between a man and a monster; rin

Случваше се отново. Всеки ден (ако на това място изобщо съществуваха дни и нощи). Трябваше отново да намери себе си събуден по средата на нищото. Понякога нищото беше изоставено селце, а друг път- гъста гора. Нищо от това никога нямаше значение, защото неговата задача бе една -да изпълнява своето наказание и да забавлява боговете, убивайки други грешници, които също ги бяха ядосали по един или друг начин. Трябваше да ги открие и убие, преди те да са намерили изхода от изкуствено създадената „сцена“. Те бяха „гладиаторите“, а той -звярът, срещу когото трябваше да се изправят.
Убиеше ли ги или не, в това нямаше никакво значение, защото никой от тях не умираше наистина. Просто се събуждаха в нов ден и вършеха същото. Отново. И отново. И отново.
Това се случва, когато ядосаш един от боговете. Изпращат те в затритото от лицето на Земята измерение, където времето не съществуваше, а пространството зависеше от настроението и фантазията на боговете.

Някога той имаше име и лице. Можеше да избира кога да е „чудовището“ и кога да бъде себе си. Беше висок, тъмнокос и тъмноок. И някога носеше името Рин. Бе роден като едно от последните създания, които можеха да менят своята форма и беше горд от този факт. Притежаваше странна харизма и пламенен поглед, които караха всяка девойка да усеща страните си поруменели, ако Рин задържеше очите си върху нея за малко по-дълго от обичайното.
А „чудовището“? Дълго, обгърнато сякаш от самия мрак тяло. Приличаше на вълк, носещ на лицето си еленски череп. Разбира се, черепът бе толкова част от самото му тяло, колкото дългите нокти и светещите в мрака, сребристи очи. Ала в онези дни, когато бе свободен, повечето намираха в това красота, а не страх.

Докато не се влюби в полу-богиня. Докато тя не реши да отвърне на неговите чувства, ядосвайки друг претендент за нейното сърце. Друго божество. Имената се бяха размили в мислите му, защото тази история се бе случила толкова отдавна! Но резултатът бе и причината за всичко останало -Рин бе хвърлен в измерението, принуден да бъде чудовище, само и единствено за забавлението на боговете. Знаеше. Бе сигурен, че неговата възлюбена бе престанала да го обича. И нима можеше да я вини? В Рин не бе останало друго, освен звярът, който преследваше спуснатите му грешници, докато техните викове не се превръщаха в хрущенето на кости и разкъсването на плът. Познати и непознати лица винаги правеха едно и също -тичаха, молеха се за живота си, а после умираха (понякога за пореден път, именно от неговите нокти).

И този ден нямаше да е различен. Тичаше из гората, преследвайки последната си мишена за днес. Малко и дребно момиче, което бе успяло да се измъкне от хватката му. Щеше ли да бъде достатъчно бърза, за да открие вратата, която щеше да я изведе от това фалшиво и плашещо измерение? Ръката ѝ бе на дръжката на масивната врата, когато „чудовището“ я събори. Девойката падна на земята, но не започна да се моли. Очите ѝ потърсиха неговите.
„Недей!“ Прошепна тя и премести поглед към вратата. „И двамата можем да се измъкнем от това. Не е нужно аз да умирам отново. Не е нужно ти да си чудовище. Отново.“

Двамата се хвърлиха към вратата, обагрени от ярка светлина. Рин усещаше как „чудовището“ бавно изменяше своето тяло до човешки размери. Вече не беше убиец, криещ се в мрака, носещ след себе си само кръв и писъци. Но колко беше и човек?
Някъде там, между „чудовището“ и Рин се криеще баланса. Вече беше свободен.

[drawing of the creature]