A little kindness never killed nobody

- Събуди се... Събуди се.- точно това се повтаряше в главата на Брус отново и отново като развалена касета, който беше зацепила на точно тази фраза.- Събуди се.- да, този приканващ глас идваше все по-близко и по-близко, нежен и приветстващ, той се прокрадваше бавно и надълбоко в мислите на Брус.
- Роузи... знаеш че обичам да се излежавам... време ли е?
- Събуди се!- този пък почти като писък, вътрешният глас проглуши мъжът. Беше толкова силен и дълбоко отвътре, че го жегна и за момент го осъзна, хвърли го обратно в момента и то по най-ужасяващия начин.

Брус протегна ръце, той падаше, усещаше силата на гравитацията, която го привличаше към пода, а после... "пляс". Ръцете му потънаха наполовина в някаква вискозна течност, а отдолу тупнаха до дъното. Лицето му се спря на милиметър от огромната кална локва, която обхващаше кръгозора му. Парче кичур се спусна надолу от челото и плисна отгоре, кафяви капки изпръскаха кожата на Ричардс. Той остана така 2-3 секунди, отне му време да проследи какво точно се случва. Веднага след това той се изправи, беше напълно объркан.
- Роузи!- в загриженото възклицание на обърканият Брус се усещаше и тънка нотка безпокойство. Мъжът се озърна, но не я намери до себе си. Той се бе събудил именно с нейният глас в глава си и сега имаше толкова много въпроси. Нейният писък изпрати студени тръпки по гръбнака му... Къде е? Добре ли е? Тя ли беше?- тези въпроси се въртяха из главата му, докато не го връхлетя следващият...- Къде съм?

Сега Брус се намираше до колене в странното блато, ръцете си той бе издърпал отвътре, но те отдавна бяха прогизнали с кал. Въпреки че успя да "изтупа" основната материя полепнала по ръкавите си, те все още си бяха мокри и черни. Мръсният кичур се залепи на потното му чело. Брус успя да го избута настрани, като използваше десният си бицепс и вече нечистият плат на ризата, която го покриваше.

- Къде съм?- думите се изплъзнаха почти неволно от устата на мъжът, сякаш искаше да чуе отговор, някъде там в тъмнината. Той се огледа. Над главата му блещукаха светлини, по предположение че са от лампи, които може би бяха пред изгаряне. Брус смъкна ръка надолу и се наведе, той загреба от странната течност под краката си. Остави я да се стече надолу по ръцете си, като я разтри измежду пръстите си. След това той ги приближи към лицето си и остави на своето обоняние да реши в какво точно беше паднал.

- Хмм... хидроген сулфат, изглежда съм в някакво блато, това е миризмата на тиня.- след кратката дедукция, Брус започна да крачи направо, през блатото. Така или иначе не виждаше край в нито една от 4те посоки около него, затова той реши да тръгне просто в една от тях.

Придвижването беше трудно, краката му се бореха срещу съпротивлението на вискозната течност. Тя забавяше крачките му и допълнително полепваше върху крачолите. Това се случваше всеки път когато придвижваше един от краката си напред, точно като през огромен басейн от лепило. Всяка крачка беше свързана с големи усилия. Не след дълго започна да вижда зеленикав оттенък, на нещо като стена пред него. При по-близка проверка, Брус започна да вижда едва доловимото отражение от собствената си фигура срещу себе си. Да, това пред него беше стъкло, при това доста дебело. Нищо не прозираше от другата страна, зеленикавият полип блокираше видимостта отвън. Също та отражението обратно към Брус беше трудно забележимо на слабата светлина, която падаше отгоре. Мъжът повдигна поглед. Зеленикаво-синият оттенък покриваше стъклената стена пред него до определено ниво (около 4-5 метра), след това стъклото бе чисто и почти прозрачно. Ако имаше начин да се добере до по-нагоре, щеше да може да надникне от другата страна. Най-добрата му стратегия бе да използва вече намерената стена като ориентир и да я последва в една от 2те му възможни посоки и това започна и да прави. Водейки се по нея мъжът тръгна в една посока, докато не достигна ъгъл, а после още един и още един и още един... перфектни и правоъгълни.

Да, Брус се намираше в стъклен четириъгълен аквариум, който бе плитко напълнен. От следите по стените, Брус, можеше да заключи, че в даден момент аквариумът е бил изпълнен до ниво, което сега беше изразено във височината на зеленикавата покривка. Въпросът беше дали напълването щеше да се повтори... и ако да, кога?

Брус усети, че нещо се задава към него. Точно в последния момент, той успя да направи крачка встрани и да се отмести. Черна фигура мълниеносно профуча покрай него, а вятъра който последва след нея, го накара да залитне още по назад. Синеокият застана в готова за схватка битка, жилите му се изопнаха, а сетивата му се изостриха до краен предел. Брус бързо се обърна и леко приклекна, като вдигна гарда си високо.

- Кой си ти страннико?- последва мълчание... минаха няколко секунди и никаква реакция. Брус едва сега забеляза двата сандъка на земята, инстинктите му бяха поели контрола над разума и тялото му. Чак сега той успя да се отърси от "атаката" и помисли малко повече над ситуацията, все пак се намираше в "блато" и беше "нападнат" от непознат мъж облечен в чисто черно, какво можеше да очаква? Но дали това беше мъж въобще? Къде въобще се намираше? Тези мисли отново натрапваха в глава му.

- Добре... щом няма да се представиш, предполагам че ще го направя аз... Името ми е...Ъмм... Името ми... ее..- сега когато се замисли, как въобще се казваше всъщност? Всеки опит да се сети за собственото си име пораждаше просто все по-силно и по-силно главоболие. В един момент Брус просто усещаше как главата му ще се пръсне, ако продължи и затова се отказа. След като не можеше да си отговори къде е, нито как се казва или кой стои пред него, какво точно можеше да си отговори той в момента? Какво по дяволите се случваше? Въобще истина ли беше това което се случва в момента?! Мислите връхлитаха една след друга, Брус замръзна на място, а цялото му тяло връхлетяха топли, парализиращи тръпки. Студена пот изби по челото му, а краката му започнаха да поддават, малко по малко те се "превръщаха" в добре сварени макарони. Именно страх изпитваше той сега, неизвестното го плашеше, колкото повече въпроси си задаваше, толкова по-малко отговори получаваше. В един момент той просто осъзна, че не знае нищо, име само 2те си ръце, 2та си крака и инстинкта за оцеляване. Точно това го мотивира и захвърли обратно в реалността. Той отново се пренесе в "блатото" пред черната фигура, решен да стигне до края на тази загадка.

Брус се  отпусна, ръцете му паднаха от двете страни на тялото, което се изправи и зае горделива позиция.
- Да ти кажа, не си спомням абсолютно нищо, не знам къде съм, как съм попаднал тук и въобще кой съм аз. Но съм решен да стигна до дъното на това и след като не ми даваш никаква информация, предполагам че ме изчакваш да взема решение.- черната фигура раздвижи своите ръце и посочи двата сандъка.
- Хмм.. надявам се това да не е някоя загадка. И двата сандъка са напълно еднакви, що за избор е това? Предполагам ще ги отворя един по един- Брус се приближи на базата на чистата случайност към десния сандък, като се наведе бавно и го отвори...

ПС: Да това е мой пропуск, не би трябвало да се сеща коя е Роузи, да игнорираме това за момент, да кажем просто, че чува женски глас. За напред ще се отнасям към момента просто като това- женски глас. За субстанцията която помириса последния пост, предполагам че е просто информация която има, а не някакъв конкретен спомен. Избирам десния сандък се тенденцията да отворя и следващия ха-ха.

отчетено.

Брус обърна капака на сандъка и остана изненадан, когато откри, че беше празен.
- Това някаква шега....- още не бе успял да довърши изречението си отправено към черната фигура, когато силен вятър задуха от дъното на сандъка. А той въобще имаше ли дъно? Нашият герой щеше много скоро да намери отговора на този въпрос. Всъщност вятър не духаше отвътре на сандъка, а обратното- от вън към вътрешността. Брус опря ръцете си в двата прага на отвореният сандък, за да се противопостави на силният натиск на въздушната струя отзад. Тя обаче продължаваше да се усилва. Брус се опита да се изправи, но без резултат. Въздухът го удряше толкова силно вече, че той дори не успя да си довърши изречението. Ръцете му поддадоха, лактите му се свиха и главата му започна да се приближава към зейналото дъно. Да, това не бе вятър отвън, а всъщност въздухът и всичко наоколо биваше засмукано в тъмната бездна на сандъка. Още по-лошо- ставаше все по-силно, Брус се съпротивляваше със всичка сила, но стихията го придърпваше все по-близо. Той впрегна всички сили и успя леко да надигне глава, като сухожилията на ръцете му се обтегнаха, лактите се изправиха, като това го избута леко от сандъка. В същият момент обаче те се огънаха като спагети...

- Какво?- помисли си Брус, докато гледаше как ръцете му се нагъват като разтопена пластмаса. Той ги усещаше все още изпънати, но реалността не беше такава. Косата, кожата, очите, устните му всичко това той усети как почти се изтръгва от лицето му. За част от мига сандъка се приближи дотолкова до него, че цялото му полезрение беше обхванато от него. Всъщност всичко пред него се пречупи и завихри като водовъртеж в центъра на тъмнината отвътре. Първо бузата му, после едното му око и цялата му лява част се източиха като тесто устремени към една безкрайно малка точка. Брус беше тотално объркан, в един момент той успя да види дори останалата част от лицето си, именно точно със "засмуканото" око, а след това видя и останалата част от тялото си, нагъната, усукана, изкривена. В миг всичко се побра в едно, "щрак", дори тъмнината изчезна в нищото. Миг просветление и после мрак. Нищота.

- Какво се случи... къде съм пак...- Брус или си мислеше това или го изговаряше, не можеше да прецени. Усещаше тялото си в безтегловност. Той отвори очи и разбра, че се рее... в нищото.
- Нима това е сън?- русокосият се надяваше да е точно това, но колко далеч бе от истината всъщност той... През главата му минаха всички тези мисли отново. Брус бързо си припомни как бе стигнал до тук и как нищо нямаше смисъл от това, което се случваше.
- Хм.- той се усмихна леко, погледът му се избистри. Не можеше да определи къде се намира, около него беше тъмнина или по-скоро нищо. Той лежеше или падаше, никой от рецепторите му не му подсказваше.... къде бе земята и небето, той не знаеше... Над него имаше черен кръг, който растеше, от една малка точка, в окръжност, после в елипса, а след това в перило, което се спускаше над него, докато не обхвана всичко, безкрайно далеч, накрая се събра в сфера, която затвори Брус във себе си.

"Пляс"- героично приземяване... само че на лице. Сякаш падаше вечно, с огромна скоро, а въпреки това падането се усети като от няколко сантиметра.
- Уффф...- Брус се надигна с ръцете на лицева опора, като "отлепи" лицето си от земята. Да, буквално го отлепи, повърхността беше толкова студена, че кожата му беше залепнала веднага. Наистина беше студено, смразяващо, русокосият издиша, а над него се издигна облак от пара. Брус се изтупа, сви ръцете си в шепи и ги приближи към лицето си, за да ги стопли, като издуха топъл въздух. Дори за няколко секунди опрени към земята, те се бяха заледили. В далечината той видя пейка...

- Пейка?- възкликна Ричардс, като смръщи вежди, не можеше да повярва това, което вижда. Той се приближи бавно, видя сандъка, както и надписите. Всъщност сега като се огледа, видя себе си. Навсякъде около него той виждаше огледала. Можеше да се огледа отпред, отзад, отгоре, отдясно, отляво, всеки един ъгъл възможен беше около него. Някои отражения се преплитаха толкова много пъти, че крайният образ въобще не приличаше на изходния. Брус се  видя издължен, изтънен, дебел или нагънат. Да, всичко това бе толкова странно. Синеокият се приближи към едно от отгледалата и се вгледа в себе си.
- Това съм аз?- попита се той реторично. Беше забравил как изглежда дори той самият. Ризата и панталоните му бяха унищожени, калта се беше импрегнирала дълбоко в тях, а сега студът я беше замразил в твърдо състояние. Брус избърса мръсотията от лицето си, но нямаше време за губене. Температурата беше толкова ниска, че мъжът усещаше как кожата му започва да изгаря. Той си приближи към пейката, какво ли да избере.
- Още една загадка? Този път поне имам избор или по-скоро има над какво да размишлявам. Трябва да се махна възможно най-бързо от тук, нямам нужда от почивка... дано този сандък е по-надежден от миналият. Точно така Брус мисли си за някое топло място, мисли си за Хаваите...- "щрак" нашият герой откопча ключа над сандъка и надникна в него.

ПП. Вариант номер 2, избирам сандъка.

Брус отвори сандъка и откри отново празна, черна бездна. Не мина и секунда и той отново усещаше как биваше засмукан от бездънната паст. Този път героят ни не се съпротивляваше, остави се на сандъка да свърши своят фокус-покус. Главата му се пъхна в кутията, но рамената му бяха прекалено широки, за да минат безпроблемно. Буквално като от детско филмче тялото му издължи и сви сякаш беше от гума. Знаете как лесно може да прекарате балон през по-малка пролука. Той лесно приема по-малката форма, през която трябва да мине. Сандъкът се разтресе докато го "поглъщаше". Капакът отгоре започна да се удря във се още преминаващото му тяло и така на няколко залъка побра целият мъж, след което се тресна сърдито и самозаключи.

Брус отново се рееше в празното пространство. Бързо си спомни как точно беше попаднал тук, дали този път щеше да се получи? Тъмната сянка отново се спускаше към него, а отдолу го озаряваше заслепителната белота. Пълна тишина. Това място не беше толкова зле,беше напълно празно и спокойно. Сякаш дори мислите не бяха позволени тук... Какво следваше, Брус точно това се питаше... А, да...

*Пляс!*- Брус отново се залепи за студеният под. Този път приземяването му не беше толкова успешно, колкото последния. Чувстваше се все едно бе сгазен от валяк. Синеокият събра сили, приложи доста усилия и се изправи клатушкайки се. Брус се хвана за брадата и я разтри, като в същия момент приплъзна челюстта си наляво и надясно няколко пъти. Явно този път преживяването доста заболя.
- Добре... докъде бяхме стигнали- въздъхна той на глас и прозря отново белият, леден под и отново същата картинка на усуканият в пространството огледален свят. Пред него стояха 3 сандъка този път.

- "Не ходи по тънкият лед", "Избери ме, вкусен съм", "Не мисли, а действай, нямаш време... не избирай люлката!!!- Брус прочете всички на глас и след като приключи с последният се сепна..- Люлка?- повтори русокосият, като в същият момент лиани се вплетоха около все още замаяният Брус. Тя го дръпнаха назад и той се понесе падайки, но вместо още едно "геройско" приземяване, мъжът се озова в меката прегръдка на плетената люлка. Тя започна да го клатушка напред-назад, точно като бебе в кошара.
- Не, Брус нямаше време за почивка! Спомни си надписите, там се крие отговорът- напомни си той на глас- "Не ходи по тънкия лед.", да със сигурност това е добър съвет, който бих имал в предвид.  "Избери ме, вкусен съм!", моментът не е подходящ за лакомства. "Не мисли, а действай, нямаш време... не избирай люлката!!!", напълно вярно. Точно това ми трябва, колкото по-бързо се измъкна от тук, толкова по-бързо ще стигна до края на тази бъркотия.- след тези размишления Брус впрегна мускулите си в опит да събере приклещените си ръце. Не успя, затова опита още един път и още един, като всеки път създаваше все по-голямо пространство между плетките, разтягайки ги малко по-малко. Така той вече можеше да използва инерцията във вече по-големия си обсег на движение на овързаните си китки. След още няколко опита той ги освободи. Вече със свободни ръце, Брус лесно развърза и останалата част от тялото си. Точно когато щеше да се изправи, той кръстоса ръцете си зад тила, обратно на всички очаквания и се излегна обратно в люлката, като леко се подсмихна.

- Ако теорията ми е правилна, този път би трябвало да успея да се измъкна от тук. Защо иначе ще попадам на същото място за втори път? Някой или нещо ми дава втори шанс, за да поправя първият си избор. Изглежда сандъците не са правилният подход, бих се обзаложил, че и 3те биха ме върнали на същото място, а и надписите не ми дават никаква информация. Сега само времето ще покаже...- размишляваше Брус на ум, докато очакваше изходът от ситуацията- Вместо да се противопоставям на стаята, за да изляза, този път ще опитам да и дам шанс тя да ме изведе от тук, може би има нещо, което иска да ми покаже...

ПП. Сега ли да напиша разсъжденията зад избора си или да изчакам отговора на разказвача. Избирам люлката.

ПП 2. Добавих размишленията си и се моля за най-доброто

- Затвори очи... изстрадал си много. И много още има... - гласът й огласи цялата стая, дори ледът се пропукваше под нежните гласни струни на жената, а не само, че се чувстваше изключително неудобно, но и гласът й започна да трепери от вълнение. Не можеше все още да осъзнае къде се намира, но това, че откри някой, я накара искрено да се зарадва. Думите й профучаваха като нежна вихрушка около цялото помещение и не можеше да разбере как това се случваше точно на нея. Доближи с бавни крачки към мъжа и го докосна по челото. Бялата й, копринена рокля се въргаляше зад нейните крака. Те бяха искрящо, чисто бели... беше боса на този лед и не изпитваше студ. Не и след като погледна мъжа и се усмихна мило.

Веднага щом гласът прокънтя в стаята, Брус се сепна и отвори очи. Да, той беше забравил, след тази поредица от събития, но именно този глас го бе събудил. Сега той бързо се досети за това и с лекота го асоциира с първият си спомен тук. Мъжът надигна глава, а пред себе си в далечината видя женски силует. Гласът й раздираше стаята, ледът се пропука, а хилядите огледала се свлякоха на земята, разтрошени на милион парчета. Това което Брус виждаше беше нечувано, нереално, колосално. Силата на гласа беше достатъчна да нанася физически щети на заобикалящата среда, но за Брус той бе тъй нежен, тъй спокоен, тъй чист.

Момичето се приближи, докато нашият герой се изправи от оплетената люлка. Тя го докосна и сякаш за секунда всичко се преобърна вътрешно и външно. Леденината се разпръсна, допирът беше просто за миг, но успя да разгрее цялото тяло на Брус или по-скоро душата беше се стоплила.

Въпреки че не я познаваше, не знаеше името й и не си спомняше ликът й, Брус усещаше гласът й близък. Сега той се почувства спокоен, за пръв път от събуждането си тук. За момент времето спря, всички тревоги напуснаха главата му, сега единственото най-важно за него беше тя. Мисълта че този нежен глас беше в безопасност сякаш свали огромен товар от плещите на Брус. Той се чувстваше като перце, литнало под шепота на топлия й шепот. На лицето на Брус, обаче, това се четеше по простата му, обичайна усмивка. Само в единият край на устните и леко загадъчна.

Щом Роузи свлече ръката си, Брус отвори обятията си и я прегърна. Стигна я силно, а топлината отпусна измръзналото му тяло, чувстваше се сякаш пред юлското обедно слънце, а зад него зимна приказка, двете съществуващи независимо едно от друго, но едновременно.

- Не те познавам, не знам коя си, но се чувствам щастлив от факта, че си добре. Още щом чух гласът ти, почувствах облекчение, за пръв път откакто съм тук се чувствам спокоен...- Брус и Роузи се разделиха, но останаха един срещу друг, хванати за ръце.

- Може би ти ме познаваш, може би можеш да ми помогнеш да се измъкна от тази бъркотия? Сигурен съм само, че ти си човек на който мога да разчитам, верен и добър приятел.

отчетено.

Роузи не знаеше как да продължи напред. Думите й се преплитаха още преди да ги е изрекла. Сякаш се опитваше да запечата цялата ситуация, защото не се чувстваше повече убита, изгубена и поробена. За първи път от известно време тя усещаше само спокойствието и утехата, че е открила изгубена частица от себе си и най-вероятно единствената изгубена част от нейния пъзел. И сега просто стоеше изправена пред него и му се любуваше на благата усмивка, на русата коса, на огромните, развълнувани очи, на всичко. Знаеше, че оттук-насетне няма какво да се случи, нещо по-лошо, защото Той беше до нея. И в момента дори го докосваше, не беше сън... или поне на това се надяваше.

Един кичур от косата й се изхлузи и падна пред лицето й. Тя отпусна едната си ръка, а другата я засили към къдрокосите кичури и ги разроши. Не отместваше погледа си от този на Брус. Чувстваше го изключително близък и не можеше все още да си обясни как е възможно това. Гласът му за пореден път раздразни тишината между тях и момичето се подсмихна, свеждайки погледа си надолу. Тя беше облечена в онова палто, което беше носила в последните техни дни заедно. Бежова ризка се промушваше за миг измежду пластовете плат, а нозете й бяха обвити в италиански памучен плат, тип панталон, с черни, лачени обувки, изнежени до момент, в който да изглеждат по-женски. Очите й отново зашаваха нагоре и го погледнаха с носталгична усмивка. Тръгна бавно към него като в тоя момент ледът под краката й пропукваше, доближи дясната си ръка отново към лицето му и с опакото на дланта си, го погали нежно. Усети, че той се чувства много по-притеснен от това, че не осъзнава кой е всъщност. Последните му думи я удариха в сърцето - топло и се провряха до най-миниатюрната клетка в тялото й. 

Притвори очи за секунда, след което тръгна наляво от Брус, продължавайки да създава допирен контакт между тях. Застана от неговата дясна страна и го докосна отново по рамото.
- Аз... - тишината отново се раздра от нежния глас на Роузи. - ...изключително ми е неудобно, че трябва да го кажа, но... - обърна се към него и премести ръката си отново през косата му. Повдигна главата си нагоре, при което пореден кичур се изхлузи по лицето й. - ...аз не те познавам. Мислих, че ти ще ми помогнеш и че може би знаеш нещо за мен, но явно не е така. - въздъхна и тръгна с бавни крачки напред, а Брус оставаше зад гърба й. Огледалата, които до преди малко се бяха разпръснали на хиляди частички, започнаха бавно да се залепват едно-друго и не след дълго се чуваше само съскащият звук на хиляди пръснати огледалца, търкащи се едно в друго, докато накрая не се сляха в огледала, показвайки образите на двамата навсякъде. Следа от сандъците вече нямаше, единствено люлката стоеше с леки клатушкания в другия край на стаята. Роузи погледна отражението си в далечината, след което се завъртя ту наляво-ту надясно. Тръгна надясно, ледът под краката й продължаваше да се пропуква, но нищо сериозно. Доближи възможно най-близо огледалото и погледна отражението си. Това наистина ли беше тя? Изглеждаше красиво. Как можеше да се стигне до тук и да е забравила коя е?! 
- Може би... - повторно раздра тишината, докато наблюдаваше всяка една гънка от лицето си. Докосна го. Да, това беше нейното лице. Почувства ръката си на него. - Може би... - повтори тя и се обърна към Брус, - ако дойдеш при мен, ще си спомним нещо? За да имаме такава силна връзка един-друг, значи... се познаваме. - заключи тя очевидните неща и отново се обърна към огледалото. 

П.п. Доближи се до Роузи и можеш да си спомниш някаква случка между тях, може да си спомниш името й и прочие. Ти си прецени какво точно.

- Какво?- Брус недоумяваше това, което Роузи каза. Нима наистина не го познаваше? Някак си частица надежда се изтръгна от сърцето му. Той се доближи до приятелката си и я прегърна нежно.
- Наистина съжалявам... аз също не знам кой съм, нито коя си ти, но когато се доближа със сигурност... изпитвам нещо.- русокосият паузира и се преведе леко над момичето. Сякаш нещо заблещука в съзнанието му. Сякаш беше близко, но едновременно и безкрайно далеч. И все пак нищо...

Роузи се отдръпна и погледна в противоположна посока. Ледът продължаваше да се раздира изпод краката им. В един момент Брус отскочи, защото дълбока пролука в ледената черупка беше зейнала под краката му. В този миг на разсеяност, той дори не забеляза как Роузи се изплъзна изпод пръстите му. Когато се огледа за нея, тя вече беше на няколко крачки. Спокойната и крачка никак не подхождаше за случващото се около нея. Огромни късове лед се стоварваха върху земята. Тя пък се пропукваше и разтрисаше до сърцевината си. Шумът беше оглушаващ, тътенът бе достатъчно силен да заглуши мислите му, около него сякаш се разбиваха хиляди стъкла.

Роузи крачеше напред целеустремено, вече почти не и бе останала твърда основа върху която да стъпва. По нищо не личеше, че момичето иска да спре. Брус се осуети, не беше добра идея да я оставя дори за миг. Той се впусна тичайки към нея, но между тях пролуките в земята бяха вече прекалено големи. Наложи се Брус да уползатвори атлетичните си умения и да скача от къс на къс лед, за да успее да премине бариерата помежду им. Мъжът протегна ръка...
- Роузи! Мисля че се сещам!

отчетено.

Отдалечи се за момент от него. Започваше все повече да усеща хладина, но не физическа, а емоционална. Този човек не я познаваше и толкова лесно започна да му се доверява. Дори не знаеше какво следва, дали няма да й навреди, да се опитва да бъде приятел с нея, да започне да му има доверие като на човек, на когото може сляпо да познава, но да го опознае до такива висини, че да го почувства Нейн и накрая - да й забие ножа в гърба.

Можеше ли?
Разбира се. Знаеше много добре, че доверие на никой не може да има - камо ли на Хора. Очите й се извисиха нагоре, вървейки бавно по тънкия лед, който започна да се пропуква около тях. В един момент станаха сериозни буци, които се откъснаха една от друга, но това не попречи на Роузи в баланса и дори сякаш не изпитваше никаква емоция. Брус се намираше зад нея, някъде. Дали тя беше създала тази суматоха и разцепление, не знаеше, но може би тази стая, в която се намираха, балансът й се крепеше на доверието между двамата, което малко по малко започваше да избледнява, странно защо. Обърна се към Брус и го видя, протягайки ръка.
Роузи.

Името Роузи?!
Роузи?
Това я вцепени на мига. Разшири зениците си и се спря на едно място, успявайки да балансира по тънкия лед. Роузи... името й беше толкова познато, макар и да го чуваше за първи път. Нима тя се казваше така? Разшири усмивката си, усещайки как с всяка изминала мисъл в главата й, пропастта между тях бавно заздравяваше своя тънък лед.
- Роузи? - повтори името, свъси вежди, макар и все още да се усмихваше плахо. - Роузи... да. - усмихна се широко, а очите й блеснаха. - Да... аз съм Роузи! - преглътна. Все още й беше мътно в главата, но протегна своята ръка, докосвайки тази на Брус. Усети енергията, която искаше да усети. Тази, която жадуваше дълбоко в сърцето си, истинската енергия. Да, това беше Тя. Това беше Той. Знаеше го, дори и да не можеше да си спомни кой е. В такава ситуация всеки, който откриеш тук, искаш да бъде добър. Но мислите й, онези негативните, се изчерпаха моментално, когато си спомни името си и Своя човек. Той! Беше сигурна, че е Той.

Изведнъж наведе глава за момент, при което лицето й се почерни от някаква сянка. Повдигна го отново към него, беше си абсолютно същата. Доближи се до него, ледът вече беше реставриран. Докосна с опакото на ръката си грубоватото му лице, след което се доближи близко до него и го целуна по скулата. Усмихна се вяло и продължи да върви като опиянена към едно от огледалата. Погледна се в него, изглеждаше зашеметяващо. Изглеждаше толкова красива, а не след дълго до нея се доближи и Брус. Погледна го, усмихна му се, хвана ръката му и в момента, в който го направи, огледалото пред тях се разцепи на няколко големи късове и се свлече на земята.
Отражението на Брус изчезна.
Отражението на Роузи... не. Тя погледна недоумяващо, а ситуацията беше шокираща.

Никой не смееше да помръдне.