The Eagle Eye

Once I was a SOLDIER

Спомням си! Спомням си, всичко! Родих се преди четири десетилетия! Родих се в бедно семейство на красива жена, която работи на две места за да изхранва семейството си и мъж - бивш ветеран, който я пребиваше всяка вечер от бой, за да подхранва егото си! Трудно беше да издържиш дълго с такава грозна гледка. При навършването ми на осемнадесет вече бях включен в групата, която отлиташе за Близкият Изток. Станах войник! Превръщах се в него! Исках да видя, каквот толкова беше изживял, за да ме измъчва всеки ден. След година тренировки се озовах на бойното поле. Изпълнявахме мисия "Алабама", като аз бях очите на новото ми семейство. Баща ми и дядо ми са били снайперисти, за това и аз исках да съм такъв. Да вляза в обувките им и да видя дали ще полудея. Не се случи при първото ми убийство. През оптиката си видях как 50тият ми калибър премина през каската главата на врага и остави огромна дупка в нея, а на жълтата стена огромно червено петно. Първото ми убийство беше от разстояние 150 метра. Никога няма да го забравя. Никога няма да забравя какво изпитах, докато натисках спусъка - сила! След пет години служба в армията и двадесет успешни мисии се наложи да променя малко живота си. Влязох в първа дивизия. Намирахме се в средата на бойното поле. Реших да се покажа иззад снайпера и да се науча да боравя с други оръжия. Тогава и убих човек с ножа си за първи път. Просто му прерязах гърлото, а топлата му кръв ме окъпа. Усещах топлината по дрехите и кожата си. Беше странно усещане, но не ме притесни. По-притеснително беше, че седмица след като влязох в тази дивизия бях ранен. Нищо сериозно. Малка рана от куршум в рамото. Тогава се срещнах с нея. Изабел! Най-красивото същество на света! Не за вас може би, но тя промени живота ми. Накара ме да се замисля над това, което чувствам. Не знаех какво е, но Били ми каза, че е любов! Мислите си, че това може би ще има щастлив край, но не! Живота ми няма щастлив край! Прекарах около година в лагера на Изабел. Тя беше военен доктор и се грижеше за всички. Не знам как се задомих на хиляди мили от дома ми, но тя беше моят дом. Всяка една среща с нея, всеки един миг, всяка една караница завършваща с груб секс. Тя беше специална. БЕШЕ! Един ден, докато бях на пост и наблюдавах наоколо видях нещо странно. Светлина, която премина над главата ми. Докато се опитах да подам сигнал, да кажа нещо, за да ги предупредя ракетата падна в средата на лагера ни. Бях на около двеста метра, на един хълм от него, но ударната вълна ме захвърли по гръб. Загубих съзнание. Когато се съвзех чувах само пищене в ушите, а погледа ми беше замъглен. Отне ми около пет секунди да се фокусирам, но разбрах, че не просто съм изгубил съзнание. Изгубих всичко. Изкрещях, но не чувах нищо. Устата ми беше широко отворена, а аз крещях, но не издадох нито един звук, които аз самият да чуя. Тогава отново изгубих съзнание, но този път от удар по тила. Съвзех се и отново този пищящ звук и замъглен поглед. Разбрах, че ръцете ми са вързани, а аз стоях в някаква тъмна, студена стая. Осъзнах, че е килия. Мина доста време. Малко повече от половин година, докато отряд от военни навлезе в килията и ме освободи. След седмица си бях "вкъщи". В дома. Майка ми беше починала, а баща ми си беше останал бездарен алкохолик. Мина може би седмица, докато просто не издържах. Пребих го така, както той го правеше с нея. Останах изненадан. Той се ухили и просто ми каза "Добре дошъл в моя свят". Тогава осъзнах, че не искам да съм него. Събрах си багажа - малко дрехи в една раница и напуснах къщата. След около две години живот на бездомник се появи някакъв тип. Милиардер, които търсеше хора с моите умения. Не знам защо се съгласих, но се превърнах в неговото оръжие. Той ми показа истината за света. Показа ми, че не враговете, а наши хора са взривили лагера. Той ми даде цел и оръжие. Последното което помня беше как аз и екипа му не просто избихме всички, които са виновни за това. Точно, когато отнех живота на човека, който беше дал заповедта се сдобих с нещо повече от спокойствие. Свобода! Бях свободен от съжалението си и бях отмъстил за жената, в която се влюбих. Тогава човека, който ми позволи да направя това ми каза името си. Габиел - бащата на Изабела. Тогава, когато си мислех, че няма какво друго да се случи той просто се усмихна и ми каза, че може да ми помогне с мъката. Каза ми, че има вариант всичко да се промени. Тогава ме потупа по рамото и ми каза "Успех в новият живот, Дариус!" Отдавна не бях чувал истинското си име, но едва ли щях да го помня, защото това беше момента, в който забравих всичко...