Heaven... I'm in heaven...

Искаше му се да каже няколко неща. Искаше да се огледа и да каже, хей, в рая ли съм? Искаше му се да има някой, който да го разбуди, искаше да си мисли, че сънува, само че беше посещавал сънищата. Сънищата не боляха така. Сънищата не ти набиваха краката в земята и не те караха да си удариш зъбите един в друг. Сънищата не те караха да мислиш, че можеш да се нараниш. Че можеш да се нараниш още. Особено с тази мекост около себе си. Светлоокият се изправи и понеже инстинктите му. Онова неземно нещо, което не можеше да бъде от ни едно човешко същество се включиха.... то и той малко или много се замисли как можеше отново да пропадне, ако осъзнае твърде много, че стой на облак. Малко като Койота в анимациите на Веселите картинки. Гравитацията работи, само ако погледнеше надолу. Не сте се бяхте замисляли, нали? Е, това може би беше случая и тук.

Което не го караше да се чувства щастлив, а точно обратното. Дори с удара на коляното в тежката земя, мъжа се изправи, дори подскокна на горе в опит да разпознае мястото. Само, за да се сети, че не може да разпознае... себе си. Пръстите му минаха през ръцете му и нагоре през лицето му. не, нищо. Дори бегъл спомен за това как изглежда. Не. Огледа надолу. Добре. Беше мъж. Това беше сигурно като земята инебето. Дори отвори малко панталона си, за да провери. Да. Беше мъж. Едно нещо сигурно. И се огледа. Защото какво друго можеше да прави в този миг. Кой съм? Къде съм? Двамата най-задавани въпроси в този свят. Ако дори бяхме в него.