Светлана Морозова

Колелото се върти, и върти, и върти. Годините текат и като се обърнеш назад… Е, често, като се обърнеш назад ти се ще да забравиш какво си видял.

- 12 и 45. С карта или в брой?

Понякога единственото, което виждаш зад гърба си, е нишка от повторения. Нишка, която следят още хиляди, милиони душѝ, които не можеш да различиш една от друга. Напротив, гледайки в очите им, гледаш през един и същи прозорец, към едно и също бъдеше…

- Благодаря, че пазарувахте при нас. Касата е свободна, моля следващият на опашката да дойде при мен.

…Това на хора, бавно потъващи в собствената си посредственост.

------

Често се намираше пред огледалото след като се върнеше от работа. Пътят до вкъщи вече извървяваше толкова машинално, че сама не беше сигурна как не я беше отнесла някоя кола докато пресича до сега. Някой или нещо я пазеше, защото иначе не би трябвало да успява да стигне до собствената си входна врата. Какво толкова има да ми пази? За какво? Няма смисъл. Толкова дълбоко потъваше в мисли, че вървеше като в сън. И се събуждаше, когато застанеше пред огледалото.

Щеше й се да може да каже, че всяка бръчка, всеки бял косъм, носят някаква история. Красиви спомени, щастливи моменти със семейство и приятели, глуповати случки. Нещо значимо. Искаше да може да се погледне, и да знае, че вижда пред себе си някой, оставил следа. Но виждаше само стъпки в пясъка, които се изтриваха в момента, в който направеше нова крачка.

Апартаментът й беше тих. Не спокоен, а тих. Стъпките й отекваха и ехото се забиваше като стотици игли в гърдите й. Всяко отваряне на хладилника, всяко поставяне на купа върху плота в кухнята. Всяко щракване на ключа на лампата.

Туп.

Туп.

Туп.

Сякаш скъсяваха живота й с всяко потракване, цъкане и хлопване. Не помнеше кога последно се беше усмихвала. Вече дори не се стараеше да го прави на работа. Нямаше причина да прави усилие и в изолираността на дома си. Там нямаше публика, а за себе си нямаше нужда да режисира представление.

Същата вечеря като всеки ден. Същият глупав сериал, който беше гледала стотици пъти. И дори когато го сменеше, сюжетите бяха толкова подобни, че като гледаш три, все едно си гледал всички. В тъмната стая, осветена от яркия екран на телевизора, понякога й се искаше да можеше да я погълне. Но никога не се случваше.

Същото легло, същият отвратителен аромат на лавандула, който слагаха във всеки омекотител. Лежеше по гръб, гледайки същото петно на тавана, който се канеше от месеци да пребоядиса. И така и не го правеше, защото ЗАЩО? Какъв смисъл имаше? Какъв смисъл имаше всичко това…

За всичките си 43 години, Светлана така и не успя да разбере. Търсеше го докато минаваше през двайсетте си, и не го намери никъде. Нито в мъжете около себе си, нито в жените. Нито в пътешествията, нито в книгите, които обичаше да чете тогава. Не го откри в образованието си, не го откри в работата, която сменяше през две години. Не го откри в приятели, които идваха и си отиваха, нито в хобитата си. Откри единствено, че… Ами, нямаше какво да се открие.

След години мъкнене по университети, дипломата й по психология събираше прах някъде под леглото. След обикаляне по различни офиси и училища в опит да работи според образованието си, накрая беше свършила като касиер в хранителен магазин. По цял ден чуваше ритмичното цъкане на скенера под ръцете си, и на моменти й се искаше да го изтръгне от плота. Но.. защо? Какъв смисъл имаше? Щеше да си тръгне от там и да отиде в съседния магазин. Или онзи в другия край на града. И писукането щеше да остане напълно същото. Непобедимо.

Не й беше останало семейство. Нямаше деца. Нямаше партньор. Нямаше дори котка. Родителите й бяха починали отдавна, и сега тя просто... съществуваше. Със сигурност можеше да направи повече през тези години. Връщаше се назад и откриваше грешките си. Но нямаше смисъл. Никакъв. Всичко вече се беше случило както се беше случило. И тя беше там. Между лавандуловите завивки, които мразеше. Сама. Самотна. Безлична. Безразлична.

Само нишката беше истинска. Тази, която я теглеше към нищо особено. Към старост, болка и неизбежен край. Дори очите й вече се бяха предали. Налагаше се да носи очила със затъмнени стъкла през деня, иначе я пронизваше болка от яркото слънце. От силните лампи. От всичко, различно от лекия отблясък привечер и лунните лъчи. Започна да предпочита нощта. Но и тогава нищо по-различно не се случваше. Просто болеше по-малко.

Като се обърнеше назад, виждаше черна бездна без нито една звезда, която да я убеди, че всичко това си е струвало.

И искаше да забрави какво вижда зад гърба си. Но бездната беше запечатана от вътрешната страна на клепачите й.

Нищо.
Абсолютно нищо нямаше смисъл.

// акаунта ми еее много стар, ако може да сменя иметоо ще е супер. Иначе ще го редактирам. И ако нещо друго бъркам, ще оправям