"Какво направи, Джей?!“ Викът разцепи тишината, която някакси се беше настанила помежду им. На лицето на Джей Морисън грееше усмивка. Но не онази усмивка, която всички бяха свихнали да виждат. Този път нещо в изражението му говореше за лудост, необисленост и ...странно удовлетворение. Оръжието в ръцете му не помръдваше, а това означаваше само едно –че и преди бе стрелял с толкова добра точност.
Мъжът, прострелян в главата, лежеше по очи, а кръвта не спираше да се стича по алеята.
„Нали не си мислеше, че ще го оставя жив? След това, което ти причини?“
Мей го гледаше с широко отворени очи и не можеше да го познае. На мястото на нейния по-голям брат сякаш се беше явил безчувствен демон. Лицето му не помръдваше от студенината и фанатичната усмивка. Нищо не изглеждаше правилно. Къде се беше дянал онзи любящ брат, който амбициозно се канеше да поеме компанията на баща им? Онзи мил и любезен Джей Морисън, който караше всички в елита на Сеул да въздишат по него? Къде се беше дянала и онази позната усмивка, която Мей виждаше, докато той рисува поредната картина?
Дори ужасните проблеми, които тя имаше с мъртвеца на алеята не заслужаваха подобна развръзка.
„Манипулации. Лъжи. Авантюри. До кога смяташе да му прощаваш всичко?“ Продължи Джей, прибирайки оръжието съвсем спокойно. Очите му не се откъсваха от тези на Мей. Дори когато тя не му отговори, а изкара телефона си и се обади на полицията.
Бяха минали три години, в които Мей не беше виждала Джейсън Морисън. Обещаващият млад наследник на компанията Морисън се беше озовал в заведение за душевно болни, където трудно успяваха да се справят със социопатските му черти, манипулациите и неговия чар. Комбинация, която беше довела до няколко медицински сестри, които напуснаха болницата и други две, които бяха посегнали на живота си.
Беше нервна. Знаеше, че баща им няма да одобри нейното посещение, но беше започнала да мисли за него по-често. За разкритието, че това не беше неговото първо убийство. За пресата и за всички новини, които и до този момент кръжаха около случаите, жадни за още.
Видя го от далече. Пред него стоеше огромно, бяло платно. Четката се пързаляше по повърхността и оформяше красиви и кърваво червени лалета. „Любимите ми цветя.“ Помисли си и настръхна. Знаеше, че ако Джей обичаше някого на този свят, то това беше тя. А може би неговата обич се пораждаше от идеята, че цял живот я бе закрилял, дори прекалено много.
„Знаех, че ще дойдеш.“ Гласът му звучеше спокоен и студен, макар устните му да се изкривиха в леко подобие на усмивка. Не я погледна, а продължи да рисува, сякаш нищо друго нямаше значение.
„Дори самата аз не знаех дали ще дойда.“ Отговори Мей, правейки неуверена крачка напред. Сякаш усетил това, в същия миг Джей Морисън остави четката и завъртя глава към нея достатъчно, за да я види. Лицето му изглеждаше изпито и бледо, но в очите му се четеше странен плам.
„Ти и аз сме свързани. Беше неизбежно.“
„Как си, Джей?“ Побърза да смени темата, настанявайки се на един от свободните столове. Между тях имаше разстояние, но на Мей ѝ се струваше недостатъчно. И въпреки тези нейни мисли, част от нея почувства болка, когато го видя толкова слаб и немощен. Синини по ръцете, разрошена коса –нищо от това не успяваше да помрачи неговата красота, но само допринасяше към вината ѝ.
„Не бива да се обвиняваш.“ Изведнъж рече той, сякаш прочел мислите ѝ. „Не ти натисна спусъка. Аз го направих и бих го направил отново, ако означава че си в безопасност.“
Мей поклати глава и изтри напиращите сълзи, преди да се изправи. Може би искаше да тръгне. Може би искаше да го прегърне. Не знаеше. Приближи се бавно и докосна бузата му. Това малко и неочаквано действие сякаш за миг разтресе мислите му, защото на лицето му се изписа объркване. А после усмивката се върна. Все така студена. Все така налудничава.
„Не говори такива неща. Така никога няма да излезеш от тук.“ Прошепна, а в думите ѝ се долавяше странна болка.
„Никога няма да изляза, Мей. За мен няма място вън.“
Вятърът подухваше и нашепваше тъжни слова. Но дали вятъра каза тези думи или Джей –това нямаше никакво значение. Защото вероятно беше самата истина.
Име: Джей Морисън
Години: 27
/Sociopathic tendencies/
Семейство:
-Мей Морисън /по-малка сестра; загива при катастрофа два дни след последното ѝ посещение при Джей/
-Тейонг Морисън /баща; основател на компания за верига за казина и хотели; търговец на оръжия/
-Юнис Морисън /майка; загива при раждането на Мей/
Допълнителна информация:
-Джей е прикривал в продължение на години своята тъмна страна и именно поради тази причина обществото остава шокирано, когато младият наследник на компанията е обвинен в общо седем убийства. И седемте жертви са с криминални досиета.
-Поради бизнеса на баща му се научава да използва различен тип оръжия.
-Гледа на себе си по-скоро като на „спасител“, от колкото „убиец“. Вярва, че жертвите му са заслужили своята участ и не изпитва никаква вина.
-Обожава да рисува. Повечето от картините му са разделени на два периода: преди и след смъртта на Мей. Вторите са далеч по-мрачни и страховити.
-Има белег от нож от дясната страна на ребрата. Смята се, че е причинен от една от жертвите му. За да не разкрие семейството му убийството, Джей е излъгал , че пътува с приятели.
-Страда от илюзионното вярване, че нищо не може да го нарани физически. Това е породено от неговия висок праг на болка и склонности към саморазрушение.
-Преди разкритията за убийствата, висшето общество на Сеул е възприемало Джей като галантен, любезен и дори романтичен млад джентълмен, което е било и причината да получава много внимание от жени. Въпреки всичко Джей никога не завързва сериозна връзка с никоя от тях. Неговото цяло поведение е било част от манипулация и градене на имидж.
Подкрепете ни в БГ ТОП!
» Предложения
» samuel hwang.
» Запазване на лик
» Voices, voices, voices...
» Сам Сириус
» Дориан Форд
» Отсъствия
» The beast in your chest getting bigger