“Не мога да си спомня последния път в който изпитах щастие. Може би беше когато ми донесе букет с цветя след първото пребиване? Или когато се събудих след свръхдоза и той беше заспал на табуретката в болничната стая? Или пък когато за пръв път срещах погледа му? Не, нека бъдем честни. Последното щастие, което изпитах бе когато пробвах хероин за пръв път на седемнадесет години, всичко останало бяха просто последици. “
Наложи ми се да порасна бързо. Баща ми си тръгна когато бях на пет. Може би поредната караница с майка ми го накара да осъзнае, че тя никога няма да спре да пие, затова събра малък сак с дрехи и никога повече не го видях. Не го съдя, направих същото когато бях на шестнадесет, всякаква друга съдба би била по-хубава от тази. И за известно време беше така. Учех, работех, имах приятели. Мечтаех дори да отида в колеж и някой ден да стана медицински работник, но се запознах с Кристофър. Беше няколко години по-голям от мен, но възможностите му не стигаха далеч. Задоволяваше се да продава наркотици и да ходи по купони. Отначало всичко това беше ново вълнуващо и в надрусаното ти сиво вещество нямаше място за ненужни и непотребни неща като мисли и тъкмо от това имах нужда. Обаче нито един от синтетичните наркотици имаха същия ефект като хероина. Все наркотици от които не изпитваш умора и апетит, които когато свършеше купона не правеха друго освен да подхранват параноята ми. Мога да се закълна, че първия път в който си инжектирах хероин във вената, бе най-голямото щастие, което някога бях изпитвала. Всичко беше притихнало, а аз.. летях. От този момент нататък започнах да живея за хероина. В него намирах всичко, което не бях имала: той беше винаги там когато имах нужда от него и можех най-накрая да спя спокойно. Беше там когато имах нужда от прегръдка, беше там когато Кристофър ме изрита на улицата, беше там и когато загубих първото си дете, дори и вината да беше негова. Не можех да му устоя, не можех да стоя страна и това ми коства живота на малкото същество, което растеше в мен.
Бях спряла. Наистина. Бях спряла когато се случи. Животът ми се бе подобрил, бях започнала да се връщам към предишния ми живот. Отново имах нормална работа, дори приятели и най-вече покрив над главата. Но онази вечер имаше нещо повече. Да работя като сервитьорка на това мероприятие за бизнесмени бе събудил един тънък гласец в главата ми. Още помня дума по дума мислите в главата ми. Просто го наблюдавах. Уилям Шнецер. Онова скъпо облекло и визия не можеха да не останат незабелязани. Бе толкова сигурен в себе си, толкова привлекателен и харизматичен.. Нещо, което аз никога нямаше да бъда. И за това го направих. Бях провалила всеки една възможност да бъда щастлива, всяка една, изхвърлена в боклука като чифт скъсани обувки. Какъв беше смисъла да продължавам? Никога не му го казах. Разбира се, че не го правих. И как бих могла? Как? След като именно той ме бе спасил? Как можех да стоваря този товар върху него след като той бе нагърбил моя оставайки цяла нощ в болницата при мен? След като плати лечението ми и ми помогна да стъпя отново на краката ми? Как можех да го сторя след като се влюбих в него? След като ми даде всичко, след като той самият се превърна в новият ми наркотик? Да, беше точно като хероина, усещането и емоциите бяха същите – когато беше хубаво, всичко беше много хубаво и когато беше зле, беше ужасно.
Родствени връзки: Wilhelm Schnetzer (съпруг)
Отличителни белези: В момента е бременна в 7-я месец.
Умения, които героят ви притежава: има талант като художник.
Ако може ми сменете името на ophelia schnetzer
Подкрепете ни в БГ ТОП!
» Съобщения
» Запазване на лик
» Сам Сириус
» Дориан Форд
» Отсъствия
» II. Игрален наръчник
» Керъл Харисън
» between a man and a monster; rin