cataleya lawrence - lady eleanor of winchester

Беше избягала. Нямаше как да остава повече ... експериментите й бяха дошли в много повече. Никога не бе си представяла, че съдбата й щеше да бъде такава. Нито си беше представяла, че ще се превърне в опитно зайче на някакви напълно откачени ... вампири! Първо, беше посрещната с болката от това да бъде човек. След това беше запозната с тази да бъде вампир - гладът, шокът, вътрешните и външните рани, които поне вече бързо зарастваха, от всичките билки и техники, които биха могли да наранят един вампир.

Искаха да намерят начин, по който да получат имунитета си против всичките тези техни малки врагове. Та хората имаха толкова много повече! До онзи ден дори не предполагаше за съществуването на тези същества. Ала трябваше да се запознае с тях от близо. С тях работеше човек. Той беше главната движеща машина и главната кръвна банка, до която тя не можеше да се добере - не можеше да си обясни това ново желание. Кръвта, която й даваха, беше минимална - колкото да не умре, защото им трябваше. Не че ако умреше нямаше да си намерят друг заместител за експеримента ...

Да ги надхитри и да избяга не беше лесно. Дните минаваха и тя се проклинаше, че не си отбелязва. А можеше да си отбелязва, когато денят настъпеше. Слънчеви лъчи обгръщаха стаята й през малък прозорец. А слънцето не й понасяше. Затова се криеше в онези ъгли - на сенките.


- Елинор, скъпа! - гласът на майка й огласяваше стаята.

Денят беше от поредните. Трябваше да се срещне с поредния избраник от родителите си за свой съпруг. Сякаш не знаеха, че щеше да откаже отново! Нямаше намерението да се жени за кой-да-е мъж. Разбира се, нямаше как да каже гласно за романтичните отношения, които имаше с лейди Катрин. Безумно беше да има връзка с жена - още повече такава, която бе женена. Затова запазваше малката си тайна и излизаше в удобните часове, за да ходи на чай при близката си приятелка.

- Да, майко - изчурулика, в същия момент слагаше и другата си обеца.

- Люк е тук!

Елинор различи образа на майка си в огледалото и на лицето й се изписа усмивка.

- Идвам!

Щеше да има още много срещи с Люк ... но не и любовни - а зад затворените врати, където никой нищо не виждаше, никой нищо не чуваше и никой нищо не подозираше. Там, където щеше да започне адът й ...


Бяха минали много години от онзи път, в който я държаха затворена. Вече не мислеше за това. Беше по-важно да се адаптира. Да се спасява от слънцето, от желанието за кръв ... животът не беше цветя й рози - по-скоро кръв и вътрешности ...

Но никой не беше до нея през онова време, в което трябваше да се учи да живее новия си живот. Дълго време нямаше никой ... цели села умираха след унищожението, което им носеше. Колко ли пъти се опитваха да я убият ... ала времето минаваше, времената се меняха и опитът ставаше по-голям, безрасъдството отстъпваше място на разума.

И в една тъмна нощ се роди новото й аз - Каталея Лорънс.