You're ripped at every edge but you're a masterpiece.

Трябваше да бъде обикновен ден. Както всеки един преди това.
Прокара бавно четката по бялото платно. По-рано беше видялa нещо, което я бе накарало да го пресъздаде в картина. Въображението ѝ беше избухнало в хиляди цветове и сега искаше да изобрази всеки един от тях. Щеше да създаде шедьовър.
Бе почти готов. Не беше спряла да рисува с часове. В главата ѝ имаше място само и единствено за изкуството ѝ. Красиво и единствено по рода си.
Ализе бе момиче с големи мечти. Предстоеше ѝ светло бъдеще. Вярваше, че скоро ще види картините си в някоя малка галерия в родния ѝ Лион, а защо не и в Париж. Хората щяха да я поздравяват. Щяха да се възхищават на таланта ѝ, а тя наистина имаше такъв. След това щяха да последват други успехи. Бляскаво бъдеще. Щеше да види името си изписано в най-известните издания по света. Мечтаеше толкова силно и без никакви граници. Вярваше в себе си. О, колко силно вярваше.
Тогава се случи немислимото.
Трябваше да бъде обикновен ден, но не беше.
Започна съвсем нормално. Дори ѝ се стори, че поредният пролетен ден щеше да бъде по-хубав от всички преди него. Ароматите на окосена трева, цъфнали дървета и свежест се преплитаха в прекрасна наслада за цялото й същество, което умееше да оценява всичко, което природата поднесеше. Но бе лъжа. И тепърва щеше да разбере това. Блажени бяха тези, които не можеха да видят собственото си бъдеще. В противен случай щяха да се ужасят.
Експлозията разтърси всичко. Малкото ѝ тяло. Сградата, в която се намираше. След това чу писъците. Страшният шум на паническата буря. Хората навън крещяха ужасени. Търсеха помощ, но такава нямаше да намерят. Нищо не можеше да бъде същото.  
Съсипа малкия ѝ свят. Връщане назад нямаше.
Толкова добре го помнеше. Страхът, който изпита щом осъзна, че животът им никога нямаше да бъде същия. Трябваше да се променят. Тя и брат ѝ. Да се научат да се справят с нещо, което надхвърляше и най-смелите им мечти. Те бяха просто сирачета, изгубили родителите си в нелеп инцидент.
Трябваше да се бори. Дори и да не искаше. Съдбата й вече не беше в нейни ръце. Можеше само да се подчини и да намери начин за правилния път към стария живот в града им. Но нима някога щеше да мине за нормален? И то след изчезването на брат ѝ?
Озова се в дом за сираци. Сам сама. Обратно на живота, който бе водила преди. Нямаше ги събиранията и скъпия порцелан. Нямаше ги и картините, които беше създавала с толкова любов. Нямаше нищо. Може би вече не бе годна да рисува. Вероятно след промяната беше загубила единственото, което наистина я караше да се чувства жива. Криеше се от всичко и всички. Свое бледо подобие. Това беше Ализ.
Сега почти не говореше. Мълчеше и наблюдаваше. Отнесена в своя свят понякога се усмихваше. Дали не беше полудяла? А може би се сещаше за щастливите отминали дни, когато бе отдадена на изкуството си. Когато то я спасяваше от сивотата на ежедневието. Кой щеше да я спаси сега, когато го нямаше?