Turn the music on and don't forget the code

Момичето се свести, отвори очи. Това май беше добър знак. Така си мислех докато не започна да изпада в истерия. Е, поне беше подходящо, че се намираме в зала, която не би й позволила да се нарани. И така. Отдръпнахме се от нея, за да й дадем пространство, но това явно не я предразполагаше кой знае колко.
- Ние просто искахме да се уверим, че си добре... Падна от тавана. - Отговорих на един от няколкото въпроса. Този знаех, че е отправен към нас. Това с блъскането по вратата не беше много убедително. Смисъл. Ако не искаш да те смятат за луд не се дръж като такъв. Аз определено не изглеждах така. Винаги търсех положителното в ситуацията. Ам... Май някъде си бях загубил микрофона, вече не беше в мен. Баща ми не държеше гаечния ключ. И да беше луда нямахме много с какво да се защитим. Но да предположим, че тя казва истината и не е. Да се поставим на мястото на момичето. Вижда двама мъже, единия с гащеризон, омазан в масло, другия не толкова мъжествен. Дори минава за женствен. И така. Тия двамата и тя.

- Извинявай. Не искаме да те плашим, но и ние не знаем точно къде сме. Аз съм Даниел... Или Дан, както ти е удобно. Това е баща ми Ейдън. Ти, помниш ли коя си? - Не я познавах. Когато видях баща си в мен започнаха да преливат спомени. От моето детство, от времето прекарано с него. Спомних си кой е, но когато гледах в нея, не виждах нищо. Никакво минало. За пръв път в живота си я виждах. Не знаех дали това беше добре или не беше. Тя беше втория човек по пътя ми и можеше да е откачалка, която да изкара нещо, с което да ни нарани, от някъде. Реших, да я предразположа малко към случващото се, дори самия аз да не го разбирах все още. - До преди малко самия аз не знаех кой съм, но ако продължим да следваме следите, може да се натъкнем на нещо, което да предизвика у теб спомен, който си забравила.

Погледнах към баща си за малко помощ. Той също не помнеше как се е озовал тук или къде е това тук, но пък си спомняше за мен и за мама, за гаража... Дори объркан разчитах на него. Той беше възрастния сред нас. Момичето не изглеждаше много по-голямо от мен. Щеше да е хубаво да има на кого да се опреш. Изведнъж това да се мисля за голям ми се стори смешно. Ето, че разчитах на баща си отново.

***

- Нали няма да ме убиете?! - извика разтревожено и разпери ръце напред, продължавайки да се движи ту с единия, ту с другия крак на едно място. - Не, не... - поклати глава. - Не искам да умирам! - отсече и продължи да блъска по вратата, но без успех. Все пак се успокои, когато чу женствения глас на момчето пред нея и се обърна. Погледна го странно. После погледна и другия омазнен човек. Нямаше им никак доверие, ако можеше да избяга щеше да е супер. 

- Дали помня коя съм? - засмя се нервно. - Разбира се.... аз съм.... - запецна. - Аз... Аз съм... АЗЗЗ СЪМ!!! - усети пулса си да се ускорява още по-изнервено и усмивката й залезе. Постави ръце на главата си и усети отново острата болка, която я прониза. - Господи, коя съм?! Коя съм аз.... - започна да се тресе напред-назад, с идеята да се сети. - Не знам... - заключи тя и се обърна към тях. Потече й сълза. - Не знам коя съм?! Как е възможно??? - отново започна да се тресе и да оглежда помещението. - Къде сме?! - очевидно беше, че бяха в някаква психиатрична стая, но все още се чудеше защо нищо не вижда от прозорчето.

Добре. След като разбра, че и те не са наясно с нещата, малко се успокои, че не е единствената.

- Добре... - започна да говори на себе си. - Значи, трябва да се успокоя, всичко би трябвало да мине, нали? Щом те не знаят и ти не знаеш, значи така трябва да е... само да знаех къде се намирам... - беше клекнала на едната страна, докато другите двама се чудиха как да се измъкнат от тук. И в тоя момент вратата изскърца бавно и зловещо. Афродита я погледна и след това се обърна към тях. Изправи се. - Явно искат да излезем. - поглеждайки натам, виждаше само тъмнина... не й се излизаше въобще, но ако продължава да стои тук, щеше да е много по-зле.

Момичето доста тежко прие факта, че не си спомня коя е. Предполагах че е защото беше толкова уверена, че знае отговора, а се оказа, че всъщност не е така. Все още не смеех да я приближа, защото беше в лек шок... И не точно лек, може би. Аз го приех доста по добре, но може би защото бях сам и до скоро предполагах, че това е някаква холограмна измислица, на мой приятели... Но всичко започна да става твърде реално и това зверски започваше да ме плаши. Не бих си го признал разбира се, защото баща ми е отгледал силно момче и нямаше да го карам да се срамува. Беше достатъчно, че съм в рокля. Оставаше и да пищя като ученичка.

- Сигурен съм, че ще си спомниш скоро. Аз още не помня цялото си минало, но си възвръщам паметта. Вече бях изморен от всичко което ми се случи. Беше натоварен ден, макар дори да не знаех изобщо ден ли беше. Тук всичко беше толкова объркано. И ако наистина сме в космоса имаше ли ден изобщо? То си беше непрекъсната нощ... Като шест месеца в Исландия... Чакай, Исландия... Горчилка се появи в устата ми сало при мисълта за тази островна страна, но нямах никаква, дори бегла идея... Защо? Не си спомнях... Гумен чук се стовари върху главата ми и ме замая. Премигнах няколко пъти олюлявайки се, но в крайна сметка успях да се закрепя на краката си. Щях да им предложа да си почием, преди да продължим... Поне оставаше като вариант, преди вратата да се отвори с изскърцване. Момичето някак си беше успяло да стабилизира паниката си, но преди да е успяла да направи и крачка към вратата, вече бях зад нея и поставих ръка на рамото й. Тя се спря и ме погледна сепнато.

- Извинявай... - Отдръпнах се като опарен. Не исках да я притеснявам допълнително. - Трябва да бъдем предпазливи. Никога не знаеш какво те чака зад вратата...

Все още не и знаех името, но още се чувствах гузен, че заради мен летяхме и се удряхме из някакви стени. Не си падах по това да наранявам хората и трудно го преживях ако се случеше нещо такова... Може би. Или само за нея сега се чувствах така. Не помнех много от себе си и човека който съм бил.
- Ще мина първи. Татко... - Погледнах към него. Той беше все такъв какъвто си го спомнях и все пак се чувствах някак странно около него... Въздъхнах... - Ще вървиш ли последен?
Той кимна, което ми беше достатъчен знак. Добре. Тръгнахме към вратата Отворих я по широко и пристъпих внимателно в тъмнината, за да съм сигурен че под мен има твърда земя... Дори да не е земя поне някаква повърхност. При следващата ми качка в помещението светна една много ярка лампа. Почти ми изгори ретините. Както в стаята с медикаментите след малко светлината намаля и можех да виждам нормално. Стаята приличаше на кабинет. Имаше бюро, подредено по конец в единия ъгъл пред него два стола, които изглеждаха доста меки, тапицирани с кафява кожа, бюрото изглеждаше като да е от череша, а зад него огромен президентски стол. Отзад зад него в самия ъгъл на помещението се извисяваше лимон. Познах го, защото имаше няколко зелени плодчета.

Пода на помещението беше покрит с дебел кафяв мокет, същия цвят като кожените столове, а на отсрещната стена имаше гардероб. Дали щеше да има дрехи в него. Силно се надявах, чоропогащника ми се свличаше и ми се триеха бедрата, а ако го вдигна много ми се врязваше в подробностите. А някой носил ли е дамски чоропогащник с мъжки боксерки отдолу? Истинско мъчение. Забравил всякаква предпазливост отворих гардероба. Вътре бяха подреден няколко костюми. Официални панталони, ризи сака и вратовръзки, но в самото дъно имаше един камофлажен комплект, който привлече и вниманието ми. Кой знае какво ми беше предложила съдбата, не ми се биеше със жилещи насекоми в Армани. Не бях Джеймс Бонд. Измъкнах комплекта и направо смъкнах роклята от себе си.

- Много се извинявам... - В последствие се сетих, че има момиче при мен... Всъщност когато се обърнах за да си взема блузата. Стана ми сконфузно. Какво е да видиш гол до кръста мъж с бял дамски чоропогащник, под който прозират ярко оранжеви боксерки. - Няма да отнеме много време просто трябваше да се отърва от това облекло.

Внимателно свалих и чоропогащника за да съм сигурен, че ще е само него и още по бързо се намъкнах в панталоните. В дъното на гардероба имаше и нови обувки. Пробвах ги... Бяха може би един или два номера по големи, но за сега мислех, че са по удачни. Подметките им бяха по твърди и по здрави отколкото на тези с които бях до сега. Точно срещу вратата, през която влязохме и която държа да отбележа още не беше изчезнала, имаше ниша. По всичко личеше, че там трябва да има врата, но нямаше такава. Беше останала само касата.
- Нека продължим нататък, преди този чиито дрехи взех да е решил да ме преследва... Джиджетата на Снежанка вече са ми вдигнали мерника с кирките, сигурен съм. - Тази анимация си я спомнях от малък. Даже татко беше с мен като я гледах за пръв път... Кой взима ябълки от непознати?

Да се върнем на странната каса от врата. Тримата в индианска нишка запристъпвахме много по-уверено натам. Спрях се непосредствено преди да я прекрача. Отвън пода беше теракотен. Подадох глава. Гадна луминесцентна светлина осветяваше коридора. Лампите бяха през около метър, а някой даже премигваха. Преглътнах малко по-шумно отколкото ми се искаше. Дамите са винаги надясно, затова ще свием наляво. А и като че ли по малко премигва
и лампи имаше в тази посока.
- Прилича на болничен коридор... Ще тръгнем наляво. По осветено е. - Докладвах разузнавателната си мисия на останалите участници от екипа си. Нямаше начин да се разделим тук... Като в страшните филми. Разделете се и умрете. Излязох в коридора и тръгнах уверено напред. чувствах присъствието на другите двама зад гърба си. Тръпките лазеха по цялото ми тяло. Като онова гадно чувство, когато знаеш, че те наблюдава нещо от някъде, но не виждаш нито какво е нито от къде. Странното чувство не ме напускаше и космите ми по цялото тяло се бяха изправили като на ужасен тинейджър във филм от седемдесетте със всички онези кофти ефекти.

Продължавайки по коридора установих, че започват да се нареждат врати от двете му страни, но не бяха една срещу друга а на зиг-заг. Инстинктивно погледнах към първата. Подобно на тази от която излязохме тук имаше само каса, но пък на мястото на врата имаше железни решетки. Вместо брави се заключваше с карта, и имаше идикатор червена светлина. Това значеше че е заключено надявам се. Продължихме с вървенето минвайки покрай втората врата. Тежките ми обувки тракаха прекалено много по теракота, чуваха се от далеч. Стъпките ми отекваха от единия край на помещението до другия. Втората врата също беше с решетки, но в нея можех да видя и прозорец с изглед към земята. Някакво легло, на което имаше нещо завито под чаршафа... Всъщност беше доста топло тук. Даже си дръпнах ръкавите нагоре. Като през лятото. в третата стая също успях да видя, че някой лежи на леглото завит. Затворници ли бяха или психично болни? И защо ги държаха в клетки... Следващата ключалка беше с индикатор за пръстов отпечатък, а вртата беше като от прозрачен плексиглас или може би стъкло...
- Какво е това място? - Прошепнах хвърляйки един поглед назад към другите хора зад себе си. Беше не страх да не вземат тези врати ей така да се отворят, че не знаех какво ще излезе от тях. - Не спирайте... Виждам врата в дъното...

Тръпки ме побиваха от всичко наоколо. Тъмно, зловещо и... Погледнах към баща си, който започна да повтаря една и съща дума. Държеше странно и това ме караше още повече да се притеснявам. не ми изглеждаше добре и... Кой знае какво беше преживял преди да го открия до онази кола, която поправяше неуспешно. Още тогава заподозрях, че нещо не е както трябва с него, но някак си се надявах, че просто е моментно. От удар в главата или нещо такова... Но той продължаваше. На моменти говореше разумно, а на моменти беше като пет годишен във фабрика за сладки. Нямаше да отваряме врати. Момичето успя да го разубеди с едно изречение, преди дори аз да реагирам. Напред. Ето я вратата. Точно на време преди нискобюджетните духове да са ни спипали... Макар, че кой знае какви неща се крият под тия чаршафи..

Кухнята...

Кухнята на моята къща с моята майка в нея... Премигнах няколко пъти и побързах да отвърна на прегръдката. И майка ми не реагира по различно от баща ми, а аз се чувствах така сякаш не съм ги виждал от години... Може би беше някакъв страничен ефект от това с което ме бяха натъпкали, защото това не беше реално нали? Чакай, кое? Космоса или кухнята на нашите? Момичето до мен? Завъртях се към нея и наклоних глава на една страна. Майка ми търсеше някаква Стела? Стела... Стела...

Името ми беше познато, накара сърцето ми да прескочи удар и ме блъсна главата за част от секундата, сякаш някой заби дълъг остър предмет в окото ми. Дори премигнах няколко пъти, за да се осъзная. Добре.
- Стела?!? - Единствената Стела, за която се сещах беше едно момиченце което преди наистина много години идваше на уроци при майка ми. Дори самия аз тогава бях значително по малък... Но тази Стела замина с родителите си преди толкова много години, че бях забравил за някогашното й съществуване в пространството до този момент. - Това не е Стела, така ли?

Все пак посочих към обърканото момиче. Аз не знаех как се казва и самата тя не знаеше. За сега това беше последната ни грижа... А бях гладен... И миришеше вкусно. Каквото и да беше щеше да е по-добре от последното ми хранене с ларви. Без да се усетя започнах да си тананикам, а текста сам се завъртя в главата ми:

- Ще си измия ръцете. - Когато отидох до мивката обаче и пуснах водата тя съвсем не беше обичайно бистра. Прекалено много сивееше за нормална, а колкото повече течеше. толкова повече потъмняваше. Спрях чешмата и погледнах към майка си и баща си. Те двамата сякаш бяха попаднали в собствен свят, не виждаха нищо наоколо.

Отидох до хладилника и го отворих, а той не само че беше празен, но дори не беше включен. Запрепъвах се към прозореца на кухнята, дръпнах завесите, които държаха заради алергиите ми към слънцето. Вместо да ме погали слънчев лъч обаче ме посрещна небитието на космоса. Точно както и във всяко друго шибано помещение.
- Хей! Не яж това. - Видях че момичето понечи да сложи едно парче месо в устата си. Знаех, че майка ми няма да се опита да ни отрови, но и тя като баща ми можеше изобщо да не знае къде се намира. Приближих се към момичето и малко по-грубо хванах ръката й. - Ще е хубаво да ти измислим име, за да знам как да те наричам... Извинявай. Не яж това... - Пуснах ръката й  се огледах наоколо. Това беше вратата, през която влязохме. Тази, която свързваше гаража с кухнята и зад която би трябвало да са чаршафите. Но това че реално не знаехме къде сме ме побъркваше.

- Мамо, татко... Не знам как да ви го кажа, но трябва да вървим, не трябва да оставаме на едно място. Така ще сме лесна мишена. Не знаем какво ни преследва. Просто трябва да се движим. - Погледнах и към непознатото момиче. - Вярваш ли ми? Доста неща преживях за кратко време. Все още не знам какво е това място, но се променя много лесно и умее да си играе с умовете ни. Никога не знаеш кое е реално и кое е холограма или плод на въображението ти...

Колкото и да ми се искаше да вярвам, преди малко съм закусвал с майка си и баща си бях наясно, че не е така, защото бяхме на някакъв космически кораби или нещо такова. Аз нямах спомени, а те явно имаха фалшиви такива. И това усещане, че не съм ги виждал от години... И липсата в гърдите ми, която не се запълваше дори при вида на семейството ми... Това пък какво трябваше да значи?
- Моля ви, да тръгваме, през тази врата. - Посочих към входната, за която трябваше да минем през коридора и всекидневната. Без значение, само да се измъкнем...

"Да се махаме!"

Това беше единствената мисъл, която се въртеше в главата ми, паниката ме обземаше и чувствах сърцето си в ушите и го чувствах в стомаха... Трябваше ми опората на някого имах нужда да хвана нечия ръка, но не ръцете на присъстващите търсех. Усещането, че нещо болезнено ми липсва се върна със страшна сила. Дори ме задъха за момент и се спрях след като усетих, че никой вече не ме следва. Майка ми се беше загледала в разваления телевизор със тревожност, която отдавна не бях виждал.

Война...

Това пък кога се беше случило? Колко точно време.... Не, нямаше нищо реално тук. Нямаше война и тъпия телевизор дори не работеше. Земетресение, което може би трябваше да е бомба... Може да нападат кораба в който се реем или нарочно да създават илюзиите. Вече не вярвах на нищо и може би на никого... Не бях сигурен дори в собствените си родители и още по малко в момичето, чието име не знаех.

Сепнах се когато на входната врата се почука и още повече настръхнах, когато погледа ми попадна на бележката на вратата. "Смъртта влиза от тук"... Можеше ли изобщо да пише нещо по-зловещо от това. Прехапах устна и се обърнах към другата възможна врата. Лудницата или смъртта? Отвън може би имаше доста добре обрисувано бойно поле... И пак ми се струваше по-добрия вариант да излезем навън отколкото да се забием отново между меките стени на лудницата. Вече предпочитах да... Да продължа сам, защото иначе щях да се чувствам отговорен за всички беди, които ни спохождат. Нормално, изборите винаги зависеха от мен...

- Скрийте се... - Да, но къде? Насочих се към вратата с табелката... Смърт... Е, поне всичко щеше да свърши най- накрая, защото започва да ми писва. Чувствах се като в ужасна видеоигра. Дали имах няколко живота? Притаих дъх протягайки се към дръжката, изобщо не дишах... Отворих вратата и погледнах смъртта в очите...

Какво ли има под тази мистериозна врата?

Дали не е това, което си мисля???

Понечваш бавно, плавно да я отваряш.

И я отвори.

И пред теб имаше огромен, тъмен Космос,

с хиляди, примигващи звездички.

Беше тихо.

Беше плашещо тихо.

Светкавица те поразява.

Силна.

Изненадващо връхлетяла.

Светкавицата беше толкова мощна,

че те прати в хола.

Ти беше Инфектиран!

...

Моля, изчакай продължението...

Смъртта? Смъртта беше нощното небе? Вероятно... Как можеше да се диша тук? Почувствах се като в онзи любим мой филм - Затура. Даже видях диска на полицата под телевизора. Премигнах няколко пъти. Всичко отново беше просто лъжа, въображение, илюзия... Нещо такова. Точно бях готов да кажа, че няма нищо страшно, когато... Дойде като изневиделица! Разбира се, това беше светкавица, те така обичаха да правят... Всичко стана черно, по непрогледно и от най-тъмния мрак, който си спомнях някога... Нямаше спасение от него, измъкването беше невъзможно... И най-накрая летях. Летях високо, или беше просто безтегловност с нищото...

Първи удар!

Дори не знаех какво точно се случи. Но го почувствах като глъдка въздух. Намирах се в кола, може би бях привидение или спомен. Шофирах, а навсякъде около мен летяха снежинки. Бяха толкова много и толкова големи, че чистачките изобщо не можеха да смогнат, за да почистят достатъчно, но... Километража показваше, че скоростта - никак не е малка. Тихото изпъшкване в седалката до мен ме накара да извъртя погледа си. Вълна от паника ме заля. До мен стоеше бременна жена с гримаса покзваща болката й във всяка една черта на лицето й.
- Спокойно скъпа, почти стигнахме. Дръжте се, моля ви! - Чух е да казвам и отново извъртях погледа си към пътя... Натиснах педала за газта още по-силно, вече нямаше на къде по-надолу, не виждах нищо макар всичките светлини на колата да бяха пуснати. Къде се намирах по дяволите, не виждах никакви сгради, трябваше да пътуваме към болницата нали? Къде беше тъпия град, тогава.
- Дан... Дани... - жената хлипаше, опитваше се да се свие, но когато я погледнах отново, видах кръвта по ръцете й. Кървеше... Боже, който й да си, моля те помогни ми...

Втори удар!

Неописуема болка стискаше сърцето ми със стоманените си пръсти. Трябваше да ги спася! Те бяха моя живот! Това момиче и бебето, което растеше в нея. Не знаех дори името й, но чувствата в мен бяха достатъчно красноречиви. Тя ме притежаваше, всяка частица от мен й принадлежеше и аз трябваше да я опазя...
- Дан... - Прошепна отново, не знаех кое да гледам, пътя или бялата й като на мъртвец кожа. От нея се изливаха буквално реки от кръв, а докато местех погледа си между снежната буря навън и лицето й усетих паренето в очите си.
- Моля те... Моля те не ме оставяй... Моля те... - Плачех, което още повече затрудняваше видимостта ми. Прокарах пръсти през косата й, за да я отметна и да обърна лицето й към себе си, оставяйки шофирането само на лявата си ръка... Русата й коса се изцапа със собствената й кръв, бузата също. - Скъпа, моля те погледни ме... Моля те...

Трети удар!

Блудкаво сини очи се впериха в моите без капчица блясък в тях... Мамка му, мамка му... Чакай, светлина... Болницата. Ето я! На средата на нищото... Или може би всичко друго беше затрупано... Не бяха изчистили пътя до спешния изход, затова просто зарязах колата с включен двигател изскочих през вратата прескочих колата препъвайки се и се озовах от нейната страна, бяхме затънали в сняг до коленете, но някак си със силата на волята си и явно и тази на тялото си успях да отворя вратата и да я извадя понасяйки я към спаснението.
- Остани с мен! Още малко миличка... Обичам те! Обичам те... - Шепнех докато я внасях в сграда. Посрещна ме цял екип с бели и зелени престилки и ми я отнеха, оставяйки ме да чакам в коридора покрит с кръвта й...

Четвърти удар!

Гледах как снега отвън затрупва червената диря, която тя остави след себе си. Едва си спомнях, че трябва от време на време да дишам. Навън валеше безмилостно, беше затрупало и колата, с която пристигнахме и всички следи, които бяхме оставили... Дали? Защото аз още ги виждах, бяха пред очите ми...

Вдишване...

Да, научи се Дан!

- Даниел Адамс? - Някой изрече името ми, когато се завъртях зад себе си намерих мъж с червена престилка, която някога е била бяла. - Съжалявам за загубата ви... Не можахме да спасим плода...

Премигване...

- Годеницата ви е в много тежко състояние игубила е прекалено много кръв. В момента й преливаме и се надяваме това да я спаси, но живота й все още е в опасност...
- Може ли да я видя? - Въпрос зададен от някого с моя глас.

Мъжа тръгна напред и аз го последвах. Въведе ме в коридор, над който с големи червени букви пишеше "Интензивно". Минахме покрай няколко стаи докато накрая не ме въведе в тази, в която лежеше тя.
- По принцип не позволяваме да... - Погледна ме и виждах съжалението в очите му. - Останете колкото ви е необходимо.

Човека напусна стаята, а аз придърпах стол, за да седна до овързаното й със безброй тръби тяло. Все още изглеждаше прекалено бяла, като порцеланова кукла, която лесно можеш да счупиш, но това не ме възспря да я докосна, да подредя косата й... По лицето ми отново се стичаха сълзи гледайки как трите системи се вливат през различни тръбички в кръвта й.
- Моля те... Върни се при мен... - Хванах дланите й между своите и леко разтърках опакото на ръката й. Беше ме страх да я докосна другаде, за да не повредя нещо.

Пети удар!

Тя отвори очите си и погледна право в моите. Напълниха се със сълзи, докато устните й рисуваха една дума, която нямаше нужда да произнася... Поклатих отрицателно глава... Тя отмести погледа си от очите ми, от мен и се извъртя на другата страна. Безмощния й вик разкъса тишината... Последва втори... Докторите се притекоха веднага на помощ, но... Те не можеха да залепят разкъсаното й сърце, само аз можех.

- Погледни ме... Обичам те... - Тя отново извърна очите си към мен... - Обичам те повече от целия свят... Винаги ще съм до теб...

Но това не беше достатъчно, аз не бях рожбата, която тя да притиска към гърдите си, не бях това, от което имаше нужда... Но все пак бях до нея... Прекрачвайки всякакви правила се изправих от стола и легнах до нея на леглото притискайки крехкото й тяло в своето. Следващия й вик беше заглушен от дрехите и тялото ми... Още един... Да, болеше, по-силно от която и да е физическа болка, която някога бях изпитвал...

- До теб съм скъпа... Звинаги...

Вдишване...

Пред погледа ми виждах лицето на баща си. Леко покашляне... Болеше... Болеше почти колкото в онзи сън или беше спомен? Толкова реално... Трябваше да е спомен. Усещах как всеки един мускул в тялото ми е разкъсан, но не от загубата на детето ми, не и от светкавицата явно... Защото я бяха отделили от мен! Която й да беше тя.... То това момиче беше единствения смисъл на живота ми...

Баща ми се развика на непознатата да донесе вода, но преди да успея да свържа думите в изречение... Труса направи нещо немислимо. Цялата къща ли смяташе да погълне този Космос...
- Татко, помгни ми да стана. - Подпрях се на по възрастния от мен мъж и стъпих на кашкавалените си крака... - Трябва да идем... Идем...

Погледнах към майка си, която не придаваше нито звук нито картина... Запътихме се към нея.
- Помогни на мама, мога сам... - Но къде щяхме да отидем... Единстения изход ми се виждаше вратата към психото... Тръгнах към нея преди и тя да е попаднала в небитието... Баща ми подхвана майка ми и тримата се запътихме към вратата, която сега ми се виждаше перфектния вариант. Аз бях виновен... Избрах грешния вариант. Онова момиче, чието име дори не знаех загуби живота си заради мен и щеше да тежи на съвестта ми.

Стигнах до вратата първи и я отворих обръщайки се към баща ми и майка ми, преди да съм разбрал дори какво ни чака там. Пристъпих с гръб махайки им да попързат, но...

Всичко вървеше с главата надолу.

В момента, в който стигна до

вратата, която явно водеше до психиатрична стая,

обръщайки се назад,

видя как пропада целия под.

А заедно с него

и баща ти, и майка ти...

НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!!!!!!!!!

Изкрещи го силно!

Но и нямаш време.

По-добре да се спасяваш...

Явно пътят на баща ти и на майка ти беше дотук.

А току що ги беше срещнал...

Телата им пропадаха плавно надолу

към нищото,

към зловещото,

към тъмното.

ААААААААААААА!!!

Не мислеше толкова много,

беше ясно всичко -

трябваше да минеш през тази врата,

каквото и да има там, нали?!

И го правиш...

Нищо, че силна бяла светлина те озарява.

Заслепява...

Не можеш да видиш нищо.

Докато...

Не се прочиства всичко.

Усещаш под себе си твърдина, но не толкова стабилна.

Да...

Викове?!

Крясъци?!

Лъхва те една пролетна обстановка.

Изведнъж бялата светлина

се превръща в зеленикава, кафеникава,

очертават ти се някакви нюанси

на керемиди под теб,

на трева малко по-напред,

гора...

Две момичета,

една бабичка

и...

бой...

Упс...

Тук, обаче,

идва проблемът...

Керемидите изглеждат толкова нестабилни,

че заради твоето физическо състояние,

ти просто се подхлъзваш

и падаш надолу.

Търкаляш се яростно,

керемиди хвърчат около теб

и се строполяваш близо до верандата,

поне на гъста, зелена трева...