Max Montgomery - 27 - Jamie Dornan - LOCKED

- Като котарак си, Дуейн - усмивката на Естрела пропълзя и погали бледата кожа на близнака си.

Имаше нещо много извратено в цялата ситуация, но да вижда труповете на момчетата, които се опитваха да имат досег с нея, й се струваше забавно.

- Няма нужда да ме пазиш толкова - тогава още нямаше планове за живота си.

Богатите чичковци дори не бяха с TODO листа. Най-големият й проблем през тези години беше къде ще закопаем трупа. Пое си дълбоко дъх и бързо си допуши цигарата. Родителите им не се прибираха. Ако някой питаше, живееха с баба им, но то никой не питаше.

- В двора няма място повече.

- Факт! - потвърди и изгаси цигарата в пепелника.

- Опита се да те проследи до вкъщи.

- Дуейн, Дуейн - нежният й глас изпълни тишината, беше студено и от устата й излизаше пара, но цигареният мирис си оставаше. - Не прекалявай! - изсъска. - Ако те хванат, тогава какво? - набръчка чело, а лицето й придоби тъжен вид. - Аз какво ще правя без теб? - пристъпи към него и го прегърна. - Много те обичам, Дуейн! Нека намерим къде да го закопаем, денят скоро ще настъпи! - прошепна преди да се отблъсне от него и погледне трупът.

Хем се чувстваше зле, защото не можеше да живее живота си като хората, хем се чувстваше много добре, защото получаваше много особено внимание, което не можеше да каже, че не харесва!

- Ще го кача в колата.

- Успех! - завъртя се и се прибра, за да си вземе кутията с цигарите.

~~~

- ТИ МЕ ОСТАВИ ТУК! - крясъкът му бе толкова силен, че щеше да спука тъпанчетата й.

- Обясних ти вече, Дуейн. Пречиш на работата ми.

- Да се чукаш със старци ли е работата ти? Мислех си, че си повече от това.

- Ще те измъкна от лудницата, Дуейн! Дай ми време.

- Време!? ВРЕМЕ!!! Няма да ти дам НИКАКВО шибано време, ясно ли ти е? Ще направя нещо друго вместо това - приближи към нея и усети как уви ръце около врата й.

- П-п-помощ!! - успя да извика почти навреме, защото иначе просто щеше да си умре.

- Казахме Ви, че не е безопасно - не чуваше думите на жената, а викът на близнака си.

Стисна силно очи и премина с пръсти по врата си, където скоро щяха да изчезнат моментните червени отпечатъци от неговите.

- Погрижете се добре за него! Не е толкова спокоен, за колкото ми го описвате. Аз за какво ви плащам? - виковете на Дуейн се заглушиха, когато го отведоха.

Сърцето й я сви. Чуваше някакви думи, но ... не ги чуваше! Дуейн й липсваше въпреки всичко. Нямаше да плаче обаче пред някакви никакви хора, затова се завъртя и излезе от помещението, скоро и от сградата. Мястото я потискаше. Какво ли му беше на Дуейн? Чувстваше се като ужасен човек, но имаше още работа, а близнакът й само щеше да й пречи ...

- Съжалявам! - беше искрено, но той не беше и там, за да я чуе.

Пое си дълбоко дъх и изтри сълзите си в момента, в който влезе в колата. Имаше работа за вършене.