serkan bolat

- Серкан Болат. СЕРКАН! Тук ли си?! - жената тресна по чина и момчето се събуди.

Сепна се и погледна нагоре. Отнесе се в съня. Застигаше го всеки път, сякаш да знае какво се случва в живота й. Не знаеше името й, но записваше всичко в черният леко обгорен по краищата тефтер, който криеше под плочката в стаята си. Никой не знаеше, че са разбити. Бяха под килима, а той се переше едва два пъти в годината, винаги стоеше в стаята му, за да е топло на краката му. Тогава беше още момче. Не искаше да забравя сънуваното. И въпреки че учителката недоволстваше и говореше нещо.

- ПРИ ДИРЕКТОРА!

Кимна. Не беше притеснен. Мислеше си за друго. Събра вещите си и напусна стаята. Усещаше погледите по себе си, но отвори смело вратата, измъкна химикалката и тетрадката си, а по пътя пишеше. Имаше две минути преди да почука на вратата на директора. Достатъчно, за да разпише, каквото помнеше.

- Пак ли ти, Болат? - сбъска се с брадясалия и посивял старец.

- Пак аз - усмихна се, а директорът положи ръка върху главата му и разроши "прическата му".

- Идвай с мен - продължиха надолу по коридора.

~~~

Серкан живееше тук от цяла вечност. Не беше възможно да не познава някого. Беше сигурен, че е невъзможно, докато не се разнесе мълвата за нанасянето на нови съседи. В къщата до дома им. Градът не беше голям. Всеки познаваше всеки. И всеки беше любипитен да знае кои са новите членове на малкия град.

- Идват, Серкан! Хайде, хайде! - викаше най-добрата му приятелка, която надничаше през плътните завеси.

- ИДВАМ!

И тогава за първи път я видя - момичето от сънищата му.

- Еха, виж! Косата й е толкова дълга - Ариа хвана двата края на косата си, които идва стигаха раменете й.

- Да, много е хубава ... - беше разсеян.

Пусна завесата и се отдалечи.

- Трябва да се запознаем!

- Да, да, трябва ...

- Какво има?

- Нищо ...

Нищо няма ...