Imogen Hamilton - 26 - Adelaide Kane - FREE

- Не я наранявай! - познавах този тип мъже много добре.

Баща ми биеше майка ми. Знаех какъв е Морган Вега. Нямаше нужда да го виждам, да го следя, за да знам. Имаше нещо особено в поведението му. Предупредих го преди да тръгне към олтара, но дори не предполагах този брак колко щеше да скъси връзката между мен и Марго. Искаше ми се подозренията ми да са измислица. Морган Вега ми се усмихна многозначително и това беше последното, което запомних от него преди да продължи - можех да различа двамата близнака до такава степен, че нямаше как да сбъркам. Усетих ръката на Лео около кръста ми. Притеснението ми не се изпари, но лицето ми винаги придобиваше друго излъчване, когато знаех, че той е до мен. Завъртях глава посока него и усетих устните му, а с тях и сладкото обещание, че скоро ще е наш ред.


Учихме заедно в едно начално училище, после гимназия и малко в университета - Марго реши, че няма смисъл да завършва. Не учеше и виждаше перспектива само в танците. Не одобрявах това, но именно то я правеше щастлива. Познавах я добре. Даже прекалено. След сватбата започнах да виждам промените в поведението й. Не виждах синини, защото тя умело ги прикриваха, но знаех, че такива има.

Миехме чинии и когато се пошегувах да я изпръскам вече знаех, че й е посягал. Рязкото ми действие не предизвика бурен смях и малко последвало отмъщение, както преди, а свиване към мивката, опит за защита. Цялата вечер потъна в мълчание след това. Марго искаше да си тръгва, но аз не исках да я пускам. Едва преглъщах буцата заседнала в гърлото ми.


- Трябва да потърсиш помощ - знаех, че не мога да й помогна, но исках да знае, че аз знам.

Беше ми омръзнало да се правя, че нищо не се е случило, когато беше. Морган идваше у дома и се опитваше да ме предупреди да внимавам какво говоря и какво правя.

- Морган е прав, че говориш само глупости - отговорът на Марго ме накара да се опуля насреща й.

Очаквах всичко друго - не и това!

- Моля?! Марго! Той ти посяга, нали? - попитах те и ти отстъпи назад.

Бяхме в малкия ми апартамент - беше наша обща квартира преди Марго да беше се пренесла да живее при Морган. Твърде рано, но се беше случило. Скъсих разстоянието по между ни и въпреки че момичето отсреща се опита да избегне допира, хванах ръката й и дръпнах ръкава й - ръката й беше посинена. Не ми трябваше да виждам, но исках тя да знае. Аз щях да бъда до нея.

- Не се бъркай! Повече не ми звъни. Не искам да говоря с теб и да те виждам! - не знам защо беше казала това в онзи момент, но думите й ме огорчиха, когато единственото, което исках - беше да й помогна.

Но тя не искаше помощ. Нямаше кой да й помогне, защото самата тя не искаше да протегне ръка към мен. Не дочака отговора ми. Отвори рязко вратата. Плачеше, но изтри сълзите си. Спиралата се размаза под очите й и затръшна вратата на приятелството ни.

Марго Вега цели три години не пожела и да я отвори.