aaron brucks

Където и да идеш носиш лош късмет!

Не знам кога за последен път излязох и не ни се случи нещо - бих се опитала да се върна назад и да открия там някъде отговор на този въпрос, който в късните нощи, когато оставах сама в стаята си, ме глождеше. През денят бях прекалено заета с ежедневието си, за да премислям нещата, да се връщам назад. Разбира се, нямах логичен отговор защо бедите ни настигаха само като те докоснех, сякаш ти ги привличаше, но се изсипваха върху мен в последователен низ, който не ми даваше и секунда почивка.

И все пак ти ми беше единственият приятел, както и аз на теб - знам, защото преди никога не съм те виждала да се опитваш да се вписваш, сякаш не ти принадлежи да си част от обществото. Пък и понякога си прекалено груб, рязък, егоистичен и дори циничен, за да искам дори и аз да съм част от компанията ти! Никога не съм си мислела, че има нещо особено в теб. Просто ти си ти - Аарон Бруукс. Познаваме се от деца, не мисля, че има нещо, което не знам за теб - никога няма да разбера колко съм грешала за това ...

Никога ... защото един ден ти просто изчезна и повече не се появи. Когато отидох да те потърся, не можех да те открия. Трябваше да вляза през учудващо отворения ти прозорец, за да установя, че в цялата къща теб те нямаше, още по-особеното беше, че всичките ти неща бяха непокътнати, бяха такива, каквито снощи ги оставихме, когато ме изпрати до нас, след като порязах ръката си на вазата, която счупих, без да искам и ти ме увери, че няма проблем, но аз исках да събера стъклата - бяха си останали все така на земята с няколко капчици от кръвта ми. Дори не знам как успях да се порежа, все пак внимавах!

Никога повече не те видях.


Не можеше да се задържи дълго време на едно място - бягаше от това и онова. Неприятностите си ги носеше със себе си. Нямаше вариант, в който му беше възможно да избяга от тъмнината, от разрухата и от тази особена връзка, която имаше с онзи напълно непознат ...

Беше се опитвал стотици пъти да открие източника, който го объркваше до безумие - най-вече в ония моменти, в които не беше човек. Чувстваше се еднакво добре в кожата си като човек и в перата на гарван, ала постоянното напомняне, че не беше сам, докато летеше, беше натрапчива мисъл, каквато един гарван не би трябвало да има, за да не го разсейва от лова!


Когато обаче се озова на напълно непознато дори за себе си място - което не че не беше невъзможно, но за сметка на това беше малко притеснително, се преобрази напълно неподготвен - дори да можеше да контролира всяка трансформация, изпита известно недоволство от този неочакван обрат на събитията, когато се оказа посред някакво необичайно ритуално явно шествие, абсолютно гол - което по принцип също никога не се случваше, защото се връщаше в най-близкото място, което бе обитавал преди да се трансформира (все пак не беше пълен идиот), където бяха обикновено и дрехите му. НО НЕ! Не и днес ...

- Какво по дяволите ...

Да, да! И аз това питам!