречи, за да я вържа. Остана облечена в пола до коленете и някаква риза в светъл цвят. Не си личеше добре в тъмното. Взех въжето, с което бях вързан и го използвах върху нея. Поставих ръцете зад тялото й и завързах двете й китки една за друга, достатъчно стегнато, за да не спра кръвта й, но в същото време да не може да се измъкне от тях, а след това ръцете вързах за краката й. Сега ако се опиташе да движи краката си щеше да й е трудно, защото бяха пряко вързани с ръцете й, а и така нямаше да успее да побегне отново и да влезе с петстотин мили в час в някоя друга врата и да стресне още някоя бедна душица! След като вече лежеше обезопасена на пода я завих със собственото й палто. Реших, че не е безопасно и имахме нужда от нещо, като преграда на мястото на липсващата врата. Първо преместих празният шкаф там, който не запълни дупката, но беше като прекрасна преграда, а след това натиках масата зад него и имахме нещо, като минимална крепост, която едва ли щеше да издържи и следващият динозавър. Задача номер три. Този глиган колкото и странен да изглеждаше беше протеини и храна. Трябваше ми нещо остро. За секунда забелязах червените й очила. Беше възможно! Едното стъкло щеше да свърши работа, но не! Кой знае колко виждаше без тях. Оставих ги до главата й. Щях да се възползвам от съборената от глигана врата. Можеше да се получи нещо, като острие. Не прецених, че ламарината е толкова остра и първото, което направих при опит да откъсна парче метал беше да се порежа. Свалих черната си тениска и я накъсах на парцали, като с единият се превързах, а другият обвих около другата си ръка с цел да не се порежа отново и се опитах да довърша работата си. С крака от стола очуквах ламарината, като се опитвах да я оформя. Накрая се получи нещо, като нож и едно дълго парче шил. Придърпах останалата врата, а след това придърпах прасето в единият ъгъл. Първо отстраних крилата му, защото ми пречеха и след това просто го разпорих, за да ми е по-лесно да сваля кожата му. Не знам дали тя беше изпаднала в кома или просто спеше, защото явно беше доста преуморена, но след като приключих с животното остана и огъня. Наредих парчета от стола върху вратата, след това взех части и от документите, които бяха останали из стаята. От четири гилзи останах с три, защото използвах барута на едната. Малка клечка и започнах да я търкам между ръцете си с цел да направя искра, а след някакво време това се и случи. Огъня беше малък в началото, но барута го накара да избухне в огромен пламък, който се разпространи по хартията от документите и дървото на начупеният стол. Набодох парчета месо на измисленият кол, който бях създал от вратата, което по-скоро беше едно дълго парче ламарина и го подпрях на масата, като от другата страна го държах аз и бавно го въртях над пламъка. Месото започна да разнася приятен аромат из стаята. Настаних се в седнало положение на земята. Пушката се намираше в противоположната страна на тялото ми, на тази, на която беше момичето. Не я бях заредил за всеки случай, защото нямаше да има по-тъпо нещо, от това да ми отнемат заредено оръжие. Щом тя се събудеше щях да съм мълчалив в началото, защото не знаех какви въпроси да задам, за това прегледах документа, който си запазих. Реших и направих списък в главата си. Щях да я питам кой е Юлиус; Кой е Лесни и Къде се намираме. Оставаше само тя да отвори очи!

**Ulana Khomyuk** · by **Ulana Khomyuk** Чет Дек 26, 2019 11:54 pm

Положението на Улана въобще не беше цветущо.

Нормално. Никой не би се чувствал комфортно, ако са завързали ръцете му отзад и междувременно някак си са ги съединили с краката, за да не може човек наистина да помръдне.

Все още не знаейки какво се случва с нея, Улана е в мислите си или по-скоро в сънищата за случилото се преди няколко минути. Адреналинът й беше толкова покачен, че докато беше в несвяст, усещаше силно туптене на някакво сърце - всъщност, нейното сърце. Това да бягаш толкова време, да се "запознаеш" отблизо с глигано-динозавърско подобие на чудовище, което да иска да те хапне за закуска, междувременно да влезеш с триста зора в най-сетне отворена врата, при някакъв си пълен психопат - да потърсиш единственото си спасение, а именно нещо в тая тясна и никаква стая... хах, да го намериш... и... БАМ!!! Да стреляш по това животно, да го улучиш в десятката, сякаш си била тренирана с години за това (а може би е била, не знам) и за капак на всичко да изпуснеш пушката от ударната вълна, да се блъснеш в решетките на измисления затвор и да се строполиш на земята като чувал с картофи.

Ама, по-голям късмет от този едва ли би имала.

От една страна би трябвало да е радостна за случилото се и да се гордее със себе си, че откри тази пушка, та и откри тези патрони, иначе... сега сигурно щеше да се търкаля на 360 градуса в стомаха на това създание, блъскайки се отново в стените с всичка сила за нова плячка.

Отврат.

По-отвратителното беше това, което се случи след. Улана едва ли е смятала, че има толкова извратен човек, но и едва ли би се сетила, колкото и да се опитва. Появи се някаква скромна усмивка на лицето й, но тя беше по-скоро заради аромата, който се извисяваше по цялото помещение. На печено свинско. Точно така ухаеше... някак си се досети и се почувства победител в това, че малко по малко си възвръща паметта. Отвори очите си в момента, в който си го помисли, преглътна притеснено, а усмивката й моментално се изпари. Лежеше на земята, до нея пеше пушката, с която геройски уби създанието, което в момента я гледаше толкова свирепо в другия край на стаята. Адреналинът й отново се покачи и започна да диша учестено. Веждите й се свъсиха и погледна агресивно към откачалката. В момента, в който усети, че не може по никакъв начин да помръдне, тя се опита да опипа почвата и да разбере какво точно се случва и беше в пъти разгневена от преди малко. Погледна рязко към нападателя си и се намръщи:

- Какво си мислиш, че правиш?! Пусни ме веднага! - процеди през зъби и го загледа. Синеочката се опитваше да му покаже, че с нея шега не бива, затова и започна да се мята като делфин на сухо, но никакъв шанс да се освободи, беше прекалено стегнато. - Веднага ме освободи! - гледайки го отново, той само си печеше месото и отвреме навреме го гризеше, за да опита дали е достатъчно изпечено. - На теб говоря.... разбираш ли въобще какво ти говоря, или да ти го спелувам?! - намръщи се повторно, по-скоро се начумери като малко детенце, на което са му отказали да му купят близалка.

И точно в тоя момент, далеч от тях, нещо изрева толкова познато. Улана завъртя главата си към смешната барикада, която този беше направил и преглътна притеснено. Обърна се рязко, изпълнени с омраза и страх очи.

- Какво още дирим тук?! Трябва да се движим... - тя отново се загледа върху вратата. Тишината беше толкова силна, че само пропукването на огъня и на изгарящото месо се чуваха. Изкашля се и се опита да се изправи, но не успя. - Каква е тази смешната барикада? - опита се да го провокира, за да говори, но той все така си опипваше месото. Тя отново се намръщи. - Толкова ли си тъп?! Този аромат ще привлече всички хищници, а явно, където и да сме, има такива... Освободи ме или поне ми помогни да се изправя. Не мога да стоя легнала, пък и подът е супер студен. - оправдания, опитвайки се да замаже положението, но той така и не й се връзваше.

Повдигна главата си, гледайки животното, което беше убито от нея и разфасовано от този психопат. Чудеше се, така вързана, дали тя щеше да е следващата жертва? Или щеше да се опитва да я изнудва? Ама, тя нищо не знаеше... тя дори името си не помнеше. Как би успяла да му помогне, ако дори на себе си не може да си помогне? Изсумтя и отново се опита да се издигне, но повторен безуспешен опит. Само отляво виждаше кръвта на животното, която бавно се стичаше близо до нея като кървава рекичка, а отдясно пушката, която, ако се докопаше до нея, със сигурност щеше да я използва и тоя път по правилния начин...

Напиши РП пост - давам отново свобода на действие и ще се съобразим с твоята креативност.

Ако не успееш да измислиш нищо, на следващия пост ще вкараме нашата идея.

Благодаря! <3

Добавена пушка с три патрона в инвентара "Оръжия".

Крак от стол изтрит от инвентара "Оръжия"

**Darius C. Walker** · by **Darius C. Walker** Пет Дек 27, 2019 1:19 am

LIKE A STORM
Take another shot at me
I love the way you
Hate me!

I don't care if I'm not good enough for you
I don't care if I don't live the life you want me to
I don't care what you wanna think of me

Operation "Alabama" Tumblr_plm3snacG21ura1cxo4_500

Бих започнал с "Добър вечер мисли в главата ми!", но вечерта или деня или времето, в което се намирахме не беше добро. Защо ли? Всичко започна перфектно. Някакво дребно и лудо същество влезе в смиреният ми "дом", гръмна с пушката и уби храната ни. Край! Нем. Това не беше края. Това беше Интродукцията. Все едно да си пуснеш песен и докато слушаш приятната интродукция от струнен инструмент изведнъж в главата ти да влезе някакъв друг звук. Все едно дрелката да излезе от слушалките и да пробие ушите ти, като навлезе на дълбоко в мозъка, а след като си мислиш, че всичко е приключило, че вече си глух и няма да чуеш нищо друго, след като дрелката е навън ти продължаваш да го чуваш и то не спира. Мислите си дали наистина усещах някакъв пищящ и дразнещ звук в главата си, който ме караше да хвана тази пука, да я опра в ченето си или още по-хубаво, да лапна дулото и да дръпна спусъка, за да спрат мъките? Да! Този звук беше толкова ужасен и се наричаше "Глас". Поне имах някакъв спомен, че в далечен живот мразех нещо такова. От къде идваше този глас ли? Това беше звука, който издаваше тази дребна и руса особа, която бях завързал. Тя не спираше да квичи и ако щете ми вярваше беше повече от това, което се броеше за реално квичене от прасето динозавър, което имахме в ъгъла. Тя не спираше да крещи и крещи. Заповядваше ми да я освободя и съвсем подобни. Мислеше, че съм тъп. Явно смяташе, че барикадата е за да ни защити от нещо, но идеята беше съвсем друга. В главата ми плана беше да използвам огъня, за да създам залъгалка за нещата, които можеха да дойдат. Бях сигурен, че не са много, защото ако бяха близо вече щяха да са тук не от миризмата на прясно печено свинско, а от звука на изстрел от пушката, която тя беше използвала. Чувах я. Дали няма да привлече хищниците? Нещо в главата ми вече беше съставило план. Това беше, като извличането на заложник. Не знам защо имах някакъв спомен или както другите го наричаха "Дежа Вю", но сякаш вече бях извършвал това. Бях влизал в такава малка стая, а там се намираше нещо дребно и пискливо, като тази очилатата. Използвах друг вид пушех. Не беше миризмата на прясно изпечено свинско, но беше димна бомба, която използваш да маркираш място. От онези, които като ги запалиш и започват да изхвърлят огромен оранжев облак от пушек. И докато всички, които би трябвало да пазят този обект се втурнат към пушека аз използвах сенките, за да изчезна от там. Дали щях да успея чрез сенките сега? Да! На сто процента! Никой нямаше да ме усети, ако излезех на момента. Ако трябваше да го направя щях да съм си тръгнал много отдавна след като хапнах достатъчно, че да не усещам глад. Защо я вързах? Защото не вярвах на никого и нищо и знаех, че имам нужда да го направя. Вдишах и издишах тежко за пореден път. ИГНОРИРАЙ ГО! ИГНОРИРАЙ ГЛАСА! Но тогава игнорирането не ми помагаше. Чух го. Това, което и тя чу. Беше подобен зверски рев на този, който чувахме от това прасе-ангелче. Нали се сещате как в детските им слагаха крила на ангели и казваха, че прасетата можели да летят. Така де. Забравете за това. Сега знаех, че навън има още. Знаех, че миризмата ги предизвиква. Тя видя как от някакво напълно спокойно и парализирано състояние се задвижих. Ръката ми рязко се протегна и взе пушката. Огледах я, като си личеше, че знам не само как да я държа. Докато вземах оръжието тя прогледна. Сложих й очилата, за да може да вижда. Със сигурност пушката не трепереше в ръцете ми така, както вибратор в ръцете на девствено момиче и не казвам, че някой в стаята беше девствен, но пушката се клатеше повече от наклонената кула в Пиза при земетресение! Дори не знам какво беше това сравнение, но знаех, че преди около половин, един или не знам колко време отброено по начина на хората, тя просто стоеше с една пушка в ръцете и не можеше да вкара и един патрон. Изведнъж в цялото мое мълчание отворих уста без да осъзнавам, че говоря.

-Уйнчестър модел 73-та! - Тогава ръцете ми просто хванаха оръжието така, че очите ми да се насладят на него. Това беше Класика! Красива класика. Не знам дали беше оригинал и дори не знам как познах това оръжие, но изпитвах че имам история с едно такова от преди. Без да се замислям извадих един от патроните и го заредих, а след това насочих оръжието в противоположна на русото момиче страна. Не исках да стане нещо и без да искам да я нараня. Поставих пушката под рамо, за да не ми пречи на ръцете. С лявата си ръка прикрих устата й, за да я накарам просто да млъкне, а с дясната поставих показалеца си под устните и тя чу едно тихо "Шшшт!" След това дясната ми ръка взе подобието на нож, което бях направих от ламарината и срязах въжето. Щеше да усеща лека болка в китките и глезените, но нямаше да й е трудно да върви. Ни най-малко. След това взех палтото й, с което я бях завил. Захвърлих го на земята и поставих част от местото в него. Тя видя как обвих прясно изпеченото месо в черното й палтенце. Ако не бяхме в някаква мизерна килия в космоса съм сигурен, че щеше да има някакъв коментар, като "ТОВА Е ГУЧИ!! Или беше Дучи? Молче и Хавана?" Не знам какви бяха марките на дрехи, но знаех, че държа пушка Уйнчестър и в момента мозъка ми се опитваше да се сети как знам точната година на производство и защо първите модели са били некачествени. Къде са били ползвани? Нямаше никакво значение. След като бях готов с опаковането на месото я погледнах и тя видя сериозността в очите ми. Отново повторих знака за тишина и бавно, тихо и внимателно премахнах "барикадата". След като вратата отново беше открита взех палтото й в, което се намираше прясното, мазничко мезенце и просто го хвърлих наляво. В килията, в която се намирахме все още се печеше останалата част от Пумба. Реших да го кръстя така. Пумба! Подадох и част от месото, от което и аз се бях нахранил и й проговорих за първи път:

-Да тръгваме! - подадох й ръка и знаех на къде да тръгнем. В посока противоположна на тази, на която бях хвърлил примамката. Може би за нея бях "тъп", но в момента оставих примамка в килията и примамка в средата на коридора. Или по-точно примамка от където беше дошло прасето и тя. Не бях сигурен дали наистина са дошли от там, но се възползвах от пресните следи върху кървавият под и това, че повечето от коридора беше изпочупен от крилата на Пумба? Поне се надявах да съм прав. Хванах пушката, като държах пръста си в близост до спусъка, но не и на него. Не исках да гръмна нещо без да искам. Щом се озовахме извън килията, а русата девойка явно беше решила да ме последва инстинктивно застанах така, че да я прикрия. Тялото ми беше два пъти по-голямо от нейното. Дясната ми ръка държеше пушката. Вървях в близост до стената, като ако се случеше да доближим врата забавяхме и ако бях сигурен, че няма никаква заплаха, вратата не е отворена, просто я подминавахме. Вървяхме с дясната част на телата си към стената, а лявата ми ръка се беше протегнала назад зад тялото ми. Не знам защо, но изпитвах нужда да я командвам. Да я ръководя. Тя виждаше ръката ми близо до кръста си, но не я докосвах. Просто й показвах знаци и продължавах да бъда този мълчалив "партньор." Не знам дали тя щеше да се промени, но нещо в мен ми казваше, че трябва да изведа това беззащитно момиче от тук. Нещо в мен. Много на дълбоко, което беше в миналото, което не помнех, но усещах. Явно изпитвах загуба от нещо такова, за това имах нужда да повторя опита си и незнайно защо изпитвах нуждата да дам живота си, за да може тя да оцелее и БУМ! Намирахме се пред кръстопът. Имахме четири варианта. Можехме да изберем по един от коридорите пред нас. Ляво, дясно, напред! Имахме варианта да се върнем към мястото от където тръгнахме и да претършуваме стаите, чийто врати бяха съборени от крилата на Пумба. Без да се обръщам към русото момиче просто попитах:
-На къде? - и зачаках отговор.

Улана! Имаш четири варианта!
Вариант №1 - да продължим направо по коридорите!
Вариант №2 - да поемем в дясно по коридорите!
Вариант №3 - да поемем в ляво по коридорите!
Вариант №4 - да се върнем и да претърсим отворените от Пумба стай!

Вариант №5 - да се опиташ да отнемеш оръжието на Дариус и да поемеш контрол над нещата!

ПС. Няма само аз да избирам, я! :love7:

**Ulana Khomyuk** · by **Ulana Khomyuk** Пон Дек 30, 2019 12:01 am

Operation "Alabama" Tumblr_pmuf0nUipU1uw43cfo5_500

Къде беше попаднала, по дяволите?!

Кой, за Бога, беше тоя и защо я е завързал, все едно тя е искала да го изяде преди малко. Сериозно ли имаше толкова тъпи хора?! Намуси се, поглеждайки го изнервено и моментално проследи движенията му, които са изправяне близо до нея, зареждане на пушката, а при изцъкването на оръжието, тя примигна на няколко пъти и отмести поглед. Очите й достатъчно я издаваха, че е повече от ужасена, затова реши просто да си ги затвори. Явно това беше нейния край, но в момента, в който той изрече някакви думи, най-вероятно за вида на оръжието, тя най-сетне успя да чуе гласа му. Не си представяше, че има толкова нежен и междувременно грапав глас. Не знам как хората го правиха, но винаги в началото звучеше сладникав, докато накрая вече не изгрубява. Пък и, не е от огромно значение в момента.

Виждайки как мъжът тръгва към нея с нож, който изглежда собственоръчно направен от нещо си, което и тя не знае какво е, Улана си мислеше отново, че това е краят. Не можа ли да я простреля, за да се свърши бързо. Наистина ли трябваше да й реже гръкляна и да се задушава в собствената й кръв. Толкова безпощадни хора има на този свят. Макар и без смисъл, блондинката започна да се мърда и да се опитва да се отвърже, за да се спаси, но той я обърна наобратно и освободи ръцете й от краката й.

Какво облекчение!

Не говоря за това, че не я уби, а по-скоро за това, че най-сетне имаше възможност да усети отново ръцете си и краката си. Нищо, че в момента усещаше само силна изтръпналост, която се чувстваше като хиляди игли по крайниците й. Опита се да ги затопли, но безуспешно, а намусената й физиономия с искрящо синият й поглед се втренчи върху тъмните му очи. Боже, толкова беше неизвестен този човек, че тя дори не можеше да влезе в мислите му. Не, че някога е можела да влезе на някой, или поне не си спомня, но този човек беше по-студен и от помещението, в което се намираха току що, ако изключим огъня, който беше запален в средата. Това я накара тотално да се отчужди от тоя човек, защото виждаше, че нямаше никакъв смисъл да продължава да говори с него.

Но се погнуси от факта, че няколко парчета от изпеченото месо, Господин Идиот, реши да ги сложи върху нейното палто, сякаш искаше хептен да умре от студ. Улана беше облечена с розова, широка риза и дънки, поне беше и с някакви спортни обувки, с които й беше по-лесно да върви или по-скоро да бяга. И все пак, отношението му беше напълно недопустимо. Да беше сложил шибаните пържоли в неговата си горница, уат дъ фак... Anyway, върхът на айсберга беше подаването на някакво мазно парче от това нещо, което преди малко Улана унищожи, а той хептен се постара да го разфасова. И наистина й подаде месо. Ама, той шегуваше ли се? Да, ухаеше на свинско, или поне това й пробягна през ума, но нямаше да го вкуси. Ами, ако беше инфектирано?! Какво правим? По-добре той да умре, отколкото и двамата. Поне сега, когато тя се чувстваше в пъти по-сигурна, реши да слуша мъже, поне за момента, за да не стават неразбории. Мислеше си, че в момента това й беше най-ненужно.

Да съм пазила тишина - това за втори път ми го показва и Улана започваше наистина да се ядосва. Все пак реши да преглътне и да повдигне брадичката си, макар че леко се чувстваше засрамена. Идиотът разкара смешната си барикада и подхвърли палтото на Хомюк наляво, откъдето и бяха влезли с новото й, разфасовано приятелче. Преглътна изнервено. Явно се опитваше да пусне няколко примамки, за да ги забави, но някак си, блондинката въобще не мислеше, че това ще удържи тези животни толкова далеч от тях. Не можеше да се сети с колко патрона са останали, с които разполагат, навярно четири, но с тези треперещи ръце, ако се появят още пет такива зверове, положението щеше да стане драматично... или по-скоро трагично.

Преглътна повторно, а нервните й окончания избиха по челото. Свъсените вежди все по-надолу се изрисуваха и все пак подадената ръка от откачалката я накара малко да се успокои. Подхвърли пържолата, която беше получила от този мъж, защото нямаше намерение да яде нещо, което не знаеше какво е и откъде е, и по скоро обви двете си ръце в неговата.

Излизайки в коридора, русата й глава рязко се обърна наляво, където виждаше хиляди разбити стени и врати, както и вече лампи, които пресвятката през две секунди. Това още повече я изплаши, усещаше как отнякъде става течение, което преминава около шията й. Караше я да настръхне и да полудее, затова и стисна ръката на мъжа до себе си по-силно. Той се обърна, сякаш като реакция за сигнал, че нещо наближава, но виждайки, че е само изплашения поглед на Улана, продължи да се движи бавно, допирайки се по стената. Улана се чувстваше далеч по-силна и сигурна, но в момента, в който излязоха от стаята, всичко изчезна. Сега, по скоро, се чувстваше като малко, изплашено момиченце, а не можеше да си представи какво щеше да се случи с нея, ако в тоя момент беше сама. Може би въобще нямаше да може да помръдне от паника и най-вероятно щеше да изчака нещото глигано-динозавърско да я сдъвче. Едва ли щеше да издържи и твърде дълго, но някак си, беше щастлива вътрешно, че намери този откачалка.

Стомахът й закъркори, което може би беше единственото нещо, което се чу, плюс техните стъпки в момента. Мъжът не реагира по никакъв начин на това, но Улана отново се засрами. Може би трябваше да хапне малко от това мазно нещо.... не! НЕ... не, нямаше да си го причини. Нямаше и десетина крачки, когато забеляза през аварийните ленти, че ръката на откачалката се доближава близо до нея, дори би казала зад нея, но по никакъв начин не я докосва. Опитваше се да покаже какъв закрилник може да бъде ли? Улана продължаваше да върви зад него, докато той отвреме-навреме се обръщаше и шъткаше, все едно тя е малоумна като него и не осъзна от първия път, че иска да пази мълчание. Пък и... едва ли би й се искало много-много да крещи на подобно място. Освен ако някое летящо глиганче не излезе отново, кхъм...

Вдиша дълбоко и издиша бавно. Дори и това действие й беше шумно. Стигнаха буквално до някакво кръстовище с тъмни коридори, единствено осветявани от аварийни ленти по ръбовете долу. Страхотно... с луменисцентните лампи до тук, така ли?!

Погледна за последно пушката, която си намери в стаята и която в момента беше зарамена на лявото рамо на мъжа, но си помисли, че няма смисъл в момента да прави излишни глупости. Тя дори не знаеше колко е ловка, а предвид факта, че този човек пред нея така и не му мигна окото да разпори цял глиган и да се нахрани, мисля че нейните шансове са нулеви. Затова реши да изчака... да... да изчака, точно така. Не я съдете!!! И вие ако бяхте на нейното място, щяхте да се чудите на какво и на кое да вярвате. Никак не й е лесно - все пак беше жена, а той навярно щеше да се оправи всячески.

- Накъде сега? - грубият му глас озвучи по възможно най-тихия начин цялото помещение и тя го погледна, излязла от мислите си. Той ме питаше за избор накъде да тръгнем? Сериозно?! Ама, наистина ли?! Кой е той, че да ми дава възможности да избирам? Не му ли беше достатъчно, че се лутах из този коридор и се чудих в коя стая на връхлетя?! Наистина ли беше толкова малоумен...

Доближи се възможно най-близо до ухото му, за да му шепне.

- Ти сериозно ли? - той така и не се обръщаше. - Ти си този, който решава, защо ме поставяш в тази ситуация?! - озъби му се шепнешком и точно в тоя момент усети ръката му да доближава тялото й доста по-грубо. Тя подскочи и зашлеви ръката му, след което го бутна към центъра на кръстовището. - Какво си въобразяваш! Обара ли ме току що?! - изписка, намръщи се зловещо, след което преглътна притеснено. Мислеше си, че този човек ще й помогне, а той какво иска само от нея?! Наистина ли?! Ама, с какво право си го позволяваше, след като я беше завързал като овца за заколение?!

Мъжът се обърна към нея, изнервен от пискането й, но в тоя момент поредно пляскане по задните й части я накара мигновено да се обърне от ужас. Сигурна беше в тоя момент, че двете ръце на мъжа са далеч от нея.

Spoiler:

П.С. Нима очакваш да ръководиш Гейм Мастър?! Хммм... опитай отново! :lol!:

Не, сериозно... получи се УНИКАЛНО, много ми е приятно и винаги изненадващо да пиша с теб, така че... прави каквото си пожелаеш, винаги е изненадващо и интересно.

И точно в момента също - имаш възможност да разпориш тая тъпанарка, да блъснеш Улана някъде и прочие. За чернокосата, можеш да я убиеш. За Улана - тя ти е нужна, със сигурност, хахахах.

**Darius C. Walker** · by **Darius C. Walker** Пон Дек 30, 2019 3:02 am

Low Shoulder - "Through The Trees"

I see your shadow hanging over me

And your face, I can see

Through the trees

I will find you

I will heal the ruins left inside you

Operation "Alabama" Tumblr_plr0jkHgXi1xgbnq7o2_540

Планът в главата ми бавно се задействаше, а тя беше толкова послушна. Явно страха в главата й я караше да ме следва. Виждах, че все още изпитваше някакъв яд и раздразнение, че дори само ме следва. Но въпреки физиономията й и коментарите, който правеше усещах някакво минимално доверие. Движехме се добре. Не чувах никакви зверове след нас. Не усещах нищо. Тя просто ме следваше, а на всичко отгоре бях въоръжен. За сега не изпитвах никакво притеснение и опасност, за да използвам пушката. Нямахме много амуниции, но ако се наложеше щях да я защитя. Не знам какво беше това чувство в мен. Нямах цел да оцелея. Нямах мисълта за самооценка и не смятах, че съм важен. В главата ми изскочиха онези бележки в килията. "Той е опасен". ДА! Опасен! Но не и важен. Ако беше ВАЖЕН щяха да го оставят жив, а те искаха да го ликвидират. А, ако тя беше убиеца? Ако всичко беше лъжа и тя беше тук да ме убие? Дали? Имаше едно нещо, което знаехме. Тя можеше вече да го е сторила. Преди да гръмне Пумба можеше да насочи Уйнчестъра към мен и да дръпне спусъка. Мисията е по-важна от живота и ако аз бях на нейно място щях да я изпълня. Така че, ако тя беше моят убиец отдавна щеше да се е възползвала. Също тъка беше зад мен и можеше да намери начин да ме нокаутира, да открадне пушката ми или просто да ме изложи на опасност. Но не го правеше, което ме караше да изпитам някакъв минимален процент на доверие към нея. Да каже, че е около 20%, а сметнете, че вярата ми към политиците е -10%. Така, че тя ги водеше с доста. Като цяло тя беше единственият човек между 0 и 100. Човека, на който съм вярвал на 100% ли? Няма да го спомена, защото има една причина за това. Не го помня! Но знам, че е съществувал. Стигнахме до кръстопът, на който трябваше да вземем решение за това исках да я изпитам и когато й зададох един единствен въпрос тя направи това, от което се боях. Държа се като жена и започна да мърмори. Аз съм трябвало да взема решението? Аз водя? Нищо против тя да води, но едва ли би изскочила, като защитна стена пред мен. Ако поставите двамата ни един пред друг, когато аз съм пред нея съм, като Великата Китайска стена пред един обикновен човек, но ако тя трябва да е моята защита ще изглежда, като онези миниатюрни колчета, който използват, за да не влизат автомобили в пешеходна зона. Вярно е, че ако кола се блъсне в нещо такова ще се огъне така, все едно прегръща колчето, но исках да си представите как би изглеждало, а не как би било, защото ако я пусна да ме пази и започне да води групичката ни от двама души тя ще гръмне някоя сянка и ще полети назад, за да се приземи или в прегръдките ми или в някоя стена. Мислех си, че няма къде по-зле да стане. Тя просто ще предложи посока, когато започна да мърмори нещо. Бил съм я ОБАРВАЛ? Тя да не беше някакво девствено момиченце, което искаше точно в този момент да ми създаде някаква "романтична" теленовела? Рязко се обърнах, за да й кажа да се Стегне, но тогава бях изненадан. Зад русата ни приятелка стоеше някакво синеоко създание. Погледа ми се закова в него, което накара Русата ми партньорка да осъзнае, че пръстите ми, дланите ми или като цяло ръцете ми не са се доближавали до плоското й дупе! За това тя реши да погледне зад себе си, което я накара да види гледката, която бях видял аз. Ако бях на нейно място и аз щях да реагирам с уплаха, защото наистина, ако това ме обарваше щях да изпитам някакви притеснения. Никога не се знае как можеше да ни изненадат такива животни, та преди малко видяхме диво прасе с крила на динозавър, та какво пречеше тук женските да имат и... кхм... пушка в гащите! Усетих го. Тя щеше да изкрещи от страх, когато усети, че лявата ми ръка покри половината от лицето й, като най-вече старанието ми беше да запуша устата й. Получи се. Тя усети дланта ми, която все още миришеше на прясно печено диво прасе. Другата ми ръка, ако трябва да сме точни - дясната - се протегна рязко и тя видя как юмрука ми се приземи в ченето на воаьорката. Помислих, че всичко е приключило, когато главата на "зомбито" се завъртя почти на обратно, но сгреших, когато видях, че ръцете й се протягат нагоре, за да я наместят, както си беше в началото. Лявата ми ръка отпусна захващането, около устата на придружителката ми и показалеца на лявата ми ръка се озова по средата на устните й. Тя чу едно тихо прошепване в ушето си. Нещо от рода на "Шшшшт". Тогава усети как внимателно я докоснах за рамото и я преместих зад мен. Сметнах го. Имахме само три изстрела, а това явно беше някакво перверзно чудовище или може би бивш човек, за това ръката, която преди секунди караше очилатата ми спътничка да мълчи сега й подаде пушката. Усетих как оръжието изчезна от ръката ми веднага. Обърнах се първо към русото момиче и й казах съвсем сериозно:
-Не стреляй! Не хаби амуниции и не създавай звук! - след това погледа ми се върна на противника ми. Главата ми направи едно кратко и рязко движение на дясно и след това на ляво. В коридора, в който се намирахме тишината се изпълни с един изпукващ звук. Да! Изпуках врата си преди бой! Може за вас да е клише, но реално боксьорите или като цяло бойците го правят не с цел, за да изглеждат по-яки, а за да не изпитват болка, ако получат удар, който да накара главата им да се извърти рязко. Не ми вярвате? Опитайте се да изпукате врата си! Получи се? Е сега се опитайте да го изпукате отново без да изпитате болка от натиска! Точно! Та, стига с тия пукания, вратове и бокс. Сега се намирах в тъмен коридор, в който единственото, което ни осветяваше бяха някакви примигващи лампи. Направих една-две крачки и десният ми юмрук се заби под мишницата на противника ми. Тогава усетих как "тя" ме хвана и с някаква извън земна сила ме запрати в противоположната стена. Гърба ми се удари с ужасна сила и този път пукащият звук дойде от кръста ми. Болката беше неописуема. Нещо, като да забият една огромна инжекция в кръста ти. Толкова на дълбоко, че не просто да го усетиш, а цялото ти тяло да изтръпне от това. И след като се приземих по очи на земята тази болка изчезна, но остана пулсиращото, горещо усещане по тялото ми. Да! Беше гадно, но нищо ново за мен. Не! Не го помнех, но това усещане ми беше хиляди пъти познато. Болката! Мисля, че я обожавах. Първо се изправих на лакти и колене, а след това бях на крака. Пред очите ми се откри гледка на две жени. Все едно съм го виждал това в някакъв филм и единственото, което пречеше на лесбийската им сцена беше пушката. Пушката, която трепереше толкова силно в ръцете й, че имах чувството, че има вариант да гръмне и мен. Импулса на защита задейства в мен. Изправих се рязко и с дясната си ръка хванах черната коса на нещото излязло от The Walking Dead. Не бях ловец на такива създания, но още няколко дни и щях да съм експерт в това. Погледа ми се срещна с този на русото момиче. Уплашените й очи зад очилата ме гледаха някак си по-спокойно вече, а аз просто повторих нещо:
-Не стреляй! - след тези думи тя видя как лявата ми ръка, която беше свободна извъртя главата на перверзницата към мен. Използвах моят собствен череп, който със сигурност доста здрав, за да я ударя. Както се казва. Удар с глава е сигурен гол, но сега беше просто нанасяне на сигурен удар. Зомбито срещу мен полетя назад и се удари в стената и пак се върна в захвата ми. Този път лявата ми ръка я хвана за врата и я повдигна, като я запрати пак към земята. Известното "Задушаващо тръшване" от кеча. Не съм сигурен дали Кейн или Гробаря го изпълняваше, но беше красиво изглеждащо. След като това беше изпълнено забелязах, че противника ми все още беше в съзнание и не беше преброено до 3, за да се даде край на мача. Докато нещото лежеше по гръб вдигнах десният си крак и просто започнах да го ритам, докато черепа на чернокосата "жена" се превръщаше в омлет на очи. След като бях смазал главата й до такава степен, че да не си личи, че е имало такава просто се опитах да изтръскам обувката си от полепналите по нея вътрешности. Обърнах се към русото момиче. Е? Какво ли следваше? Пушката беше в нея. Аз бях лошият, който можеше не просто да я докосне по дупето, но и можеше да използва физическа сила, за да се възползва по какъвто начин иска от нея. Дали сега аз бях "Чудовището" в нейните очи? Какво ли следваше? Вече оръжието беше в нея. Следваше да разберем дали щеше да ми го върне или просто щеше да го използва, за да продължи без мен...

ПС. Еми и на мен ми е много приятно и въпреки да не съм доближил ръцете си до задните ти части пак съм сигурен, че ще дадеш пълна свобода на словото си да ме впечатлиш! Очаквам с нетърпение да се възползваш от услугите на Дариус в бъдещето! Говоря за услуги, като опит с оръжия!! Не това, което си помисли!

**Ulana Khomyuk** · by **Ulana Khomyuk** Пон Яну 06, 2020 8:09 pm

Русите къдрици на Улана се разнесоха зад нея, когато рязко се завъртя, осъзнавайки, че човекът, който я шляпаше по задника, не е бил в никакъв случай нейният спътник. Това, разбира се, я накара да завие от уплаха в момента, в който видя ужасяващата жена, която беше пред нея, но миризливата ръка на мъжа с пушката успя навреме да запуши устата й, за да не издаде нито един звук, който може да бъде фатален за цялата картинка, предвид факта, че не знаят дори къде се намират.
Майната му!
Тя беше толкова изтощена, а усещаше, че това нямаше да бъде нито последното, нито най-ужасяващото нещо, което щеше да им се изпречи на пътя. А относно "това" нещо, тя в момента се опитваше да стигне русите й къдрици, навярно, за да я изяде, защото си отваряше устата точно към нея, а мехурите по лицето й се пукаха и това, което виждаше Улана, беше най-отвратителното нещо на света.
"Шшшшт" ръката на Дариус накара жената да се опита по някакъв начин да се успокои, след като той щеше да убие и нея, ако издадеше и един звук. Беше нормално и тя го осъзнаваше, но емоциите й бяха прекалено в повече. Направи няколко крачки назад, а мъжът подаде пушката на нея и тя я загледа като от някакъв спомен, който е имала преди доста време. Или пък съвсем наскоро, когато успешно уби глигано-динозавърско същество, но държейки по най-неопитния начин оръжието, което я завлече право върху решетките в стаята и я накара да поспи малко.

Трепереше.
Чувстваше се толкова слаба, макар и в момента да държеше оръжие в ръцете си. Това, обаче, което най-малко очакваше, беше зомбираната жена, която си изви главата отново на мястото си, след като мъжът я удари зловещо силно. Улана я погледна с изключително силен изненадващ поглед и по-скоро усети как тялото й започва да трепери още по-силно.
- Божичко... - изтръгна се едва-едва от устата й и стисна по-здраво пушката. Обаче, нещото, което я накара наистина да подскочи от страх, беше силното запращане на толкова едър мъж в стената от някаква си пикла. Възклицанието, което Улана направи и което беше от рода на "ииии!" излизащо дълбоко от белите й дробове, със сигурност впечатли зомбираната мацка и тя рязко обърна много по-сериозно внимание на нея. Русокоската пък веднага забеляза това и се опита да се направи на приятно разсеяна, но винаги зловещият поглед на жената се впиваше в нейния, накъдето и да погледнеше. Имаше чувството, че всеки момент всичко щеше да приключи, затова, за да успее да се спаси, може би трябваше да се опита да стреля към нея, колкото и да не й се иска, защото предполагаше, че отново щеше да се стовари върху някоя стена. Но, тъй като мъжът с нея не успя по никакъв начин да й помогне, най-вероятно тя трябваше да вземе работата в свои ръце.

И повдигна пушката, за да стреля, но мъжкият глас на спътника й я накара да излезе от транса, в който беше изпаднала от паника. "Не стреляй!" се заби дълбоко в нея и в момента, в който бавно започна да сваля оръжието, Дариъс се нахвърли върху зомбираната жена и докато разбере какво всъщност се случва, той вече мачкаше злобно черепа й, правейки го на пихтия. Разбира се, това погнуси много Улана и тя извърна поглед. Чуваше се само някакво пръщене от кости и много гъста кръв, в смесица с пихтиест мозък, Господи, беше отвратително...
- Ъх... - възкликна отвратена Хомюк и в крайна сметка погледна натам, накъдето не трябваше. Картинката, както може би разбирате, беше кърваво червена с нюанси на сиво и обувката на мъжа, която беше прогизнала от всичкото това. Усеща нещо зловещо да се надига в нея и тя трябваше моментално да го изкара. Обърна се рязко към коридора, от който пристигнаха, наведе се и се облекчи. Можеше да го направи и по-тихо, но драйфането й със сигурност можеше да се чуе на поне тридесет метра от мястото, където бяха. И всъщност доказателството за това беше силен животински вой. Това я накара да се изправи бавно и да погледне коридора, по който вървяха до преди малко и това, което видя, никак не й хареса.
- Ти се шегуваш... - ококорените й очи и доста насълзени я накараха да се изправи напълно. - Това не може да е от мен... не може, заради това... - дали говореше на него или на себе си, не знаеше, но направи няколко крачки назад. Чудеше се кога ще може да си отпочине, имаше нужда да почине, чувстваше се толкова изморена.

Но сега, когато видя това животно да тръгва с бясна скорост към тях, нямаше никакво време да се замисли какво да прави. Издиша силно, обърна се към Дариус и му подхвърли пушката, защото знаеше, или поне така си мислеше, че ако беше в него, тя щеше да се чувства по-сигурна и щяха да имат по-голям шанс. Силният животински вой и отново разперващите се крила (или поне опитите да ги отвори) озвучаха целия коридор, а Улана знаеше, че Дариус би се справил по-светкавично като реакции. Затова зави надясно по коридора, обръщайки се да види дали той е след нея, и се надяваше да излезе нещо интересно по-нататък или поне отдих, защото наистина започваше да се чувства много изтощено.

**Darius C. Walker** · by **Darius C. Walker** Вто Яну 07, 2020 7:10 pm

Royal Deluxe - "My Time"

I didn’t come here for the fame or the glory
I Wasn’t in it for the gold
Don’t wanna wait til the end of the story, to find my body lying cold
Waking up to the now or the never, feel the walls closing in
I see the wolves now they’re circling around me, but I am hungrier than them
Yeah I am hungrier than them

"A true soldier fights not because he hates what is in front of him, but because he loves what is behind him." Тези думи отекнаха в главата ми, като ехо за няколко секунди, от момента, в който чух животното, до момента, в който русата ми партньорка не ме погледна с насълзени и зачервени очи от действията си преди секунда. Ръцете й трепереха, докато държаха единственото ни огнестрелно оръжие и мисля, че тя взе решение за по-малко от мили секунда да ми хо хвърли. Това беше може би нещо, като огромен знак на доверие. Ръцете ми внимателно поеха пушката. Знаех, че имаме три амуниции, като бях поставил една в оръжието и две все още седяха в мен. Не знам дали дамата беше запозната с начина на зареждане на пушката, но това беше Уйнчестър от 73-та. Поне модела беше такъв, а производството можеше да е и преди един ден, седмица или месец. А можеше и да е антика на около 20-30 години. Пушката имаше нещо, като съвременните помпи за зареждане, но беше поставено под спусъка. Ако сте гледали стари каубойски филми, точно като в тях пушката се зареждаше с движение отдолу. Няма как да го обясня, но инстинкта в ръцете ми направи това движение, което издаде някакъв щракащ звук, за да ме информира, че в цевта има зареден патрон и е готов да бъде изстрелян, но разбира се желанието на Войника да не го хаби щеше да остане до последно. Бавно крачеше към кръстопътя, на който бяха поставени, като с края на окото си забеляза, че мис ДОБРЕ ПОДДЪРЖАНО И ПЕРФЕКТНО ОФОРМЕНО НЕПЛОСКО дупе реши да тръгне да бяга по десният коридор. Можех да вдигна пушката и да гръмна животното право в десетката, за да й предложа още от гадното си барбекю, но реших да не го правя. Крачех бавно назад и накрая се озовах точно на средата на кръстопътя. Знаех какво следваше. Личеше си. Пумба v2. искаше да разпери криле. Явно и предишният искаше да направи това, но не му се е получило. В главата ми се появи идея. Колкото по-бърз беше, толкова по-добре за мен, а тези криле щяха да се разперят инстинктивно точно, когато влезе в кръстопътя. Защо смятах така? Защото животното щеше да е фокусирано върху мен. Ако исках да стрелям по него щях да го направя тихо, но заслужаваше ли си. Все пак то вдигаше повече врява от зоологическата градина в Ню Йорк, а повярвайте ми там имаше доста разгонени лъвове! Поклатих леко глава и изгоних тези мисли от главата си. Сега беше време за тактика и екшън едновременно. Виждах го. Когато прасето беше на две крачки от мен, когато то щеше да разпери криле и да се опита да се забие в мен с огромна скорост щях да се хвърля в мое ляво, което щеше да ме накара да отида в коридора, който мис ДОБРЕ ПОДД... абе Русата ми партьорка беше избрала. Докато крилото на летящият Пумба, а не... секунда! В главата ми се появи картинка. Пумба и Дъмбо! Два велики образа от една компания, на чиято няма да правим реклама! Край! Пумба вече се преименува на Дъмба! Така! Докато Дъмба си разперва крилото на кръстопътя и се опитва да ме хвани аз ще направя едно салто под неговото дясно крило и щом съм на крака ще спринтирам след момичето. Всичко изглеждаше перфектно в главата ми. Мисля, че плана ми беше непобедим и щях да се справя прекрасно с изпълнението на задачите, защото бях физически готов, а това, че Прасето-Прилеп беше трудно подвижно в тези тесни коридори, бях сигурен, че щеше да се забави със смяната на посоката. Дори бях сигурен, че крилата му щяха да са като спирачка в стените и щяха да го накарат да се зашемети или нещо такова. Исках просто да го забавя, за да не хабя куршуми, а след това просто щях да последвам дуото си. Но, не всичко се разви както желаех. В момента, в който се премятах с някакъв доста остър крайчец на крилото почувствах една леко пареща и дращеща болка по левият си крак. След като се приземих на него усетих болка, когато стъпих, но не беше нещо, което щеше да ме забави. Раната беше повърхностна. Започнах да тичам, като видях как доста бързо настигах русата ни партньорка. И точно, когато си помислих, че съм забавил заплахата разбрах, че съм сгрешил. Зад мен се чу рева на Дъмба. Точно, когато исках да изпсувам нещо друго ме накара да спра. Пред нас се чу друг рев, а след секунда се видя и образ. Много познат за нас. След Пумба и Дъмба се запознахме и с третият ни приятел. Пумбо! Срещу нас имаше трето прасе-прилеп, което бягаше, а крилата му блъскаха с ужасяващ звук по тавана. Бяхме в капан. Трябваше да измисля нещо и то бързо. Не знам защо, но настигнах русата ми партньорка с ПЕРФЕКТНО ОФОРМЕНОТО дупе и я хванах за ръка. Тя сякаш беше спряла да се движи и се беше стъписала. Докато бягах забелязах някаква странна врата. Различна от другите, на която на кирилица пишеше "Прачечная". Знаех, че ми е познато. Или поне езика ми е познат, но със здравият си крак изритах люка, който беше около метър на метър. Подходящ да влязат двама души в легнало положение, но това, което още повече ми хареса беше, че шахтата, която се отвори в люка беше под ъгъл. Не беше много стръмен, но и не беше за подценяване. Хвърлих пушката в шахтата, а след това прегърнах момичето, което беше с мен и се хвърлих в шахтата по гръб, като тя беше върху мен, не исках да рискувам да се приземим един върху друг, а ако паднехме от високо имах желание аз да поема удара, но честно ще ви кажа, че след като полетяхме надолу в шахтата помня само как излязохме в някаква стаичка, в която може би нямаше нищо меко за приземяване, защото изгубих съзнание. Единственото, което помня преди да се приземя по гръб на земята е, как миниатюрното й телце ми се стори доста тежко, когато се приземи върху моето.. Е. Поне бяхме в безопасност от прасетата! Може би! Чао Пумба, Думбо и Пумбо!

**Ulana Khomyuk** · by **Ulana Khomyuk** Пон Яну 20, 2020 1:49 am

Първо, страшно се извинявам, че не писах в рамките на близо 2 седмици...
Второ - Пумба, Думбо и Пумбо, уат???
Трето - прасе-прилеп??? Ще ме умориш, нИ мОа...
Четвърто... Г-ца добре оформено бла бла бла (цензура, че Космосът ще ме бие)..... УАТ?! на втора степен.

Anyway...

Какво се случи след това, може би се питате?

Лукреция бягаше с всичка сила, след като подхвърли оръжието на Дариус. Някак си усещаше, че той е по-опитния от двамата, пък и все пак беше мъж, и това я караше да му има до някаква степен доверие. Да, моля, не си мислете, че тя е на сто процента вярваща. Винаги е имала едно наум, преди да загуби ума и дума, това не би се променило, защото се е заложило и като инстинкт в нея. Особено пък като говорихме за някакви такива, огромни, ок... добре изглеждащи мъже и с хубава усмивка, да... да... СТОП!

Имах предвид...

Да...

Какво говорихме?!

Да...

Да?! ДА!

Кхъм... обърна русокосата си глава назад, за да види какво се случва, но все така жестоко бягаше по тоя откачен коридор, който й се струваше като някакъв лабиринт и секундното обръщане назад й се стори като размазан фон на някакъв мъж, който се бори с животното. Незнайно защо, затова въобще не си правете труда да питате! Просто умората й, явно, дойде в твърде повече и вдишанията и издишванията, които ги правеше възможно най-звучни за нейното малко тяло, можеха да го докажат без никакъв проблем.

Чу някакъв оглушителен звук зад себе си, сякаш нещо се вряза с пълна сила върху металните стени, след което, разбира се, животински грохот. Това я накара да се спре на място, да се обърне рязко и да примигне няколко пъти, за да се осъзнае къде и какво се случва. Вариантът да подхвърли пушката на своя спътник и да избяга в момента й се стори като глупава грешка, макар че, тя, какво би направила в цялата ситуация? Да... успя да убие едно от тези животни, странните, но по никакъв начин не й показваше, че може да борави с оръжие, когато от вълната се натресе върху решетките на някаква стая, наподобяваща килия. Не, че знаеше как борави нейният спътник, но предвид факта, че опърли цяло животно на шиш, някакси й се струва, че по никакъв начин не е сгрешила. Случката, която в момента се разиграваше обаче, я накара скорострелно да вдиша и да тръгне отново в посоката, по която беше тръгнала. Мъжът, който беше с нея, с бясна крачка тръгна към нея, но когато видя онова огромното животно зад него, това, дами и господа, я накара още по-сериозно да забърза крачка. Очите й все още бяха насълзени, ръцете й неспирно и ритмично вървяха заедно с краката й, ту наляво едната, ту надясно другата, а дъхът й непрестанно издаваше звуци, които в други обстоятелства биха звучали по много по-изкусителен начин.

Да...

На всичкото отгоре, усещаше как едрият мъж я настига по възможно най-бързия начин, навярно защото имаше два пъти по-дълги и бързи крака от нейните. Усети толкова близо грубите пръсти на едната му ръка върху нейното рамо и обръщайки се само за няколко секунди, за да се увери все пак, че е той (макар че започна да опознава походката и обувките му, и техния звук), това, което се стовари пред нея, я накара моментално да спре и да изпищи. Вдигна ръцете си във въздуха, тялото й поддаде назад и някак си се опитваше да окроти за части от секундата животното пред нея. Поне така изглеждаше, когато вдигна ръцете във въздуха или по-скоро си мислеше, че може да се предаде на "полицията" без да получи "осъдена до живот" в ръцете си призовка. Преглътна и отново изпищя. Не можеше да помръдне, чувстваше се толкова беззащитна и най-вероятно ако лудият военен не беше около нея, тя вече щеше да е раздвоена храна между Дъмбо и Пухчо или каквото беше там. Вдиша дълбоко, повдигна главата си и даде няколко крачки назад, когато усети мъжът около себе си вече да я хваща за хълбока и заедно да се преметнат върху някаква шахта, която не се знаеше до къде й е края.

ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!!!!!!!!!!!!!

АААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!!!!!!!!!!

Единственото, което се чуваше през цялото това пътуване между коридора, където бяха и новата стая, в която попаднаха. Разбира се, чуваха се и животинските звуци и криле, които се опитваха да разчупят повърхността на тунела, в който влязоха, но без успех. И в един момент звуците им абсолютно се изгубиха в цялата суматоха с всичките тия възклицания на младата русокоска.

Това, обаче, което усети в края на тунела, беше умопомрачително.

Заради силната скорост, с която се озоваха в "Пералното", Улана усети, че човекът под нея ще падне със страшна сила върху неща, което и тя самата не разбираше. Да... имаше тази сила да усеща, че ако двама човека тръгнат по някакъв тунел и в крайна сметка се озоват някъде, то ще е нещо, което би ги спряло. Това си го мислеше през цялото време, но силният захват на Военния не й позволяваше по никакъв начин да се откопчи. От една страна и по-добре, защото ако го беше направила, не се знаеше какво ще се случи в самия тунел. Някои хора казват, че човек би се наранил жестоко и дори смъртоносно, но отново да вкараме случая, че и двамата се намираха в Космоса... може би нещата щяха да са покъртителни.

Нищо...

Да, знам, че прекалено много описания има и се чудите какво ще последва след това...

Мда... и някак си усещам, че започвам да дразня сериозно.

Нищо...

Тепърва трябва да свиквате, Дариус!

Може би...

Не знам... не мога да преценя... та аз съм само един Косм....

...

Улана усети единствено как "пилотира" върху двойно по-голямото тяло на спътника си, който със силна покъртителност се стовари върху някакъв под, който беше по-скоро като керпичен... или пясъчен? Единственото, което Улана успя да каже в момента, в който се "приземиха", беше "ъъъъх!" ТУФ!

Усети и как зъбите й изтракаха в устната кухина, когато това се случи. Усети и как си прехапа устната, макар че все още не усещаше шурналата кръв по долната. Това, обаче, което усети, беше далеч над нейните граници и възможности.

С триста зора, повярвайте ми.... все едно е пияна в момента, се изправи едва-едва, успявайки да се подпре на някаква пералня, която работеше. Дали имаше дрехи в нея беше трудно да се каже, предвид, че Улана не можеше да фокусира нищо в момента. Животинските звуци зад тях отдавна спряха, най-вероятно защото се бяха дистанцирали прекалено много. Обърна се на няколко пъти, на триста и шейсет градуса, преглъщаше на няколко пъти. Беше й прекалено горещо. Опитваше се да фокусира нещата, докато визуализираше легналия мъж около нея и в момента, в който усети, че това не може да продължи по този начин, тя затвори очи и това без никакво обяснение я хвърли в страната на сънищата. Само че, при падането, си удари челото в една от пералните и също така очилата й изхвърчаха от лицето й (как са се задържали до сега на тях си е пълна мистерия), но това едва ли въобще си го е спомнила.

---

Уау...

Като писах поста и тотално си визуализирах цялата ситуация, нищо че бях малко по-бедна откъм описания.

Време за опознаване!

Тъй като определено много неща ни се насъбраха и на двамата, беше нормално да последват един-два РП поста, в които ще можем да "опознаем" героите до колкото е възможно, но разбира се, напълно съм музирана за всякакви нови идеи от твоя страна.

Общо взето, за момента е включен режива "Време за опознаване!", но винаги можем да го превключим, ако решим.

С нетърпение очаквам РП поста от твоя страна и не бих си позволила да те карам да бързаш, предвид факта, че аз самата доста се забавих!

**Darius C. Walker** · by **Darius C. Walker** Сря Яну 22, 2020 11:13 pm

Значи:
1) Не си задължена да пишеш на момента след моя пост. Всички сме заети в този живот! Както се казва - Бързата работа срам за майстора!
2) Повярвай ми все още не съм в творческото си вдъхновение и нашите главни герои от Цар Лъв и Дъмбо просто дойдоха от някъде
3) Не мисля, че трябва да слагаме Цензури. Самият космос е измислил по-перверзни работи от нас! Даже разхожда голи хора из станцията!!

Kid Rock - All Summer Long
And we were trying different things
We were smoking funny things
Making love out by the lake to our favorite song
Sipping whiskey out the bottle, not thinking 'bout tomorrow
Singing "Sweet Home Alabama" all summer long
Operation "Alabama" Tumblr_ozlu533M7r1ueni2do1_500

Operation "Alabama" Tumblr_ozlu533M7r1ueni2do1_500

Не знам кое беше истина. Имах чувството, че онези диви прасета и русото непознато момиче бяха някакъв ужасен кошмар, а сега се бях събудил и се бях върнал в реалният живот. Но нещо в мен знаеше кое беше сън и кое беше реалност, защото в момента, това което изживявах беше спомен. Намирахме се на вилата до езерото в близост до Хазардвил, Кънектика. Обожавах да си ходя там. Малка дървена къщурка, без интернет, без хора, без телефони. Беше в онези спокойни времена. Палех камината, тя четеше книга, а аз пиех уиски и просто се наслаждавах на момента. На сутринта бях приготвил лодката, с която щях да излизам за риба. Поставях кутията за инструменти, в която се намираха такъмите ми, когато нещо се случи. Сякаш земята се разтресе и се озовах на друго място. Бях на бойното поле и около мен различни експлозиви се взривяваха, куршумите прелитаха и тогава бум. Пред очите ми едно младо момче просто падна мъртво. Изкрещях и скочих от прикритието си, като просто започнах да стрелям по различни обекти. Нещо се случваше със съзнанието ми. Прескачах от спомен в спомен, но в същото време знаех, че преди минути тези спомени хи нямаше. От бойното поле се прехвърлих в болница. Лежах във военна палатка, която беше използвана за медицински грижи. Огледах се и видях, че съм ранен в рамото. Не беше нищо сериозно, но не се противях, защото докторката, която се грижеше за мен беше жената от хижата. Усмихнах й се, а тя просто натисна по-силно с памука и болката ме прехвърли в друг спомен. Бях някъде в пустинята. Целунах я и излязох от подобна на тази палатка. Отидох на пост, а тогава се случи нещо. Експлозия. Исках да изкрещя името й, но не можех да си го спомня. Исках да изкрещя, но не можех. И точно, когато си помислих, че всичко е свършило видях нещо друго. Някакъв непознат и далечен спомен. Бях хлапе. На около пет-шест години. Едър и красив мъж, чието лице не можех да видя от светлината на слънцето ми сложи военна шапка на главата. Шапката беше толкова голяма, че цялата картина изчезна от очите ми, а аз усетих влажните следи, които оставяха сълзите по бузите ми и тогава всичко приключи. Издишах тежко, като бавно отворих очи. Всичко пред погледа ми беше замъглено, а светлината дразнеше зениците ми. Пареше ми на очите, а дясната ми ръка се протегна нагоре, за да ги прикрия. Отне ми няколко секунди, за да привикна с яркостта, но след като това се случи се огледах. Намирахме се в някакво перално помещение. Бавно се изправих и тогава я видях. Лежеше до мен. Мамка му. Обърнах я така, че да легне по гръб. Имаше рана на челото. Зарадвах се, защото не беше нищо сериозно. Огледах се наоколо. Започнах да претърсвам препаратите. Намерих един, който беше за стъкло. А след това скъсах един парцал. Прочетох съдържанието и останах доволен. Съдържаше 70% спирт, което щеше да ми помогне да промия раната й. Намазах парцала с препарата и просто внимателно изтрих кръвта, като промих раната. Огледах я. Беше повърхностна и не беше толкова тежка. Огледах се отново. От един кош извадих някаква завивка и я положих на земята, а отгоре й сгънах някакви две блузи във формата на възглавница. Поставих тялото й в новото и изработено "легло" и след това просто я загънах с някаква друга завивка. Беше странно. Всичко миришеше на еднакъв аромат. Сладникав. Облегнах се в седнало положение на една от пералните, като хванах пушката, която беше паднала при нас. Проверих я и се уверих, че все още е заредена, като гледах към вратата от където можеше да влезе някой...

**Ulana Khomyuk** · by **Ulana Khomyuk** Пет Фев 07, 2020 8:11 pm

Ще покажеш ли какво имаш под ръкава?
Едва ли.
Особено, когато не познаваш човека, който те пита това.
Но ако питате Улана, ако тя самата можеше да се сети каква е и защо е тук, някак си си мислише, че можеше да се отдаде изцяло на нейния странен спътник, който беше срещнала преди около час. Дали е било преди час? Ако са в Космоса, дали времето не минава далеч по-бързо? Или по-бавно? Твърде много въпроси, а според Улана, би трябвало да си зададем най-важния такъв - как въобще можем да дишаме.

И все тая в момента.
Това въобще не беше важно, защото беше толкова изморена и изтощена, че не можеше да си помисли за нищо. Какво си говорим... тя дори не можеше да се събуди.
Имаше странни сънища, в които беше влязла, но един се отразяваше най-много с яркостта на цветовете. Докато другите изглеждаха далеч по-бледи и тъмни, този беше много по-светъл, което дори за момент я караше да мисли - дали не беше реалност? А дали това, което е в момента е реалност, а онова, в което беше (с нейния спътник и прилепите-прасета) е всъщност страшен кошмар, от който тъкмо се събуди.

Не се знаеше.
Също така, ако това е сън в момента, положението не изглеждаше никак розово.
Блъсна се толкова рязко в едната част на металната врата, когато с триста зора успя да я отвори. Няколко крачки по-напред, Улана осъзна, че не може по никакъв начин да контролира тялото си от физическите закони на нещо, което клатеше цялата повърхност под нея. Ту се клатушкаше наляво, ту надясно. Чуваха се страшни писъци и звуци от падащи метални съоръжения, а някои от тях така силно изкърцваха, че цялата настръхваше. Дори в един момент рязко се опита да се обърне назад, за да види какво се случва, но там нямаше нищо друго, освен няколко души с бели престилки и бяла маска около устата и носа, които крещяха и пищяха. Прах се изсипваше по косата й и тя се загледа нагоре, чудейки се как още нещо не се е стоварило на главата й. Нов тътен и ново разтрисане я накараха да се подхлъзне на обратната страна. Седна на един стол с колела, които я отпратиха на другия край.
- Помощ! ПОМОЩ! Помогнете!!! Помогнетеее! - единственото, което чуваше като изсечени думи бяха тези. Паниката я връхлетя веднага, преглътна притеснено и се опита отново да се изправи от стола, но в тоя момент физическите закони на стаята, която все едно се клатушкаше като ластик, който е бил изпънат, та не успя да се изправи и отново се стовари с всичка сила върху стола, който потегли към другата страна и се блъсна с всичка сила. Улана огледа и себе си набързо. Беше с бяла престилка като всички други, но без маска. Обърна се рязко наляво в самата стая и забеляза някакъв мъж да тръгва към нея, но явно отново ластикът се изпъна и накара цялата стаята отново да се наклони към другата страна доста по-рязко. Осъзнавайки, че всеки момент щеше да се размаже върху съседната стена, ако не слезе от увеселителния стол, тя го стори в последния момент. Стола се блъсна рязко в стената, но това не попречи и жената да се удари в нея. Възкликна, усещаше силна болка в гърба си от удара, а по челото й имаше рана, която започна да кърви още повече. Престилката й почервеня с няколко капки и забеляза как бюрото се суркаше с всичка сила към стената, към която и тя се беше ударила, но този път дървената плоскост притисна мъжа, който не успя да се отърве от това.

(майко, предния параграф дано да съм го описала нормално и да не съм те объркала)
Нямаше време за нищо, усещаше, че в края на тази стая е Спасението. Изправи се, дори се облегна на бюрото, което беше затиснало човек в момента, но осъзнаваше, че нямаше време дори и за това. Имаше нещо, което е далеч по-важно, което можеше да спаси не само нейния живот, но и на много други.
- Улана!!! УЛАНА! - тя се обърна, незнайно защо. Намръщи се и осъзна, че някой се обръща с това име към нея. Беше някаква жена, която не можеше да разпознае. Сочеше пред нея нещо доста насърчително, което я накара да се обърне отново по пътя си и да забележи огромен червен бутон. - Удари го! УДАРИ БУТОНА ВЕДНАГААА!!!

- Удари... бутона... Улана.... удари... буто... на... бу... то... на. - пералните около тях не преставаха да бучат, а от нейната уста единствено членоразделните думи от последните забили се в главата й, отекваха в момента. Отвори очите си, но по никакъв начин не посегна да се изправи. Лежеше на някакво импровизирано легло и бавно се опитваше да се отърси от целия сън, в който беше попаднала. Или може би сега сънува... толкова беше объркана. Погледна мъжа до себе си, който лъскаше пушката (млъкни, знам какво си помисли!!! хахаха) и наблюдаваше вратата пред тях. Намръщи се от светлината, която я удари право в очите и забеляза, че червеникавите й очила ги няма. Тръгна да се изправя, но спътника й я бутна отново да легне, с думите, че е прекалено слаба. Попринцип се чувстваше така, наистина, но не можеше да стои твърде дълго тук. Все пак, реши да не се противи този път, така и така тръгна да й се вие свят, затова и погледна металния сивкав таван и произрече:
- Мисля че разбрах как се казвам. - мъжът я погледна въпросително. - Мисля че се казвам Улана. И ако съдя по съня, който току що сънувах, или съм натиснала съответния бутон, или не съм го направила. Най-вероятно затова сме и в това положение... освен ако си ги измислям и целия този сън е плод на въображението ми. - погледна го в очите, макар че и толкова виждаше без очилата си. Усети обаче, че челото й отново е тръгнало да тече и в момента, в който докосна раната си, възкликна неодобрително на малоумната й постъпка. Раната щипеше толкова жестоко и точно тогава се сети, че се беше ударила жестоко, преди да припадне.

**The Cosmos** · by **The Cosmos** Пон Яну 04, 2021 3:00 pm

Продължава тук - цък.

**Sponsored content** · by Sponsored content

Welcome

Имате въпроси? Обърнете се към

Съобщения!

Имате въпроси? Обърнете се към

JACKPOTS

Бронзов сандък

Сребърен сандък

Златен сандък

Диамантен сандък

Operation "Alabama"

Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"

Re: Operation "Alabama"