The computers are not my good side

Тя не беше разглезена.
Тя е живяла красив живот.
Тя е имала всичко.
Тя сега... няма нищо.

Не помни себе си.
Не помни семейството си.
Не помни брат си, който преди й беше най-голямата опора.

И все още диша, нали?
Все още чувства и може да говори, и може да живее...
Може да се приспособи.
Винаги го е правила.
Винаги... или поне така й говори инстинктът на самосъхранение. 

Да, беше уплашена от тъмнината, в която се намираше. Не можеше да се откъсне от това черно петно в главата си от няколко часа насам, а нещо й подсказваше, че са повече от няколко часа. Все едно цяла вечност не е могла да се съхрани и се е разпиляла на хиляди парченца навсякъде. Загубила е всичко, всяка една своя частица спомени я нямаше. Като празна черупка, готова да се запълни отново по начин, по който НЯКОЙ иска. И тя не можеше да разбере как е възможно да има толкова голям злодей, за да направи такова нещо на едно момиче, което най-вероятно е нямало кой знае какво и най-вероятно е просто опитно зайче в цялата тази въртележка от гадости.

Верена беше попаднала на много места и беше видяла прекалено много. Сега, дори и да се опитваше да се съхрани, то вече нямаше какво. Отвори очите си, когато усети някаква музика в ушите си. Добре, поне още слухът й беше на мястото и нямаше проблем с това. Страхотно... ами сега, накъде?
Усети около себе си плат, който, беше убедена, че е в някакви тъмни нюанси, а по-странното е, че дори не можеше да помръдне. Качулката на палтото, с което беше обвита, стоеше неподвижно около нея, а ръцете й не можеха да помръднат. Започваше да изпада в паника. Дишането й се учестяваше с всяка изминала секунда, а тази отвратителна валсова музика я караше да се плаши, че най-малкото не може да види какво има зад нея. И тогава усети нещо, което я удари в главата. Глухо падане на някакъв предмет успя да я "размрази" и тя веднага се докосна за главата.
- АаааУ!! - възкликна и вече можеше да се движи, обърна се моментално, за да се защити, но насреща си видя някаква тъмна фигура и няколко двойки, които танцуваха по такт. Намръщи се и тръгна няколко стъпки напред, свали си качулката и забеляза красиво момче пред нея. Огледа го странно. - А ти си? - попита го, недоумявайки какво той прави тук. А какво тя правеше, забита в тоя ъгъл? За първи път от известно време виждаше други живи хора около себе си и се замисли дали преди това, всичко друго да е било сън? Беше объркана. Не трябваше да има доверие на никой и все пак, това бяха живи хора... дано да имаше и жива храна, защото започваше да огладнява.

Дъщеря, родна, Рая 6-8г
       Била е доброволка на Unuceff 
       Стрелба с лък и по-добра от Сунар с компютрите   

 Сунар някога преди беше ли се чувствал неловко? Много вероятно.  Във всеки случай сега бе един от тези моменти. След като хвърлената от него запалка удари закачулената фигура и се оказа на красиво момиче. Дано не я беше заболяло много
 -  Аз съм.. - почна нашият герой и спря. Какво можеше да каже? 
 - Нямам никаква представа - отвърна искрено той. - Събудих се преди известно време в нещо средно м-у килия и корабна каюта. - Уточни, че е  била отключена. 
  - Предполагам, че и ти - тук имаше голяма доза увереност - си в такова положение?
  Защо ли се чувстваше някак свързан с нея? Може би тя беше част от скритото му, да се надяваме само временно, минало? Съответно и той от нейното.     
  - Да потърсим отговори заедно - предложи Сунар и погледна към вратата /ако още я има /. Същата с надпис „Ключът е в смокинга". 
  Протегна ръка с наполовина обърната нагоре длан към младата жена. Дали щеше да я приеме? Няколко мига или секунди чакане и...Прие я, слагайки своята в неговата. 

 /Ако искаш пренебретни едно или повече от горните допълнения, ако искаш ги използвай /

отчетено.

Верена не знаеше дали да се довери на странника. Все пак, познаваше го от едва няколко минути, макар и вътрешно да усещаше съвсем различни емоции, които още повече я караха да се обърка коя е. Намръщи се, хвърли един бърз поглед на цялото помещение и с отегчение осъзна, че все още се намира в космоса.
- Мислих, че може би съм сънувала... - започна тя, - явно не е било така. Било си е реалност. - продължаваше да се взира в пейзажа навън и милионите премигващи точици. Въздъхна и сведе тъжно глава, след което скръсти ръце пред гърдите си и вдиша дълбоко, изправяйки глава. 

Момчето й подаде ръка, а тя се поколеба за няколко секунди. Та, тя самата не знаеше коя е и започваше да се паникьосва с всяка изминала секунда. Знаеше само, че трябва да се фокусира върху това да се спаси и може би точно Сунар щеше да бъде човекът, който да й партнира в това. Въпросът беше, дали наистина е истински?! Огледа го отново от глава до пети и наистина изглеждаше нормален. С другата си ръка сочеше някаква врата, на която беше написано нещо, което Верена нямаше как да успее да прочете от такова разстояние. Преглътна. Извърна отново погледа си към момчето насреща и го погледна притеснено в очите. Минаха няколко секунди. Струваше й се, че го познава от някъде, но не можеше да се сети. Свъси изнервено вежди и с трепереща ръка докосна тази на Сунар. След което я хвана здраво и му се усмихна плахо. 

Вдиша отново.
Притеснението започваше да се покачва в гърлото й и усещаше как бавно започва да се изтънява. Глътките започваха все повече и повече да натежават, когато преминаваха през гръкляна й. Сърцето й биеше лудо и още по-лудо, когато стана ясно, че преминава без никакъв проблем през двойките, които танцуваха. Мерна ги няколко пъти в учуда, но реши да не прави това на въпрос. Започна да изкачва стълбите към трона и двамата стигнаха точно до вратата. Тя се приближи по-добре и присви очи, за да прочете надписа. Обърна се към Сунар:
- Смокинг? - погледна го. - Ти не си в смокинг? - погледна останалите двойки, които продължаваха своя танц. - Едва ли някой от тях има ключ... все пак са холограми?! Или не всички? - погледите им се вплетоха отново един-друг и се замислиха. 

Сунар върна усмивката на момата и двамата заедно се приближиха до трона и вратата. 
 - Според мен всички са такива - заяви той поглеждайки отново танцуващите двойки после пак близначката си.  - Но ако ключа не е...Мама му - прекъсна се изведнъж сетил се нещо.
 Почна да бърка по джобовете си
 - Ето! - възкликна вадейки ключ. Същия, който беше открил по-рано. Въпросът бе дали е нужния. Пробва и.. Да! стана. Вратата разкри няколко метров  тунел, на една от стените имаше запалена, по-скоро мъждукаща електрическа крушка и в другия му край - светлина. 
  Нямаха, друг път така че пристъпиха в тунела. Преди това обаче Сунар даде на Верена бейзболната бухалка. Можеше и да не потрябва, но за всеки случай. А отвън ги посрещна малко хълмисто село. Повече приличаше на махала. Около 30-на къши, някои по-добре изглеждащи, други не толкова, Калдаръмени улици. Обаче нямаше превозни средства. Това как да е, истински странна бе липсата на хора или поне животни  Не се виждаше жива душа. А времето бе хладно и слънчево, не като за прибиране на всички по домовете им.
 - Май някой е объркал нещо в компютърната програма - заяви Сунар, който между другото почна да огладнява. 
 Или пък не. Понеже в този момент дочуха цвилене на кон. Е поне беше нещо...

отчетено.

Залата продължаваше да се изпълва с всякакви симфонични мелодии, които в такт пък, двойките се развихряха на дансинга зад Верена и Сунар. Верена погледна учудено, след което се обърна към Сунар и виждайки, че държи някакъв ключ, който в момента е изкарал от своето палто, тя го запита:
- И все пак, мислиш ли, че това е правилния ключ? - той кимна, в знак на съгласие, или беше нещо свързано с "Не знам, но докато не пробваме, няма как да разберем". И дойде моментът, в който те пробваха този ключ и той се оказа правилния.

- E, може и да спим - подметна Сунар. - Само че не разбирам как така сънищата ни се смесват. 
 Подритна едно камъче и седна на съседен до този на Верена
  - А идвам от..почна - тук. По-точво - и той не  бе сигурен дали да нарече помещението каюта, килия или стаичка. Клонеше към първото или  третото. 
 - В съседната стая пък намерих документи - продължи той. Летописецът напочня, че според книжата някой определен, обаче без име, трябваще трябваше да помогне на екипа на станцията /къде ли бяха?/ с компютърен броблем и да пренасочат сигнала към Земята. Сунар не мислеше, опирайки се на интуицията си, че това се отнася за него. За сметка на това бе сигурен, че не пуши. Всичко това го споделяше на глас с Верена.     
  - После пък минах през още няколко помещения и симулации и се отзовах в онази зала.  - Допълни, че там е имал нещо като deja vu. - Красива къща с двор, може би имение. Мисля, че съм бил на тържество там и то като гост или домакин. Но с балните танци има, какво да се желае. 
 Това и още нещо поне бяха някакви насоки за него
 - Освен това - Сунар стана от камъка и показа на момичето върха на хълма обозвачаващ най-горната час на селцето. На няколко стотин метра от тях. - знам пак по инстинкт, че мога да тичам с теб на гръб до там и обратно и няма да съм изморен. - Показа й също една дървена ограда наблизо, смоменавайки че може да счупи дъска от нея с крак или ръка. и че от един прозорец е отлично място за снайперист. - Е как да му невиди - прокара ръка през косата си - знам това, а не мога да отговоря на простия въпрос кой съм? 
 Не е нужно да казвам, че и на него това никак не му допадаше
 - Ами ти? - запита я. - Има ли поне нещо за което да се хванем?

отчетено.

- Ох... - въздъхна Верена, - не знам. - изказа това с още по-голяма въздишка и се обърна за момент към къщурките, които сгушено се топлеха една в друга. Изказването на "не знам" беше напълно инстинктивно и без дори да се замисли. Може би ако се напрегне малко повече, ще разбере коя е? А, може би - не. Твърде е трудно да се сетиш за нещо, което не знаеш. Все едно никога не е било в живота ти и е нормално да не се знае. - Ъх... - въздъхна за трети път и се обърна към Сунар, - Наистина не мога да се сетя. Единственото, което помня, е лежах върху зелена трева, чувах някакъв поток до мен и имаше огромно дърво, което имаше виолетови цветчета по всички клони. - намръщи се. - Също така... сещам се сега... да... - започна тя обнадеждено, - сега се сетих, че се бях запознала с някакъв човек. Дори не знам кой беше, но поне започнах да си спомням? - сякаш въпросително изказа към себе си, с идеята да се окуражи още повече. Най-вероятно щеше да мине известно време, в което наистина щеше да си спомни нещо повече. Реши да се фокусира И върху това, докато продължава да слуша Сунар и неговите изключителни умения, които говори, че притежава. Усмихна му се плахо. - Ама, ти наистина си интересна личност. - изкикоти се. 

Все още не можеше да разбере какъв е този човек, но осъзнаваше с всяка една изминала дума, че най-вероятно може да му има доверие. Защо ли? Защото изглеждаше на такъв, който не й мисли злото и не би я наранил. Макар и, в този свят, където в момента се намираха, най-вероятно единствения човек, на когото може да вярва безрезервно, е на себе си. Разбира се, никога не е излишно да имаш и някой друг, който да ти пази гърба. Друг е въпросът, дали този човек, на когото си се доверил, не ти забие нож в гърба.
Вдиша. 
- Мисля че може да продължим. - заключи тя и го погледна. - Ти мислиш ли, че можеш да продължиш? - разбира се, Сунар кимна положително и дори тръгна пред нея. Всъщност, бяха спрели именно заради нея, а не заради него. Тя се усмихна и повдигна роклята си.

Няколко снежинки плахо погалиха снежнобялото лице на Верена и тя усети пощипване по скулите си. Примигна няколко пъти, след което повдигна глава към небето. То беше чисто бяло, без никакви облаци, изглеждаше като мъгла, защото към високите къщи започваше да се спуска нещо. Ерми се намръщи. Не обичаше зимата, беше прекалено студено и най-малкото искаше да се разхожда из снежно селце с някаква тънка, дантелена рокля. Друг беше въпросът, ако те наистина бяха в Космоса, как такова село се намираше там.
Кръстоса ръце пред гърдите си и се сгуши в... самата себе си, колкото можеше. Дъхът й започваше да се отразява. Ставаше все по-студено. Наближаваха първите къщурки и Верена подтича до едната от тях. Погледна през прозореца - видя камината да гори. Почука на стъклото, но отвътре нямаше никой. 
- Ехо? - възкликна. - Има ли някой, може ли да се стоплим? - не. Отново тишина. Чуваше се само учестеното дишане на двамата и миниатюрните снежинки, които се забиваха из изсъхналите, есенни листа, шумолейки релаксиращо. - Хм... - въздъхна, след което реши да направи нещо, което никога не е правила /или поне не си спомня/. Опита се да отвори вратата на къщурката, но беше заключено. Обърна се към Сунар - Може би някоя от другите е отключена? И се обитава от някой? - въпросително го погледна и сви рамене. - Става студено. - заключи тя. - Ще се нуждаем от топло помещение поне за малко. - усмихна се едва-едва и продължи нагоре към другите къщурки.

- Е, значи  имаме някакви ориентири - отбеляза Сунар докато вървяха. - Ще се явят и други. -  Разбира се, първо трябваше да се измъкнат от..., където бяха, но малка доза оптимизъм не е навредила  на никого.
  Опа, какво беше това? И пак същото? Героят се пипна по бузага, спря и погледна небето. Само сняг липсваше.
 - Симулация, сън или, каквото и да е, доста е реалистично - заяви той, събличайки якето си. Което даде на сестра си. Спътница, като вземем предвид двойната амнезия. Междувременно се съгласи, че трябва да си намерят подслон, а по възможност и нещо за хапване.    
   Лесно за хрумване, не толкова лесно за изпълнение. Защото изглежда, че жителите на това село или масово страдаха от липса на гостоприемство или пак вкупом отсъсваха. Вече няколко къщи никой не даваше признак на  живот. И естествено бяха заключени.
 - Ако Али Баба няма паролата за пещерата- заяви Сунар и вкара страничен ритник на един прозорец строшавайки стъклото  - търси друг вход. 
 Последва още дочупване, разчистване на парчета стъкло от перваза и в крайна сметка влязоха. И първо отидоха до запалената камина. Само дето топлина йок. Камина впрочем също.
 - Щеше да е хубаво да е истинска и да се стоплим подметна той оглеждайки за нещо полезно. - Поне сме на завет.

отчетено.

Тръгвайки нагоре към другите къщурки, Сунар подхвърли якето й и я обви с него. Беше толкова топло, че Верена не можеше да го откаже. Сгуши се още повече в него, навлече го и след това приклекна, за да хване по-добре роклята си.
- Ще е супер, ако намерим някакви други дрехи, защото не знам колко ще издържа с тази рокля. Постоянно ми се влачи след мен и не смятам, че е добре. Не знаем какво предстои... - каза тя и погледна въпросително младежа, който кимна в знак на съгласие. Усещаше, че си харесва тази дреха и като цяло вида й, но не беше никак удобен за бягане, скачане или каквото се сетите още. Вдишването и издишването на въздуха придаваше бял дим през устните й и това беше виден знак, че положението започва да става много по-"напечено". - Започва да става все по-студено... - заключи тя и минавайки през още няколко къщурки, за тяхно нещастие бяха също заключени. Въздъхна. 

В последната, на която се спряха, тя подскочи изненадана от придошлите движения на Сунар. Не очакваше, че е способен на това, но от една страна не искаха и двамата да замръзнат. След като нямаше кой да им отвори, щеше да е добре да влязат и да се стоплят поне за малко. Ако трябва след това щяха да се оправят с парите по поправянето на прозореца. Леденият вятър започваше да се усилва и след като Сунар изчисти от остатъчните остри стъкла на прозореца, успя да повдигне момичето, за да се шмугне вътре.
А въздухът в помещението беше много напластен и тежък, все едно от години не е било проветрявано. Вятърът се заиграваше с косите й, докато тя навлезе по-навътре в стаята. И двамата прибягнаха към камината, Верена разпери ръце, но нищо. Не усещаше никаква разлика от това, което беше в стаята. Трябваше поне температурата да е с 50 градуса по-висока, но нищо.
- Моля? - учуди се. - Какво е това? - обърна се към Сунар, който заключи, че най-вероятно това е поредната холограма. Явно той ги знае по-добре нещата и за да се увери, Верена размахна ръка над огъня и нищо. След това я свали до почти обгорелите дърва - буквално минаваше през оранжевите езичета. Намръщи се смаяно. - Това изглежда реално. Как може едно нещо да е реално, а друго не?! - поклати разочаровано глава като се сети за щипещите снежинки по скулите й. След това изруга несдържано. Вятърът продължаваше да навлиза с пълна сила в помещението и то започваше да става толкова студено, колкото е и навън. - Не можем да останем дълго тук. - извърна се към Сунар, който претърсваше всичко - шкафове, скринове, но бяха толкова празни, че на някои от тях имаше паяжини.

Докато Сунар продължаваше да тършува, Верена стъпа накриво и за малко да падне. Подът тук, в центъра на стаята, беше оформен по друг начин и реши да запретне покривалото. Видя дървена вратичка, която явно водеше към мазето на тази къща.
Изведнъж се чуха силни сирени на тревога.
Верена подскочи и се чудеше откъде се чуваха, обърна се ококорено към Сунар.
- Ами сега?! - докато го каже, вече чуваше стъпки и ругатни най-вероятно от жителите на селото. Наближаваха и то много бързо. Верена се доближи до прозореца и видя, че държаха вили и факли - идваха! - Те идват! - извика към Сунар. Явно в тази къща нищо нямаше да намерят. - Какво ще правим?

Вариант №1 - излезте от къщата и бягайте.
Вариант №2 - влезте долу под къщата от вратичката.

- Пак нищо - измърмори Сунар докато претърсваше. Стараеше се да не пропусне някое чекмедже или ъгъл и все пак  гледаше да действа бързо. Обаче Верена бе тази, която намери интересното. Нашият герой имаше намерение поне да надникне в мазето. Само дето съвсем не навреме го прекъснаха.
  Да бягат от бързо приближаваща тълпа в неизвеста посока,в отиващия си ден, което значеше, че може да попаднат в засада. Без да броим студа. Вярно, че имаше възможност навалицата да е поредната холограма или по-точно някакъв специален ефект. Но беше по-добре да не разчитат на това. Или пък да слязат долу. Където биха могли както да се скрият, така и да се отзоват в капан без изход.
 Сунар явно бе свикнал да взема  светкавични, или да ги наречем много бързи решения. Защото и това му отне няколко кратки секунди. 
  - Влизаме долу!

Усещането бавно да губиш от своята телесна топлина е ужасно. Точно това се случваше и с тях двамата или поне това, което усещаше Верена не беше на добре. Докато учестено дишаше, заради прииждащата "орда" от хора, които искаха да ги линчуват незнайно защо, дъхът й се изобразяваше пред нея като огромен бял облак. Ако още малко станеше студено, щеше цялата стая да потъне в белота от техния дъх. Олюля се на няколко пъти в знак, че се чуди какво да стори, но когато видя Сунар да вдига дървената вратичка под тях, тя осъзна, че мъжът решава да последва един по-рискован път. Защо по-рискован? Защото не се знаеше долу какво би имало, а до момента прекалено много откачени и неясни неща се случиха, нали?

Верена прехапа устни изнервено и подскочи, слизайки долу. Помещението не беше кой знае колко широко, налагаше се на моменти и да пълзят или да се навеждат. Не беше и прекалено чисто, което от една страна беше нормално - кой знае от кога не са чистени тези... мази. Дъхът й продължаваше да се изобразява пред нея, а и усещаше ръцете си вече прекалено сковани. Сунар беше плътно зад нея, докато тя пълзеше по пода.
- Защо ги правят толкова ниски... - изпуфтя момичето и продължи да върви. Чу се отварянето на външната врата на къщата. Явно хората вече бяха в нея и сигурно съвсем скоро се очакваше да навлязат в тунела. Верена тръгна да пълзи възможно най-бързо, защото няма да е добре, ако ги спипат. Не можеше дори да се обърне назад, за да види дали брат й е плътно зад нея. За сметка на това, виковете на хората ставаха все по-тихи и по-тихи, което караше момичето да се успокоява. Явно няма да ги последват. - Тук ли си, човеко? - уви, все още не знаеше името на момчето до нея и въобще не можеше и да си представи, че това е брат й. Да, явно беше до нея, защото хем чуваше неговите стъпки, хем и отговори положително. Верена се успокои. Не знаеше какво ще прави, ако остане сама... най-вероятно просто щеше да си изгние тук и да не излезе никога повече.

Вървяха известно време. По изчисления на момичето трябваше да се намират точно под някоя от другите къщи. Нещо обаче й преобърна стомаха, когато цялото помещение около тях се разтресе от силен взрив. Толкова силен, все едно бяха на бойно поле и последваха още няколко такива. Тя запуши ушите си от силната звукова вълна и не искаше да продължава напред. Отвори плахо очи и близо над себе си друга врата, която сияеше във виолетови светлини. Малко по-нататък имаше още няколко изхода, които също сияеха в различни цветове - единият в червено, а другият в зелено. Обърна се бавно към Сунар.
- Накъде?! - погледът й беше уплашен, защото в тоя момент пореден взрив разтресе всичко около тях. Пръст, пепел започна да изпопада по тях, а Верена изкрещя ужасена.

Избери път...
Вариант №1 - вратата в лилаво сияние.
Вариант №2 - вратата в червено сияние.
Вариант №3 - вратата в зелено сияние.

DANGER PATH INCLUDED!!!

Приличаше на мазе, но с една особеност. - Тунел водещ.. ами имаше само един начин да разберат накъде. Вероятно бе правен за в случай на спешно и невидимо измъкване от селото. Възникваше и въпросът :как така са влезли точно в тази къща?. Но той можеше да почака
  Сумрачно, на моменти достатъчно ниско, че да се налага да пълзят и тук там паяжини. Сунар на два пъти махна една от себе си. Явно по този проход отдавна не бе минавано. И като стана дума той бе чул тълпата да влиза в къщата, ама виковете й заглъхваха. Може би не бяха забелязали капака, а впрочем Сунар  го затвори след себе си доколкото можа. Или по някаква  причина не искаха да тръгнат след  двамата изгубени. Предвид теснотата на тунела позволяваща да се върви или пълзи само в колона по един вероятноста да са ги последвали бе нищожна. 
 Законът на Великата Гадост реши да напомни за себе си. Под формата на  няколко БУМ. А Сунар невинно , споменавам го понеже някои от вас имат мръсно подсъзнание, прегърна момичето.
 - Успокой се! Ще се измъкнем от тук - заговори й, а в това време оглеждаше вратите.   - Хайде - пусна спътничката си  от прегръдката си и закрячи към наслуки избраната. Зелената

БУМ БУМ БУМ!!!
Отново.
Отново силно, като все едно някой се опитваше да ги бомбардира и сякаш с рентгенови очи и сензори успяваха да улучат точно попадение, но за тяхно щастие така и не се случваше да попаднат в целта.
- Ааах! - Верена изпищя и се сниши, когато усети силна болка в ушите си. Прахта над тях се разтрисаше постоянно и тясното помещение ставаше все по-зле и по-зле задимено и едва можеше да се диша. Момичето се прокашля няколко пъти. Имаше чувството, че всеки момент ще изплюе дробовете си от задръстване с фини прахови частици. И все пак, устремено продължаваше да пълзи. Цялата й рокля заприлича на нищо, но наистина не й пукаше на този етап. Беше важно да се спаси, а после да мисли за изчистване - лесна работа, щеше да я изпере.
БУМ!
- А! - изкрещя за пореден път. Беше толкова неприятно да не знаеш кога ще последва силен взрив, за да можеш да реагираш по някакъв начин. Така само се налагаше да е на тръни през цялото време. Доближи се до виолетовите отенъци и извърна глава назад към Сунар, който й казваше да продължава напред. Добре... явно си мисли, че ако излязат от тази врата над тях, то ще последва техния край и беше логично. Точно над тази врата, взривовете продължаваха с пълна пара. Ами, ако всичко е илюзия и е само в главите им? Пак удряме на камък, Верена не може да бъде сигурна в това и да рискува. Но явно ТУК трябваше да се рискува, без значение какво следва...

Вече бяха под червеникавите нюанси на следващата врата и сякаш бомбардировките оглушаваха все повече и повече. Може би тази врата? Не. Сунар прецени, че най-добрия вариант е - колкото по-далеч и тихи станат взривовете, толкова по-безопасно ще стане. Добре. Верена нямаше намерение по никакъв начин да оспорва неговото решение и продължи с бърза крачка да пълзи към последната врата, която визуализираше зеленикави нюанси. Когато стигна до там, направи няколко крачки по-навътре, където започваше да става по-тъмно и неясно и се опита да се обърне назад, но не се получаваше. Беше прекалено тясно. Сунар се поизправи, за да се опита да отвори вратата в зелени нюанси, докато Верена се взря все по-дълбоко в тъмнината.
- Ехо? - възкликна момичето, но тишината беше умопомрачителна. - Има ли някой? - явно не, щом никой не отговаряше. И взривовете, и крясъците на хората вече не се чуваха. Косата на Верена беше цялата в пепел, прах и паяжини. - Трябва ми баня... - измрънка за момент и извърна глава към Сунар. - Какво се случва? - явно вратата заяждаше, трудно биха се върнали назад, защото трябваше да вървят наобратно - не можеха да се обърнат.

- Какво се случва? - повтори Верена, докато чуваше пъшканията на Сунар и опитите му да се справи с вратата, но още по-странното е, че тя поддаде. Чу се едно изцъкване, сякаш дървената врата се чупеше или не можеше да издържи на навъна. - Какво става??? - изкрещя момичето, когато усети как все едно трескички започват да се чупят една по една. И в един момент, просто нямаше как да не последва това СВЕТКАВИЧНО завъртане.

Реалност или сън бе всичко това? Въпрос чиито отговор Катлийн не намираше и едва ли щеше да намери, чудейки се дали това не бе края й? А може би не едно начало? Може би точно това трябваше да се случи, за да се върне отново там от където бе започнала? Ами, ако това бе края на съня й, а след това щеше да се събуди в леглото си? Щеше отново да помни коя е и от къде идваше? Какъв бе бил живота на червенокоската преди всичко това? Мисли, чиито отговори не намираше, осъзнавайки че съзнанието й бе загубено някъде по пътя от падането от онази скала и силния плисък в океана. Нямаше го, всичко бе само мъгла и мрак, дори мислите й бяха спрели. Писъка й бе заглушен от бързо проникналата вода между устните й. Нима това бе края? Поредния въпрос, без отговор, разбира се.

Времето бе променлива константа, която явно тук не се зачиташе, сякаш времето не течеше, нямаше напред – нямаше назад, само смяна на картини, десени, сякаш се намираше в някакъв многопластов кошмар, от който накрая не се знаеше дали щеше да излезе жива. А дали след падането щеше да остане такава? Тези въпроси можеха да я разкъсат, вътрешно, но сякаш те я подържаха жива в този момент, жива. Все още, очевидно. Но съзнание отдавна бе изгубила, до след няколко мига, мигове, които очевидно отново не бяха като в нормалното й познато време, защото й се стори толкова дълго, а стаята отново бе изменена, реалността се обгръщаше около нея, усещайки как за пореден път падаше. Не, отново ли? Да, точно така, отново падаше. Нов плисък се чу, а тялото й се размърда, клепачите също отваряйки ги, изпитвайки огромната нужда да се задави с водата, която бе погълнала и точно това се случи. Прилив на страх я обгърна, не знаеше къде се намира.

Отново смяна, поредната такава, но този път не само стаята се бе сменила. Бе във вода, но не и в океана, просто басейн. Излизайки от него, осъзна че не бе сама, ала не бе и с онези нейни спътници, както и него го нямаше. Какво по дяволите. Помислиси червенокоската, преди действително да се задави с погълнатата вода и да я изкашля извън дробовете си. Бе тъмно, едвам различаваше нещо тук. Видя нечии силует да лежи на земята, бавно осъзнавайки че главата й се виеше се приближи, виждаше как алената кръв оцветяваше около нея. Опитвайки се да я свести, но сякаш момичето отказваше. Вероятно имаше нужда от време. Нямаше представа, но не можеше да я остави така. Уви какво можеше да стори. Осъзна и друго в следващия момент, не бяха сами. Но какво да кажеше в този момент. И да питаше „Кой са“ или от къде се бяха взели ами знаеше вече отговора на тези въпроси като че ли, никой не знаеше кой е, а още по – малко от къде е дошъл. – Хей, ти.. ела, трябва да й помогнем. – заяви му, като отново погледна към непознатата.
А един въпрос я глождеше в този момент, тайно дълбаейки в съзнанието й, къде бе онзи русокоско.. топлината му, всичко онова, което предизвикваше в нея.. ами липсваше й в този момент.

Бутане, дърпане, напъване. Това бяха действията на Сунар през последните няколко минути. Ако мислите, че е лесно да отворите заключена или поне заяждаща врата, докато сте в полутъмен, мръсен тунел, където едва има място човек да се обърне /ако въобще има/ пробвайте сами.А защо не пробваше да отключи? Първо не разполагаше със шперц. И вгоро Знаеше ли как да използва споменатия помошен ключ?
 „Шом се питаш, отговора вероятно е Не“ - обади се вътрешния глас.
 Е, тогава оставаше да опита силово. Или пък с някое от оръжията. Вярно, че теснотията пречеше и все пак.
 Не стана нужда да пробва с брадвата. Просто вратата изведнъж се разби.  Обаче дали не се оказаха в по-небрано лозе? Може би. Защото водната лавина връхлетя изведнъж и ги понесе като захвърлени от незнаен природо замърсител дървени манекени. Добре, сравнението вероятно не е подходящо. Без възможност /макар, че поне той опита / да поемат контрол над движенията си. За щастие продължи кратко и двамата цамбурнаха в някакво езеро. Или друг воден басейн
 Е, това бе по-различно. Сунар незабавно раздели водата пред него с ръце, същевремено ритна с двата си крака. Като жаба. Още един или два пъти и излезе на повърхността. И на брега. Където се бяха сдобили с нова компания. 
  Клекна до спътничката си. Добре, жива беше. Изпита облекчение. Незнайно как, но още в началото го бе привлякла. Друг е въпроса, дето не подозираше, т.е ха, че всъщност е собствената му близначка. А за безсъзнанието и раната на главата й в момента можеше да опита да спре кръвта и да я промие и превърже. С което не губейки време се зае. Междувремено би могъл да се поинтересува малко и от новопоявилата се.
 - Едва ли има смисъл да питам знаеш ли коя си и какво става измърмори бършейки кръвта от челото на Верена.

Дишай...
Сега осъзнаваше колко е важно човек да диша и да се чувства пълноценен. Дори все още Верена не осъзнаваше какво беше последвало, как така цялото помещение се изпълни за секунди с огромно количество вода, как цялото й тяло беше буквално погълнато от водовъртеж и на всичкото отгоре изпълваше тялото й отвътре с тонове водна маса, която неохотно проправяше път към нейните вътрешности. Толкова хитро, толкова безпощадно, че жената беше в истински ступор от цялото действие. Такъв ступор, че все още не можеше да се опомни какво се беше случило.

Ударите по главата й я накараха да изпадне в безсъзнание и тялото й да последва без никакви провокативни движения водата, която си проправи възможно най-бързо път към продължението на мръсния тъмен тунел, изпадайки като водопад в някакво друго пространство, от което Верена НЕ можеше да си поеме дъх. Защо? Ами, защото не знаеше какво се случи, беше в безсъзнание.
Тялото й се стовари като метален контейнер в океан и след нея останаха само вълненията и балончета от нейното потъване. За щастие, някой бързо успя да я изтегли от водата. Няколко пъти вдишване-издишване, Верена все още беше в безсъзнание.
Още веднъж дишане-издишане, помпане между гърдите и ... Воала!
Жената отвори очи и рязко се обърна на една страна, изплювайки количество вода, попаднала в дробовете й. Изкашля се силно няколко пъти, а капчици кръв от челото й се стекоха по зелената, влажна трева. Дрехите й бяха в окаяно състояние, косата й също, но беше жива. Това беше важното! Изкашля се още няколко пъти. Имаше световъртеж и се излегна моментално по гръб. Затвори очи за секунда, докато се вслушваше в разговора на двамата нейни спътници. Единият беше Сунар, можеше да улови гласа му, но другият кой е? Беше женски глас...
Отвори бавно очи и огледа цялото звездно небе над нея. И това ако не беше откачено?! Свъси веждите си, опита се да се надигне, но Сунар клекна до нея и избърса челото й от кръвта, която продължаваше да блика.
- Какво става? - гласът й беше прегракнал. Факт е, тя не помнеше какво се случи и къде се намираше. Но започваше ритъмът й да се успокоява. Преглътна няколко пъти, усещаше соления вкус на водата по езика си и се отврати. Преглътна за последно и вдиша дълбоко. - Какво се случи? - попита отново и се изкашля. Изправи се бавно и погледна към Сунар. - Ти... - с изненада го погледна и после се усмихна плахо. - Добре си... - после се обърна към тъмния силует и успя да фокусира червенокоса красавица, която също явно беше попаднала в този водовъртеж. - А ти коя си? - попита я.

В тоя момент цялата гора светна в бяло, все едно някой току що включи прожекторите. Верена се обърна натам, както и всички други. Изобразяваха се три врати измежду стъблата на дърветата, които стояха прикрепени като все едно с Капчица. Верена издиша насъбрания въздух в гърдите си и се опита да се изправи. Текна струйка кръв от челото й, а от къдриците й все още капеха капки солена вода. Нищо. Поне започваше да се чувства добре. Успя да се изправи на краката си, макар те все още да бяха прекалено меки. Ще се задържи! Изкашля се повторно и ги погледна. Явно всички знаеха, че друг избор нямат, освен да тръгнат към тези врати.
И тръгнаха.
Верена закуцука...
Очите й любопитно оглеждаха цялото помещение. Имаше около петдесетина дървета, а зад тях само тъмнина. Всичко изглеждаше толкова реално, но и междувременно толкова страховито. Все едно се намираха на театрална сцена с декор. Да, но листата на дърветата учудващо се вееха, както и косата на Верена. Страхотна предпоставка да развие пневмония. Тревата под краката им беше истинска, поне така изглеждаше. Не искаше да се навежда, за да се убеди, защото не знаеше дали няма да й се завие свят. Беше изненадана, че успя да се съвземе толкова бързо от събитията преди малко. Луната осветяваше цялото помещение още по-ярко, а трите врати сякаш светеха примамливо. Едната осветяваше помещението в златисти нюанси, другата в сини, а третата в зелени. Направи няколко крачки зад вратите и видя, че наистина не бяха хванати с нищо. Сякаш висяха във въздуха. Тръгна да прави няколко крачки зад вратите, но нещо я удари. Като невидима защита, която не позволяваше да се продължи нататък. Вдигна ръката си и плавно се доближи до силовото поле. От него се появиха няколко плавни вълнения и когато Верена се опита да навлезе навътре, нещо не й позволяваше. Явно ще се наложи да избират отново една от тези врати. Жената се обърна към спътниците си.
- Не можем да продължим нататък. - констатира тя, приближавайки се отново към тях. Огледа отново трите врати, които бяха на разстояние една от друга около три-четири крачки. Блестяха омайващо. - Е? - попита ги. - Накъде ще тръгнем? - обърна се към тях.

Искаше й се много да можеше да запази пълно спокойствие, да не се чуди как се бе случило всичко това, как се бе озовала тук, а още повече, как бе възможно да оцелее след онова падане. Просто бе толкова объркано, че самата тя не бе сигурна, как и от къде започваше и щеше да свърши всичко това. Не знаеше как трябваше да се чувства, защото прекалено много чувства се бяха загнездили в нея. Борещи се за надмощие едно с друго. Страха от всичко случващо се, сякаш го нямаше докато бе с онзи русокоско, сякаш й даваше едно чувство за сигурност, но то бе изчезнало, а чувството, за страх от непознатото, просто се настаняваше в нея. Не бе сигурна, от къде точно се бяха взели тези двамата, но определено явно бяха били заедно до този момент.

Поне те не бяха изгубили спътника си като нея самата и все пак, това променяше всичко, осъзнавайки, че трябваше да се пригоди или може би трябваше просто да свикне с новото положение. Огледа се, забелязвайки че дрехите й бяха повече от съсипани, но очевидно нямаше никакъв избор, наблюдавайки мъжа и жената пред себе си. Замисляйки се отново над онова, чувство за топлина когато бе в близост до русокосия, но докато се замисли за това, едно друго чувство се настани в нея подсещайки я за онази гръмотевица която ги бе ударила и тя бе изхвърчала, а едно чувство за притеснение се настани в нея, не знаейки дали той бе добре. Още по- малко какво се бе случило с него, дори и къде бе в този момент. Ала всичко това в този момент имаше ли значение, когато думите на поредната непозната срещнала тук я извадиха от помислите й. – Ако знаех коя съм, едва ли щях да съм тук. И все пак.. ето ме, очевидно трябва да се сработя с вас, предполагам. – да, твърде много думи, да така бе, уви просто притеснението вече й идваше в повече.

В следващия миг, бяла светлина се появи от никъде озарявайки всичко наоколо. Карайки Катлийн да притвори очите си и да ги потърка за миг след това погледна пред тях, виждайки вратите, срещна погледа на чернокосото момиче, като много добре знаеше какво следваше, това не бе за първи път, едва ли щеше да е за последен. Продължаваше да гледа и да размишлява над всичко случващо се. Осъзнавайки, че светлината осветяваше всичко пред тях, но не и зад тях, карайки я да потръпне и да усети хладнината, която се оформяше около тях. Лекия вятър, който подухваше и караше всичко наоколо да се развява, запрати няколко мокри кичура коса в лицето й, усещайки студа проникващ през мокрите й дрехи. В действителност не бе сигурна какво трябваше да се случи в момента, но знаеше, едно никога не знаеха какво можеха да очакват зад всяка една от тези врати. Проследи действията на момиче, карайки отново да се загледа в нея. Прехапвайки устните си виждайки как сякаш вратите седяха във въздуха, а зад тях път нямаше огради с някакво поле, което Катлийн винаги си бе мислила, че съществуваше само по филмите. Чу думите на чернокоската и погледна към нея, а след това и към мъжът с тях.

– Очевидно, не съм сигурна какво ще кажете, аз предлагам да минем направо, тоест да изберем средната врата?