The sweetest heart that suffers so much

Дяволите да я вземат, главата така я болеше!

Сключи ръце около черепа си сякаш това щеше да помогне по някакъв начин на натрапчивата болка. Какво се беше случило? Не разбираше нищо. Къде беше? Отвлечена? Опитваше се да се сети къде бе била последно, но не откриваше нищо в разхвърляното си съзнание. Нещо повече, липсваха ѝ не просто спомени от последните двадесет и четири часа, но сякаш и от доста по-отдавна. С всеки следващ изплувал въпрос на повърхността фокуса от „Какво си спомням последно“ се измести върху „Спомням ли си нещо въобще?“ Архивите в мозъка ѝ бяха заличени. Не просто не знаеше къде е, но нямаше и идея коя е.

Паника затегна гърдите ѝ и ѝ се наложи да положи усилия, за да си поеме дълбоко въздух. Мина с трепереща ръка през разрошената си коса.

Виждаше земята. Бе чула гласовете. Думите, които нямаше идея какво трябваше да ѝ говорят. Това някаква шега ли беше?

Мамка му, мъртва ли съм!?

Цветята и ковчега бяха на лице. Само дето знаеше отлично, че на нейното погребение нямаше да им цветя. Нямаше кой да ги постави. За разлика от растенията, листовете пъхнати помежду им бяха доста по-вероятен артикул способен да присъства на погребението ѝ. Всеки би могъл да си хвърли издрасканите парчета хартия. Текста върху  тях не ѝ подсказваше нищичко.

-По дяволите! – помисли си за пореден път и преди да се усети думите се изплъзнаха между устните ѝ. Гласът ѝ бе слаб, леко дрезгав, което подсказваше, че вероятно бе мълчала за дълъг период от време. Дни? Всъщност, все още не бе сигурна дали въобще е в съзнание. Може би беше дух реещ се в пространството? В такъв случай, не даваше и пет пари как звучеше гласа ѝ.

-Мамка му… макма му… - не знаеше какво да прави. Пръстите ѝ все още трепереха неконтролируемо. Едва сега осъзна. Гласът ѝ звучеше подобно на един от онези прозвучали в стаята. Какво се случваше!?

И изведнъж я удари вълна на решителност. Сви ръце в юмруци в опит да добие някакъв минимален контрол, а след това се заоглежда. Щом ирисите ѝ попаднаха на стълба вградена в стената. Металните ѝ стълбички водеха към тавана, а щом погледа ѝ се вгледа по внимателно забеляза капак. Изход?

Сара върна поглед на ковчега набързо. Какво можеше да направи толкова в тази стая? Какво щеше да означава да избяга? И имаше ли въобще някакво значение? Ако това беше сън или дори смърт, никое от нейните действия нямаше да има значение.

Грабна един от разлистилите се карамфили. Отчупи дръжката му скъсявайки го значително, а след това го закрепи зад лявото си ухо. Ако се окажеше мъртва поне щеше да си вземе цвете за спомен. Доказателство, че все пак някой се бе сетил за нея. След това се приближи към стълбата. Дръпна я леко, за да провери колко стабилна беше и се за изкачва.

Проклето място!

Тя също си го помисли. Едва дишаше от насъбралото се напрежение в гърдите си. Вакуумът определено не бе помогнал на дихателната ѝ система и сега ѝ трябваше повечко време да се съвземе, но времето беше лукс тук, който тя очевидно не притежаваше. Вероятно ако знаеше откъде произлиза и що за живот бе водила нямаше да се изненада особено, че подобни луксозни привилегии ѝ бяха отказани. Също така нямаше да се чуди дълго при вида на трите ковчега пред нея. Трябваше да е свикнала със смъртта на този етап, но как можеше да знае след като не помнеше нито едно от погребенията на родителите си.

Гърдите ѝ все още се надигаха тежко, жадни за кислород, когато реши да пристъпи внимателно към надписа на стената. Какво се очакваше да избере? Човек? Ковчег? На какъв принцип? Щеше ли избрания да възкръсне или може би да разменят местата си? Дали някой от тези бе нейния? На последния не помнеше да пише име.
Пръстите ѝ нежно докоснаха карамфила втъкан в косата ѝ спомняйки си за последната подобна дървена кутия, в която бе лежала именно тя. Помнеше листите хартия. И тук ли щеше да открие такива? Единствения надпис, който ѝ говореше нещо бе Вал. Това нейното име ли бе? Или името на някого, който познаваше?

Започваше да се чуди. Как бе попаднала тук. И какво ако не биваше да излиза навън. Инстинктивно бе почнала да търси врата в първия момент когато се бе озова тук, но това Тук опасно ли беше? То ли бе лошото или напротив – бе доброто.

Пълно е със скапани ковчези и нищо не помниш! Кое те навежда на мисълта, че е добро, извинявай?!

Винаги ли бе имала тези проклети гласове в главата си? Дали те помнеха нещо, което тя не?

Не работят така нещата, Слънце.

Вероятно поредния лукс, който услужливо ѝ бе отказан. Май почваше да свиква.

Приближи се към ковчега на Вал. Дали просто я чакаше тук или вътре наистина имаше тяло? Треперещите ѝ пръсти докоснаха капака, ала погледа ѝ пробяга към другите два ковчега. Не бе чувала тези имена, но може би бяха по-важни от Вал. А може би бяха незначителни. Може би бяха по-празни от този пред нея?

Или по-пълни?

Сара преглътна нервно и стисна челюсти призовавайки цялата си смелост, а след това надигна
капака.

Слизаше надолу по стълбата, а най-долу усети горещина.

Мамка му! Тук е като в сауна!

Не че някога Сара бе била в сауна, но предполагаше, че бе подобно. Въпреки това не спря да върви. Следваше пространството стъпвайки внимателно.

Кой по дяволите е този Айвър! Изглежда е някакъв хит!

Гласовете не спираха да се обаждат, а на Сара започваше да ѝ писва… както винаги. Само че този път имаха право. Познаваше ли го? Трябваше ли да го познава? Може би не бе късно да се изкачи обратно по стълбата и да избере другия ковчег. И все пак продължи да върви напред. Малки капчици избиха по челото ѝ. Дали от притеснение или жегата, не можеше да прецени.

Жегата се оттегли. Котелното приключи и сега се намираше в стая. Това храна ли беше? Закусвалня? Пристъпи още по-внимателно. Бе странно.

Странно си е.

Отново три врати. Премина разстоянието взимайки няколко хлебчета и прибирайки ги в джоба си. Може би по-късно щеше да огладнее.

Алфа! Харесва ми как звучи. Давай през нея.

Каплан стоеше пред пореден избор. Тези надписи трябваше да имат нещо общо с онези които бе прочела по-рано. Всичко вървеше по три досега. Ковчезите. Тези странни Алфа, Бета и Гама.

Алфа! Алфа! Хайде.

Държеше ирисите си на първия вариант, но секунди по-късно тръгна към Гама. Звучеше ѝ добре.

Глупачка!