Cosmic Mutants

Нищо не беше наред. Да се чувстваш неестествено в кожата си сигурно е най-неестевеното нещо всеки път, в който ти се случи ... да речем, че може да се случи няколко пъти? Е, с уловката, че няма как да знаеш дали е имало предишен път, както няма да знаеш още няколко незначителни подробности като това кой, по дяволите, си, откъде си, на колко си години, къде живееш - разни неща, които можеш да ги намериш и в документа си за самоличност, стига да си го носиш със себе си, нали? Хм ... да видим какви други неща може да не знаеш? Още няколко незначителни такива - като личността си, живота си, характера си - и какво означава това? Означава, че трябва да започнеш със себеопознаването си отначало, съвсем отначало. А да разбереш кой си е нещо, което някои хора не могат никога да разберат? Дали Джордж Сютърленд беше успял да постигне това в живота си на Земята? И имаше ли значение сега, когато, отваряйки очите си не помнеше нищо? - ами не.

От събуждането си мъжът се беше почувствал комфортно на мекия, но перушинест диван. Беше успял между пръстите си да улови точно това - перо. Завъртя го и за момент го огледа, преди краката му да се докоснах до пода, който, за разлика от дивана, не се превиваше от тежестта, която упражняваше тялото му. Изправи се бързо, но след това видя как дивана, на който досега беше лежал, се раздвижи, прибяга ... КАКВО?

Да се чувства странно беше най-естественото нещо в точно този момент. Погледът му проследи движението на мебелта, която отвсякъде изглеждаше много, много, МНОГО странна. Дали пък не сънуваше? Това поведение не би трябвало да бъде нормално? Къде ли беше сега? Какво беше това откачено място с? движещи се дивани? То-се-движеше! Но това не беше единствения проблем! Погледът му бързо прибяга по стаята. Беше хубава, беше много червена, което можеше да действа агресивно, но мъжът намираше този тъмночервен цвят хубав? Въпреки че беше много наситен навсякъде, по всяка мебел, може би дори беше малко плашещо колко червена беше тази стая. Беше спалня. Диванът се отдалечаваше, но не много далеч от мъжа имаше легло, което сякаш дишаше. Завивките се повдигаха, а от него се чуваше звук, който ... наподобяваше дишане? Премигна няколко пъти, разтърка очи, но накъдето и другаде да се обърнеше, продължаваше да вижда такива странни неща, които ... БЯХА ТОЛКОВА СТРАННИ, но му харесваха ... беше ли нормално да му харесват такива неща? Нормален ли беше? Със сигурност нещо не му беше наред ... дъската му хлопаше ... ПСИХИАТЪР, МОЛЯ!

Лампа с криле, вратичка на секция с глава на глиган, който със сигурност изглеждаше като жив, движеше се и издаваше глигатски звуци???, пердетата с пух, което му напомняше за перото в ръката му ...

Приближи до прозореца, а през него виждаше звездите и Земята ... беше хубаво ... но това не можеше да е реално, нали? Можеше ли да е реално? ЗА БОГА ... ами хайде да изживеем този сън, а?

Прибра перото във вътрешния джоб на якето си, писъкът го стресна, чуваше някакви и други звуци ... беше си страшничко, нищо, че му беше интересно ...

Огледа още един път стаята преди да се запъти нанякъде, където да не е просто тук - на това място. Беше странно, доста особено, наистина, но все пак можеше ли да се върнеше тук за сувенири после?

Отдалечи се от прозореца, за да достигне до стълбите и да се качи нагоре. Защо ли онази пищеше? Беше му интересно. Но му се и виеше свят, дали не ходеше като пиян? Дали не трябваше да се спре, за да спре да му се върти всичко около му? Да, сигурно трябваше, но не го беше направил и за малко щеше да падне от по стълбите, ех! Задържа се на парапета, само няколко секунди преди да продължи.

Качването по стълбите беше малко трудно. Чуваше как при всяко изкачване се чуваше:

- По-леко стъпвай бе!

- Слон ли си, какво си?

- Погледни го тоя, една нормална крачка не може да направи ...

- ПРЕСТАНИ ДА МЕ СТИСКАШ БЕ, МАЛОУМНИК!

- А-А-А-АУУУ!

Ъъъ ... ДОБРЕ? Всичко си е в реда на нещата ...

- Ще отмъстя за теб, Пулдипай! - чу се от някое от стъпалата и мъжът погледна надолу, това зъби ли бяха в средата на това стъпало??

Чу режещия им звук и прескочи стъпалото и рискува наистина да се пребие и да се върне на първия етаж. Лол ... това място ... ЛОЛ!

Пищенето започваше да чува по-ясно. Качи се и продължи по дългия коридор. Пърхане, писъци ... поглеждаше през отворените врати и в една от тях откри кой създаваше тези звучи ... да не повярва човек! - виждаше човек! Беше си помислил, че само той е, завалията. Момичето беше завързано, а мравките бяха по целия под, опитвайки се да достигнат до Ева. Големи мравки ... и тези плъхове ... летят? Искам един за вкъщи, като всичко това приключи ... - все още продължавам да моля за психиатър.

Влезе в стаята. Тези мравки бяха доста големи за мравки ... беше далеч от тях и все още не привличаше вниманието им, но жената го видя. Въпросът беше как да достигне до нея и дали искаше да й помага ... хайде, да кажем, че искаше ...

- Идвам! - тя сляпа беше и не вижда, че идваш към нея, но кажи й, щом искаш, няма проблем.

Не се замисляше, като настъпваше мравките по пода и вероятно щяха да го налазят и нахапят, което се случваше, защото почувства как започнаха да се катерят и по него, а плъховете изквичаха странно и заплашваха да го захапят, защото очевидно беше на тяхна територия. Добре, че стаята беше къса, а въжето не беше толкова трудно за отвързване. Въпреки че проклетите мравки му пречеха и някои бяха намерили пътя си под панталона му и хапеха кожата му ... нещастници! Разтресе крака си и някои паднаха на земята, ама не за много дълго. Плъховете някак го тревожеха повече ...

Да се събудя ли, да не се ли събудя...
Да се събудя ли, да не се ли събудя...
Да се събудя ли...
Не.
По-добре беше да не се събуждам. Не! НЕ!
Ако имах цветчета с листенца, които да късам, щеше да е супер забавно, но в момента нямаш подобни неща. Кой да предположи, че всъщност ИМАХ, но духом не го усещах, защото още спях или там, каквото правих. Говоря конкретно за пърхащите мършаляшки плъхове - техните крила са страхотна занимавка да си играеш на "обича ме, не ме обича".
И от една страна бях права за тях. Щеше да бъде забавно, но изчакайте да дойде края на този пост.

Туй беше въпросът.
Няма да го повтарям отново, защото вече го направих няколко пъти. Усещах как духът ми се завръща с пълна сила в мен. Или не беше той?! Нещо различно усещах, което ме караше да повръщам от погнуса. Все едно тази душа БЕШЕ моята, но и НЕ беше... объркващо, знам. Клепачите ми започнаха да трептят усилено да отворят очи, за да видят какво се случва. Ръцете ми, вързани зад мен по най-нескопосания начин, започнаха бавно да се мърдат така, че все едно аз не бях тази, която ги движеше. О, усещах и някаква минимална слюнка в устата си, която преглътнах, но не вярвах, че ще бъде толкова тромаво и отвратително. Горчив вкус, а гърлото ми беше толкова изсъхнало, все едно слюнката стържеше по ренде и болеше.

Понечих да отворя очите си, примигнах два-три пъти, не се получаваше. Поех си дълбоко въздух и усетих как дробовете ми се разширяват от първата глътка кислород от векове наред, може би?! Болеше, мамка му! Главата ми щеше да се пръсне. Къде се намирах?!
Ушите ми все още не можеха да се включат, затова пърхането на тия плъхове по никакъв начин не ме стряскаше, защото, както се казва - ни говор, ни картина. Имах още няколко секунди, преди да започна да пищя като подивяла амазонка в наркотичен глад. Дотогава - зрението ми започна да се успокоява, макар и главата ми да продължаваше да се върти като откачена.
- Ох... - изстенах от болка. Дори не можех да си ударя няколко пъти черепа, за да ми мине. Кой ме е завързал?! Отворих очите си бавно, отново, и това, което видях, последва и активацията на ушите ми. Пърхане, около десетина сиви, космати неща, които се опитваха да се наврат в пазвата ми... някакви черни кренвирши или каквото бяха там се чуваха по пода как малките им краченца се насочват право към мен.

- ААААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!!!!!!!! - изпищях, колкото гърлото ми можеше да понесе, а то не беше малко. Прегракнах в един момент. Брех, не съм си и представяла, че имам такъв глас, при положение, че тъкмо се събудих. Не, не, това не беше важно! Сега се мятах като разярен бик наляво надясно, опитвайки се да се спася от тези хвърчащи неща. - ААААА! НЕ НЕ НЕ!!! МАХНИ СЕ! МАХНИ СЕЕЕЕ!!! - пърхаха ужасяващо, ту свивах рамене, то ги отпусках, ту се опитвах да ги разкарам като си мятам косата като фенка на метъла на концерт, но не се получаваше по никакъв начин. Започнах да рева. О, не... НЕ НЕ НЕ... Не още, това не беше нищо. Започнах да рева в момента, в който една от шибаните мравки не ме ухапа. - ААААУУУ!! АААААААА!!! ААААААА! ПОМОООООЩ! ПОМОООООООООЩ!!! - чудех се, разбира се в акъла си, докато викам като обезумяла, дали някога съм викала за помощ (не, мацко. Ти си независима и силна, уверена жена, но не си го спомняш и сега се държиш като пикла!), но имаше ли значение?! БОЛЕШЕ Я, мамка му! Хората трябваше да си помагат, нали? (о, да беше се чула в реалността... това ти ли си, ЕВА????) - Ооооххххфффф.... ОООХХХХХ ПОМОГНЕТЕЕЕЕ!!!! АААААААААААААААААААААААА! - пищенето продължаваше. Ако тези мравки имаха слух, досега най-вероятно щяха да са мъртви, но явно са прекалено коварни гаднярки. Опитвах се да подскачам, да ги махна, но не се получаваше. А тия плъхове продължаваха да ме изтезават, дори единият чак се преплете в косите ми от вълнение, че явно има какво да яде. И ПОЧНА ДА МИ Я ДЪВЧЕ!!! МАМКА ТИИИИ!!!! Погледнах го с огромни очи, като плочи, и не можех да повярвам, че някакъв летящ плъх ми гризе косата. - АААААААААААААААААААААААААА!!! - изкрещях и си размятах отново метълския стил коса, да... животното се оскубна и точно преди да се залепи като разточено тесто на стената, успя да ... пръхне... и да успее да се спаси... МАМКА ТИ НА ВТОРА СТЕПЕН!!!

И когато се обърнах към вратата, видях някакъв мъж.
- О, БОЖЕ! - изкрещях. - ТОВА ИСТИНА ЛИ Е?????? ТИ ИСТИНСКИ ЛИ СИ??? 
- Идвам. - отвърна ми той. О, толкова се зарадвах, може би за първи път в този живот. (факт е, Ева, често си намръщена, мацко) и нямах търпение да отида при него. О, Боже!
- Побързай!!! - вече усещах отново как една мравка ръфаше обувката ми. И наистина достигаше до палеца. Подскочих няколко пъти. Лицето ми беше влажно от стеклите се сълзи. Продължавах да рева тихичко и да подскачам, за да ги премахна тия мравки. Виждах вече как новата фигура в сцената се доближава с всяка изминала крачка до мен и това ми даваше още повече хъс да се опитам сама да се освободя. Уви, не се получаваше. Джордж се доближи до мен и започна да се опитва да развърже ръцете ми. - Побързаййй! - виждах как ято плъхове приближават и започнаха да ни гризат косите и главите. Джордж започна да ръкомаха, с идеята да ги махне, но те бяха толкова нагли, като мен, че няма накъде повече. Тръгнах отново да си мятам косата, с идеята да ги махна, ама май не се получаваше. Сякаш се опитваха гнездо да си свият в косата ми...... МАМКА ВИ НА ПЪРВА И ПОСЛЕДНА СТЕПЕН!!!!!

Имаше чувството, че беше минала цяла вечност преди да успее да освободи непознатата крещяща жена. Имаше чувството, че и някой от плъховете, ако продължаваше, щеше да пробие главата на Джордж със зъбите си, колкото и да се опитваше да мята ръце насам натам, то просто да разкара тези гадини, беше нещо, което нямаше да се случи толкова лесно. Там, където мравките го бяха нахапали, беше почти сигурен, че му течеше кръв, а нови продължаваха да се катерят по него. Почувства облекчение, когато успя да развърже краката и ръцете на Ева.

Не трябваше много да си казват и да се убеждават, че трябваше да излязат от тази стая. Джордж затвори бързо вратата като изрита с крака си единият плъх, който тръгна след тях, от която излязоха, за всеки случай - може би гадинките нямаше да успеят да се измъкнат или пък щеше да ги забави това? Ама грешеше, защото буквално чу как вратата се откърти и животните тръгнаха след тях.

- Да слезем! - крещеше, въпреки че Ева беше до него ... пак искаше плъх за вкъщи, но преди това му се искаше да избяга от тях ... - НЯМА ДА СЛЕЗЕМ ... - констатира, когато видя високото ниво на вода на долния етаж.

Мамка му!

Патките с човешки зъби им се ухилиха зловещо и Джордж не беше сигурен дали не халюцинираше, но причу ли му се или едната каза:

- Време е за вечеряяя!

Ужас ... да му иде да се гръмне на човек, не друго ...

От едната страна плъхове, от другата страна патиците доплуваха до стълбите.

- ПОМОЩ! ПОМОЩ! ДАВИМ СЕ, ААААААААА! - започна да крещи Пулдипай, който май се беше свестил.

Обърна се и видя зад себе си три затворени врати.

- Да влезем в някоя! - каза на Ева, като я буквално принуди да се обърне, защото нямаха време, иначе щяха да ги изядат и убият тези неща ...

Беше сигурен, че през цялото време крещеше и мислено си изготвяше списък с нещата, които му бяха харесали, въпреки че го побиваха тръпки, иначе нямаше да вика като ненормален.

Къде бях, по дяволите!!!
ИСКАМ ВЕДНАГА ДА СЕ СЪБУДЯ!
Ама, ВЕДНАГА!!!
НА МОМЕНТА!

Докато сладникавият тип се опитваше да ме отвързва, се чудих как се бях озовала дотук. Не си спомнях нищо за себе си, пък да не говоря, че нямах и бегъл спомен за това, как съм била завързана. Явно някой добре ме е упоил, преди да го направи. Ще го премажа!!!
- ХАЙДЕЕЕЕ! - изпищях отново, когато усетих поредното хвърчащо животно да се навира в косите ми и да скимти от кеф. МАМКА ТИ! - БЪРЗОО! - отново изкрещях и започнах още повече да се мятам. Бавно започнах да усещам как захватът около мен се разхлабва, което ми даваше и повече движения. ЙЕС! И докато се усетя, вече въжето, или каквото беше там, падна до краката ми. Ей сега ми паднахте!

Шибаното животинче дори не разбра откъде му дойде. Замахнах рязко и дланта ми се отласна и заби в плъха, който се блъсна в стената и падна на земята.
- НА ТИ, МЪРШО! - изпищях и започнах да подскачам и да крещя истерично, ама наистина да крещя. Продължавах да си мятам косата. Мъжът с мен вече беше напълно наясно, че трябва веднага да излезем от тази стая и коя бях аз, че да му се противя?! Да, давай, момко, след теб... не... нека да съм преди теб! И така направих, подскочих няколко пъти и няколко мравки станаха на пихтия от краката ми, но не ми пукаше. Искаха да ме изядат жива!!!
Излязохме от стаята. Джордж затръшна след себе си. Чуваха се само мъничките им крачета и пърхащите звуци, блъскането на вратата, с идеята да излязат. Ама няма! ХА!
Тръгнахме към стълбите, но това, което видях, мисля че никъде другаде не съм виждала. Цялото помещение беше във вода, все едно е настанало някакво наводнение или нещо такова. На всичкото отгоре към нас тръгнаха някакви крякащи същества и това щеше да ме довърши.
- ПАТИЦИ?! - всъщност, аз не знаех все още къде се намирам, но да видя патки с човешки зъби, които ти се хилят и тракат - това вече е плашещо! - О, страхотно! - възкликнах и тръгнахме към коридора на втория етаж, който не беше кой знае колко дълъг. Видяхме няколко затворени врати с различни препинателни значи на тях.
- Ква, ква, ква... кря, кря, аахаххаахккКККкккккккряяяяя... - изпищяха животните, които вече бяха на втория етаж и размахваха криле, може би с идеята да ни достигнат по-бързо. Кръвта ми се смрази! Не стига, че се събудих в и аз не знам какво, но и на всичкото отгоре още откакто отворих очи някой се опитва да ме убие. Идеше ми да се разрева, но мисля че не е минало достатъчно време на мъчения. Какво? В Ада ли бяхме, за Бога. 
Въртях се буквално като пумпал ту към едната, ту към другата врата, ту към последната. Всички ми изглеждаха еднакви, само тези знаци ме притесняваха изключително много.
- Да влезем в някоя! - този младеж щеше да ми спука тъпанчето. Имам чувството, че той е по-уплашен и от мен!
- Calm Down, please! - "кря, кря!", о, не, нямахме време за успокоение. Мамка му! Очите ми се въртяха като за последно, потта по челото ми взе да избива, а косата ми настръхваше при всяко едно чуване на тракащите човешки зъби, които идваха към тях. Дишай, Ева, и мисли! Мисли!
- Към зелената! - чух рокаджийския високодецибелен глас на мъжа, който тръгна да отваря вратата.
- НЕЕЕ! - изкрещях и му хванах ръката. кря, кря, кряхяхяхя - Не виждаш ли този огромен удивителен знак?????? - посочих му го. Искаше ми се да го хвана за тила и да го блъсна във вратата, за да види по-добре, че ТОЗИ ЧЕРВЕН УДИВИТЕЛЕН! е достатъчно ясен знак, че не е добре положението да влизаме тук! НЕ! - НЕ! - изкрещях и поклатих глава. Но нямахме вече никакво време. Крякащите създания започваха да ни заобикалят, да пърхат около нас. На всичкото отгоре едната ми захапа крака. Изпищях и я ритнах, свлече се на земята и в последствие отново изпърха и се изправи. НЕ! Ох.... нямаме време. Погледнах мъжа и нямаше нужда да си казваме нищо. Просто рязко отворих тая шибана, зелена врата и нека да се приключва с това мъчение....

Отваряйки рязко вратата, не съм си и помислила, че косата ми ще се изправи. Не виждах какво има пред мен в новото помещение, защото всичко ми се струваше тъмно. Може да е и от кръвта в мозъка ми, заради адреналина, който се покачи до Еверест, но може и наистина да виждам тъмнина. Крякащите чудовища продължаваха да се доближават около нас, което ме караше да настръхвам още повече, защото не ми се влизаше в тази тъмнина в никакъв случай. Да, обаче ако не вляза там, тези крякащи неща най-вероятно щяха бавно и мъчително да ме разкъсват и да умра в ужасна агония. Тоест, предпочитам тъмнината, май... не бях сигурна в тоя момент. 

Чудих се.
И защо се чудих? Нямаше нужда. Изведнъж целият този вятър, който разроши косите ми, миглите ми, дрехите ми, се обърна наобратно. Да, правилно ме разбрахте - като една огромна черна дупка, която поглъща всичко, което се добере до нея. И така се случи. Усетих как все едно някой ме бутна в тъмнината, а още по-зловещото беше, че косите ми се развяха нагоре (или с други думи, гравитацията ме теглеше надолу, в необятното и тъмното). Само няколко крякащи патици явно също бяха всмукани и в момента се въртяха с нас двамата. Поне бяха около четири-пет, което ни даваше някаква преднина, защото те бяха малки и гадни.
- ААААААААААААААААААА! - изкрещях, когато най-сетне тялото ми успя да се завърти с лицето надолу и видях тотален мрак. Толкова стресирана не съм се чувствала никога, или поне не помних. Сякаш ми се стори, че имаше ехо в тази стая, някаква акустика, ако въобще беше стая. Тялото ми устремено се беше засилило към нищото и най-вероятно целият ми живот беше дотук.

Докато...
Не се завъртях отново нагоре. Там също вече беше мрачно. Няма проблем. Поне щях да падна по гръб на нещо, а с моя късмет до момента - най-вероятно ще бъде кола, покрив на сграда, асфалт и т.н. Все твърди неща, които поне щяха бързо да ме довършат, надявах се. Не ми се оставаше инвалид за цял живот. 
Оранжевите злодеи продължаваха да пърхат с крилете си около нас и да крякат.
И тогава усетих силното блъскане в нещо като батут, което ме изстреля отново нагоре. Тялото ми се завъртя и видях нещо, което приличаше на гъба. Червена основа с черни точки, поне така го виждах. 
- Какво? - промълвих на себе си и докато се осъзная, лицето ми за пореден път се вряза в шапката на растението и отново полетях нагоре. След още няколко пъти по този начин, започнах да свиквам и можех да огледам обстановката. Спътникът ми, който преди малко успя да ме спаси, също си подскачаше. - Как да се спрем?! - изкрещях му, но той явно също не знаеше отговора на този въпрос. Може би трябваше да изчакаме съпротивлението да стане по-малко и да можем да си седнем върху гъбата. За Бога, това звучи изключително наркоманско!!! Скачаме върху гъба... това е невъзможно!
Кря, кря, кря...
Тия патици продължаваха да крещят, но за разлика от нас, те вече свободно се движиха по шапката на гъбата и се опитваха да ни закачат по някакъв начин. 
- Махайте се! - изкрещях. Опитвах се някакси да спра да подскачам, но тялото ми продължаваше да се върти и ту с лице, ту с крака, гръб падах и политах нагоре отново. Започваше да ми писва.

После се сетих за нещо, което може би щеше да е доста рисковано, обаче нямах друг избор.
Когато бях нависоко и слизах надолу, успях някакси да свия краката си и да обвия ръце, за да мога да падна по дупе на гъбата. След това рязко щях да се изправя, да разкрача единия си крак и да се претърколя, с идеята да се спра. Дано планът да си го бива.
Разбира се, не се получи по начина, по който си го бях визуализирала. Да, успях да си събера краката. Паднах надолу по дупе, когато докоснах гъбата видях до себе си една патка. Изправих се рязко в момента, в който гъбата ме изстреля отново нагоре. Освободих десния си крак, цялото ми тяло залитна, защото се промени съпротивлението и баланса, концентрацията и всичко. Десният ми крак полетя към едното пернато чудовище и то се запозна с моя красив крайник. Уви, целувката беше бърза и силна, защото патката излетя от шапката на гъбата и падна в тъмнината. Единствено се чуваше крякането й и сякаш се чуваше близко, все едно нещо имаше под тази гъба. 
Всъщност, щях много бързо да разбера какво има под нея, защото, заради преместения баланс на тялото ми и силата, с която тая гъба вместо да ме изстреля отново нагоре, по някакъв начин успях да я използвам, за да ударя животното, сега тялото ми се завъртя веднъж на оста си и се претъркули надолу към края на шапката на гъбата. Да... и просто паднах.
- АААУ! - изписках и се чу едно ТУП.

По дяволите и мястото проклето ...

Бутна Ева. Беше разколебала прекалено много, а те трябваше да тръгват, защото патиците ги преследваха и колкото и да му се струваха интересни и да искаше да вземе една в ръцете си, за да я огледа (ПОРАДИ НЯКАКВА МНОГО СТРАННА ПРИЧИНА), не можеше и дума да става да останат горе? явно, горе. Трябваше да скочат, а Ева просто стоеше на прага? на вратата и не помръдваше. Скочи след нея, но няколко патки скочиха заедно с тях. Първоначално не ги видя. Но после, когато отскочи от гъбата, върху която паднаха, успя да види, че не бяха сами. Даже не трябваше да гледа. Крякането беше напълно достатъчно, за да му стане ясно, че не беше по-различно от онова, което чуваха горе. Само не беше толкова плътно. Самите същества не бяха и толкова много. Не можеше да спре да подскача на тая гъба.

- Нямам представа - думите излязоха накъсано, докато точно в момента на отговора, тялото му отново отскочи от гъбата.

Изобщо не знаеше какво трябва да прави. Може би трябваше да паднат пак? Но този път от гъбата. Освен ако не се стовареха на друга такава. И защо тази гъба е толкова голяма ... беше толкова странно. Патиците вече не подскачаха, но
от самото подскачане на Джордж и Ева, отскачаха встрани. Една беше успяла да стигне до крака му и почти щеше да захапе, ако не беше успял навреме да я изрита. Не знаеше имаше ли други. Надяваше се да няма други.

- Идвам! - викна й, когато тя падна.

Той имаше чувството, че продължаваше със същата инерция да отскача. Успя да се придвижи към ръба на гъбата и при последния отскок падна на земята с последните две патици, които продължаваха да издават звуците си и да се опитват да ги нападат. Отне му време да се изправи. Падането му изкара въздуха, даже беше учудващо, че не се беше потрошил. Все пак не беше и толкова високо де, но все пак. Едната патица беше впила зъбите си в главата му и трябваше да я издърпа, да се нарани, да потече достатъчно много кръв, за да я разкара. Щеше да остави белег. Мина с ръката си покрай косата си и усети влажността. Беше тъмно наоколо и само светлината от гъбата осветяваше. Щеше да остане белег ...

Беше изключително задушно. Кръвта се стичаше от главата му и я почувства по лицето си. Животното? не беше успяло достатъчно дълбоко да го захапе, но в действителност не беше никак приятно. Нямаше да каже, че го боли, защото и самата болка не беше кой знае какво, но следите от зъбите на патицата щяха да си стоят по лицето му известно време. Попи кръвта с ръкава на блузата си. Добре, че патиците се разкараха от тях и спряха да искат да ги изядат. На Джордж не му се искаше да свърши така. Беше готов да се жертва за нещо по-достойно, а не за храна на пернатите. Пляскането във водата на патиците, навярно, го накара да си спомни колко пресъхнала беше устата му от падането и от самото му пристигане в Космоса, но мисълта, че онези същества бяха там го отблъскваше.

Беше странно, че огромната гъба се движи, при положението, че нямаше никакъв вятър. Размаха с ръцете си, за да си осигури някакъв въздух, но бързо му омръзна и спря да ръкомаха като идиот.

- Ако не умрем от друго, то със сигурност ще бъде от задушаване - констатира, докато наблюдаваше издигането на светлината, чийто източник не успя веднага да различи.

Отмести погледа си за момент, защото от яркостта щеше да ослепее, но след това погледна отново и видя ...

- Това крушка ли е? - е, нищо чудно. - Изглежда, че пак сме в някаква стая ...

Огледа с погледа си помещението. В действителност беше помещение? Може би това обясняваше липсата на раздвижване на въздуха. От срещата си с крякащите и летящите плъхове, търчащия диван ... би казал, че в момента това беше най-нормалното нещо, което се случваше. Като изключим огромната гъба, която не беше сама. Харесваше му тая голяма гъба ... дали и малките щяха да станат такива? Какво щеше да стане, ако откъснеше една? Хм ...

- Виж! - гледаше гъбите и мислеше за престъплението, което искаше да извърши. - Това е жестоко ... - психиатър!

Гледаше на лицата на гъбите като дете на сладолед и сигурно очите му сияеха от възхищение. Отмести се, когато едната от тях изплю нещо към него. Чудеше се какво е? Можеше ли да ги нарани? Вероятно да? Като защитна реакция? Искаше да знае ... и отговорът сам дойде. Зеленината и кафеникавата повърхност започнаха да изчезват от киселината на гъбите. Трябваше да се пазят от тази киселина ... изглеждаше по-опасна от патиците, макар че вече му бяха надупчили главата със зъбите си. Но ... на ствола на гъбата Джордж забеляза нещо.

- Да видим каква е тази стрелка? - звучеше, като предложение, но беше по-скоро като молба.

Искаше да знае за какво е. Посочи на Ева, като междувременно една губа щеше да се изплюе срещу него и да го приключи на косъм, но успя да се дръпне.

Сигурно не бе много добра идея да ходят към стрелката. Близо до гъбата. До гъбиТЕ. Щяха да ги убият! Определено много лоша идея, но дайте му лоша идея на Джордж, явно. Какво толкова се интересуваше какво й има на тази стрелка? Защо е там? Какво прави? По-добре да бягаше за живота си, а? Очевидно не го ценеше достатъчно. Нито пък този на жената до себе си - най-малко нейния. Та дори не я познаваше. Какво толкова го интересуваше? Хм ... ХМММ ... Х-М-М!???

Кожата го болеше, пари, нищо приятно. Сигурно заради гъбата, по която се търкаляха. Или от токсините, които отделяха гъбите при изпръскването на киселинната течност. Не бяха падали в храсти, не се бяха допирали до друго скоро освен до гъбите. Е, някоя патица можеше да ги хапне за закуска, но те все пак не се бяха доближили до двамата. Обърна се към жената, изглежда, че и нея я болеше също. Изтърколиха се по калта. Сега щяха да играят и ролята на прасета! Джордж хвана жената за крака и тя падна също.

Затвори уста!

Затвори очи!

Помогна, почти, е ... не много ... можеше и по-добре, ама не и днеска. Паренето се превръща в рани, а те започват да болят още повече особено сега, когато се търкаляха, пързаляха, превъртаха надолу, докато не паднаха върху ... първоначално не можа да определи, но след като изчисти калта от очите си видя кости! Кости?! Като на хора, но и не само, изглежда!? Трябваше да се стресне - нормална човешка реакция, но вместо това с мръсните си ръце (то не че нещо чисто изобщо беше останало) започна да разглежда чуждите останки, докато жената от другата му страна се изправяше вече. Беше неудобно да лежи на кости, признаваше.

- Много ли те боли? - чувстваше болка и той самия, погледна нагоре към жената, а след това и към тунелите, които водеха към? какво? кой пък да знае!

Изключително странно и любопитно място. Странно, ясно защо. Какво му беше толкова интересното - това не се знаеше. Приятелчетата им от тунела, от който се бяха търколили, се чуваха. Джордж все още съжаляваше, че не си бе взел патица за домашен любимец! Какво ли щеше да се случи, ако разпори някоя гъба? Соковете й щяха да потекат? Можеше ли да ги използва, когато вече не са в организма на гъбата. А защо изобщо разсъждаваше по този въпрос? Хм ...

- Виж, там има черво! - ти да видиш.

Много интересно. Какво още имаше в онзи мръсен и гнусен тунел?

- Добре, добре! - каза, като чу и видя реакцията на жената. - Може и по чистия да минем, ако държиш ...

А колко боляха тези рани ... как можеха да се погрижат за тях, когато наоколо нямаше нищо, което можеше да им помогне?

- Долу може и да намерим нещо, с което да си помогнем? Да вървим? - щяха да се пързалят отново.

Трябваше да са благодарни, че са с дълги дрехи, защото иначе тази чиста пързалка щеше да запали задниците им.

Този с мен беше чисто луд.

Не ми се искаше да играя по свирката на този, който ни е пуснал тук, но явно нямахме друг избор. Ако стояхме прекалено дълго време на едно място, започваха да се случват някакви отвратителни неща. Сякаш някой се забавляваше на тяхното бавно и мъчително страдание, преди да ги довърши. И то може би собственоръчно, знае ли човек?! Надявах се поне, преди да умра, че ще видя грозната мутра на това нещо, което ме е довело, където и да съм. 

Все още бях прекалено объркана.
Но не и откачена! /нищо, че в реалния свят си бях точно такава/ Да тръгнем към тези гъби - мъжка логика. Честно казано от всичко това, особено когато видях плюещите киселина растителни, горски растения, имах нуждата да се върна при плъховете с крила точно, защото ми изглеждаха най-безобидни. Изглеждаха гнусни, но безобидни. 

Е, предпочитах да съм с някого, отколкото сама, което май си беше голяма грешка, защото при допира на кожата ми по ствола на тази огромна гъба, започнах да усещам сърбеж, парене и не след дълго болка. А тя започваше да се засилва, което беше по-неприятното.
- АУ! - възкликнах и започнах да чеша едната си ръка, която се зачерви. Нямах особено много време да разбера какво се случи, защото ако бях останала, другите гъби щяха да ме окислят. Джордж ме бутна по ствола надолу и се озовах из някаква пързалка. Усещах влага и цялото ми тяло сякаш потъна в някакви течности, секрети и глупости. Надолу...

Затворих очи, защото щях да умра. Поне тази кал малко от малко помагаше да не сърбят местата, където се докоснах по тази крастава гъба. Но в един момент болката ставаше още по-зле, а кръвта започна да се появява по тялото ми.
Търкаляне, въргаляне и пак търкаляне. Гледах да не издавам звуци, но при всеки удар в някоя-друга стена или самия Джордж, издавах възклицания от гняв. Бях ядосана и то много, а тези рани щяха да подпомогнат да разпоря някой с голи ръце. Освен ако в един момент не остана без кръв, разбира се.

Кости по земята.
Чудесно.
Чувствах се като в Хари Потър и стаята на тайните, а това не беше добре, защото след тази сцена следваше огромен базилиск. Надявах се да няма такова нещо тук, но всяка една мисъл ми вървеше по тази логика - кости, вътрешности, кръвта по пода все още изглеждаше като прясна, което значи, че най-вероятно скоро ще станем храна за това, което живее тук.
- Ааауч... - докоснах ръката си. Преглътнах и затвори очи. Не ми харесваше това, трябваше да се превържа. Мъжът измърмори нещо. - Разбира се, че ме боли. - обърнах се към него. Сякаш усещах ехо в тази стая или каквото и да беше това. Кикотенето на онези създания над нас ме караше още повече да се изнервям, да се кача и да ги изпепеля, но щях да се въздържа, защото нямам нищо под ръка. Трябваше да се превържа, защото раните не се оправяха, а болката започваше да става непоносима. Знам, че в реалния живот не съм някаква пикла, но това ако продължава, най-вероятно ще припадна. От това черво, което Джордж ми го посочи, щях да повърна... - Виж... - започнах отчаяно, - накъдето и да тръгнеш, заедно сме. Но нека да не е по онзи гнусен тунел, защото достатъчно си навлякохме отрицателни емоции. Не може от някаква къща да се пренесем в тунели. Лудница. - мърморих си и изпъшках от болка. Усещах как ми се замъглява зрението, но щях да се справя. Щях.

Изведнъж всичко взе, че да се тресе. Че може ли да стане по-хубаво? Разбраха се да поемат по по-чистоизглеждащия тунел, но човек трябваше ли да съди по корицата книгата - по-скоро не, но така е ... Джордж й каза - да идем към червото, но не!

Сега да видим чистотата докъде ще ни докара, Ева!

Щеше да й натяква, че не била права, докато ... той самия се окаже неправ. Пързаляха ли се, пързаляха ... цяла вечност сякаш. Имаше чувството, че от земетръса ще се разтвори и разбие тавана, ще се срути върху тях. Край на историята.

Обаче наместо това се хлъзнаха във вода? не не беше вода. Удари си задника, защото беше прекалено плитко, трябваше да са доволни, че не е дълбоко, защото иначе щяха да се нагълтат с това нещо? не му се струваше много добра идея, когато измъкна едната си ръка и течността беше полепнала по пръстите му. Изтръска я, но все още беше там. Слузта беше оплискала дрехите му или което беше останало от тях. Трябваше да побързат да се измъкнат, защото осъзна, че не може да се изправи. Необходими бяха повече усилия, за да го направи, но в крайна сметка успя и помогна на Ева, не можеше да я остави, прекалено хубава беше. Изглежда цялото помещение беше покрито с тази слуз и отнякъде чуваше капане. Все едно бяха в пещера. Поне на твърдата повърхност, слузестата не ги завличаше обратно в голямата локва, където щяха да си се загубят.

- Ти хвани лявата ...

Лявата ...
Лявата ...
Лявата ...

- Струва ми се по-широка ...

Широка ...
Широка ...
Широка ...

Прибели поглед от досада и тръгна в дясно. Трябваше да стигнат до другия край на стаята, защото там имаше неща, които можеха да им помогнат. Раните им бяха пресни и трябваше да се погрижат. Ева ... може би щяха да я бинтоват цялата, защото не му се струваше никак добре. Зрението му работеше добре, защото когато се измъкваше от лепкавата слуз, наистина установи, че принадлежностите не бяха плод на въображението му - в крайна сметка щяха да имат възможността да се погрижат за себе си. Необходимо си беше. Тази киселина щеше да ги довърши. Още го сърбеше, но ако загубеше равновесие, щеше да падне пак в слузта, а сега нямаше мини-островче, на което да се покачи, за да се измъкне. Пък Ева е на майната си и как ще да му помогне?

Сега, когато бе от другата страна на стаята виждаше надписите на врати.

Станфордски университет ...
Църквата Свети Пол ...

- Аз в църква няма да вляза! ... вляза ... вляза ... - констатира, когато Ева наближи и й подаде ръка, за да скочи към него, тъй като нейната пътечка - факт, беше по-широка, малко, но при една от последните й крачки, се отчупи и падна в слузта, която го погълна бързо, избълбука и издаде звук като че се оригна ли? - Нека погледна раните ти.

Сега поне имаха с какво. Крастата се обаждаше и му беше много трудно да потисне желанието си да се просне на земята и да се въргаля като куче по пода, неравна беше повърхността и му се струваше, че така добре щеше да може да се почеша ... тия неща тук изобщо щяха ли да му помогнат. Изобщо щяха ли да стигнат!?

Погледна към надписите на вратите, ама наистина ... ако влезеше в църква, щеше да се запали ... представете си да беше действаща, що за кошмар! Нямаше шанс, имаше лошо предчувствие за свещените места.

Пързалянето надолу продължи много дълго време (почти цели месец и половина, преди да се сетя да пиша тук :))) ), дори в един момент ми доскуча, но не беше толкова страшно това. Обривът или каквото беше по мен, започваше хем да пари, хем да щипе, абе... неприятна работа си беше и исках възможно най-скоро да намеря някакъв лек за това, което ми се случи. А, да... земетресението започна с всичка сила, което накара задните ми части да се разтанцуват из гладката повърхност под мен, а малки кални участъци над мен почнаха да падат ОКОЛО мен...
Много "мен" и осъзнавам, че всичко е свързано с моя дискомфорт и желание за мъст! Щяха да си го получат, нарочих си! Щяха! Бях си обещала наум, че ще стигна до края и ще сритам толкова яко нечий задник, заради всичко, което ни причини. Защо ли? Защото не знам си от колко време се въргаляме из кал, черва, кръв, гъби, плъхове и гъски.... това е много! И го осъзнавах! И да...

- ЪЪХ! - възкликнах, когато усетих парещата болка по тялото ми. После краката ми някакси се спряха и цялото ми тяло се преобърна. Паднах с корем и лице напред към слузта. Факт, забих се жестоко, но ръцете ми инстинктивно успяха да намерят тежка повърхност под всичко това и ме надигнаха нагоре. Изплях няколко пъти. Лицето ми приличаше на НИЩО! Идеше ми да се разплача, но явно в реалния живот, преди да ми вземат спомените, съм била 'баси БАД АСС съществото и сълзите знаех, че нямаше да ми помогнат. По езика ми усещах това ужасно нещо. О, не! Изплюх го моментално и настръхнах от погнуса. Опитах се да мерна сладура с мен, но без успех. Очите ми започваха да се замъгляват, явно страничен ефект от цялата болка. Или предвестник, че всеки момент ще припадна?! Не знам... не можех и да мисля вече.

Чух само "Ти хвани лявата."
- Какво да хвана? - не ми казвай, че има пак някакви животинки, които трябва да стискаме, че от задниците им да потече златен ключ, с който да отворим някоя врата. Нямаше да го понеса, повярвай ми! Отворих очите си - явно са били затворени от слузта и не можех да виждам добре. Пак си бяха замъглени, но не чак толкова. Ауч... усетих за пореден път болка. Тая тъпа гъба... ъх. 
"Струва ми се по-широк."
И на всичкото отгоре сякаш имаше някакво странно ехо. Погледнах нагоре и осъзнах, че явно сме в някаква акустична стая с басейн. И в момента стоях в този басейн. И знаете ли какво? В този басейн имаше слуз, която бях напипала, но не осъзнавах, че е нещо такова, докато не го видях.
- А! - изкрещях и вдигнах ръце нагоре. - Какво е това?! - бях меко казано отвратена, исках да повърна. Цялата бях в това нещо. Приличаше на слюнки от онези плюнчести кучета, която порода бях забравила. Погледнах към мъжа, който вече се катереше като маймуна. Добре... лявата. Да, лявата. Погледнах наляво и видях някаква пътечка над слузестия басейн. Беше толкова тясна. - Ама, това как... - никой не ми отговори. Говорих си сама. Моментално се плъзнах натам. Парещата болка по тялото ми отново се засили и изкривих гримаса в неодобрение. Болеше!

Стъпах на тънката повърхност и се наложи да си смачкам циците, за да мога да премина бавно и спокойно. Без спокойно, защото не беше така. Както вече казах, болеше ме цялото тяло и сякаш се простираше по всяка малка нервна клетчица в моето тяло. Това, пък, от негова страна, ме караше да се изнервям сериозно! Дишах учестено, макар че не знаех как. Не знаех вече къде се намирам. Охках, пъшках, възклицавах, ПСУВАХ...
Най-сетне успях да се дотътря до края. Непознатият мъж беше вече там и ми подаваше ръка. И той не изглеждаше кой знае колко добре, но май изглеждаше по-добре от мен. Важно е някой да е по-добре от другия, нали?! НАЛИ?! Поех подадената ръка и в тоя момент усетих как нещо се отчупи отдолу мен. Рязко успях да подскоча и видях как частта, на която преди секунда бях стъпала, вече потъва в това слузесто нещо.
- Илллл... - отвратената ми гримаса беше достатъчно основание, че искам вече да се прибирам вкъщи. МОЖЕ ЛИ?! ПИТАМ, МОЖЕ ЛИ??? Колко още трябваше да търпя това нещо? Яко ли ти е??? ЯКО ЛИ ТИ Е, ПИТАМ??? 

Погледнах към мъжа и му се усмихнах - нищо че от глава до пети бях в слуз, кръв, черва, помия, мехури и не знам си още какво. Щом още намирам начин да се усмихна, значи може да стане и по-зле. Убедена съм...
Погледът ми рязко се смени към дървената маса и принадлежностите върху нея, които можеха да ми помогнат да се съвзема поне малко. Спирт, марля, бинт и прочие. Да имаше поне и някаква баня ли, нещо? Да мога да се изкъпя, преди да се промия?! 
- Кой ще ни държи тук, та после и ще ни дава възможност да се превържем? - попитах, но отговор не получих, защото никой нямаше да знае отговора. - Или идеята му е да се превържем и наново да ни почне. - която, сякаш струва ми се, много по-реална причина. Чудесно. Разгледах помещението или платформата, на която се клатушкахме. Имаше ли вероятност да паднем долу? Не, че е кой знае колко високо, но не се знае тая слуз колко е дълбока. Имахме късмета, че паднахме на някакво по-плитко място. Погледнах и към другата страна, където паднахме - началото на пързалката все още си стоеше. Бях се замислила точно как върви този механизъм и какво да очакваме, но нищо не ми идваше наум.

Обърнах се към двете врати и ги разгледах, докато Джордж разкъсваше бинтове, марли и лепенки. Пипнах едната, пипнах другата. Подочух го, че нямал да ходи на църква. И аз не бях много за това, но сякаш сърцето ми подскочи, когато прочетох "Свети Пол". Сякаш нещо имаше там, което щеше да ми покаже пътя напред.
- Откъде знаеш, че зад тази врата не се крие нещо по-добро? - попитах и продължих, докато се влачих към него и съсках с език от болката. - Нали е църква... би трябвало да е някакво свещено място. - той ме погледна, тип "Мацко, не се занасяй с мен!" и аз изцъках с език и завъртях очи. Млъкнах. Реших да го оставя да ме превърже. Беше сладък. Погледнах го по-обстойно сега, когато беше по-спокойно и само ехото ни се чуваше. - Случайно дали се познаваме? - попитах, а той вдигна глава. Погледнах го в очите. Толкова ми беше познат, но не можех да се сетя откъде. Беше странно чувство. Дали сме имали нещо с този човек? Присвих очите си, за да мога по-добре да го огледам. - Не знам защо, имам чувството, че те познавам отнякъде, но не помня откъде. - извърнах глава на една страна. - Явно прекалено много съм се напила... дори не знам кой ден сме. - подсмихнах се. Изсъсках с език отново, когато памука, напоен със спирт, леко докосна грапавата ми, изсъхнала и разплута кожа. - Ако не беше тук, сигурно щях да умра. - поклатих глава и я сведох към раните си. Дишах спокойно. Чувствах се вече по-спокойно. Може би съм искала такова отношение, но не съм го получавала... затова съм се държала като задник в реалните ми спомени. Но откъде да помня това... - Не тръгнахме към твоя път преди малко, - започнах, повдигайки веждата си и посочвайки вратата с надпис Станфордски университет, след това се обърнах към него, - може би сега е твой ред да избираш и щом искаш, ще тръгнем натам. - нямаше да му кажа какво изпитвах, докосвайки вратата на църквата. Нямаше да стана слаба пред никого... само се усмихнах вежливо.

Наистина се радваше, че ще отворят вратата на университета - изпитваше необяснимото предчувствие, че ако влезеше в църквата чисто и просто щеше да се запали. Ала защо така си мислеше? Може би фактът, че преди малко се бе радвал на червото можеше да обясни някои неща - от друга страна, бе помогнал на Ева с раните с особена нежност, която го объркваше. Сигурно е някакъв доктор? Е, да? Иначе как щеше да знае правилния начин, по който да третира раните й? - дойде му интуитивно, дори не се бе чудил какво да прави с всичките тези неща, но предполагаше, че всеки човек малко или много би трябвало да знае какво да прави с всичките тези неща.

Замисли се над думите й преди малко. Дали наистина не се бяха срещали преди? Имаше нещо ... ала Джордж нямаше откъде да знае какво бе то. Обаче беше мъж и в никакъв случай нямаше да се впрегне да си мисли всичките тези неща - докато не му бяха ясно показани от жената.

Отварянето на вратата разкри приятна гледка. Много по-приятна от гнусотията в тази стая. Джордж сви почти всичките други марли, бинтове и други. Чувството за самосъхранение настояваше да си оправи собствените рани. Поради някаква причина искаше да го направи единствено и само той - сякаш не можеше да има вяра на друго човешко същество, но можем ли наистина да го виним? Мисля, че си е супер прав.

- Така добре ли си? - попита, като за момент се замисли - и истината беше, че се интересуваше повече от собственото си състояние, но в този случай защо бе решил да помогне първо на нея?

Странно беше.

Странна беше и стаята. Предвид всичко, което досега се бе случило, възможно ли беше да си мисли за обграждащата ги обстановка по друг начин - за малкото си време на кораба, вече знаеше, че ненормалното е истинското нормално, а нормалното беше ненормално? Или просто не схващаше нещата?

Постави нещата на една от масичките. Изпитваше някакво противно чувство от самия факт, че стъпваше с тези гнусни обувки и капеща от него слуз, сякаш оскверняваше нещо свещено. Зае се да оправя по видните си рани. Които повече боляха. Боеше се, че възпаление щеше да остане. Но нямаше какво повече да направи по въпроса. Справи се по-бързо и естествено сам със себе си, което беше учудващо - може би беше свикнал да се оправя сам в повечето случаи? Или просто нещо му липсваше ... което да му помага с всичко това, затова бе длъжен сега сам да се разправя? Странно беше ... да не помни, но да усеща? Защото чувствата не лъжат. Или поне не би трябвало. Как бе възможно сам да лъже себе си, когато дори не знаеше способен ли беше да се излъже? А колко много лъжи беше изричал през живота си!

Миризмата на книги беше прикоткваща. Разходи се наоколо. Пръстите му преминаха по някои от книгите - "Анатомия на човешкото тяло", "Трансплантации. Видове трансплантации", "Нерешените загадки". Беше изтрил ръката си в лист на едно от малките бюра преди да посегне към това светилище. Грабна книгата с "Нерешените загадки".


Буквите бяха изписани на всяка страница, а от тях искреше сякаш слънчева светлина. Прогаряше очите му.

- Погледни това! - каза, като се приближи към жената.

Още не беше затворил страниците, но буквите продължаваха да светят ярко. Искаше да се увери, че и тя виждаше, което и той.

Не очаквах, че след такава смрад и ужасия ще последва нещо такова и още, всъщност, не можех да повярвам на очите си.
Точно преди 2 минути стояхме с непознатия мъж около слузесто и гнусно място и изведнъж онази топлина, която книгите даваха, ме беше ударила право в сетивата. Дори затворих очи за момент от силната миризма и светлина. Бавно почнах да ги отварям. Все още изпитвах болка в раните, но знаех, че рано или късно ще заздравеят напълно.
Очите ми плътно се отвориха и ахнах. Изненадата беше огромна.
- Уау. - възкликнах от удивление. Направих няколко крачки навътре, но само изцапах паркета със слуз, кал и всякакви гнусотии. - Чувствам се ужасно. - гледах краката си. О, не. Аз цялата бях ужасна. Слава на Бога, че нямаше огледало, на което да се видя, иначе щях да се разпищя най-вероятно. Гримасата ми се изкриви, но не можех нищо да направя по въпроса. Трябваше да се примиря и да продължа напред към топлото място.

Няма да си кривя душата, да, изпитвах удоволствие от мястото, на което се намирах и се надявам наистина да е истинско. Огромният диван, който се намираше след дървените бюра и столове ме канеше да отида натам. Смятах да го направя. Куцуках все още, но сякаш нещо ме караше да се чувствам по-добре с всяка една стъпка напред из тази... библиотека? Главата ми бавно правеше 180 градусови завъртания и се любуваше на цялата ситуация. Над мен имаше още един етаж с тонове книги. Всичко беше толкова спокойно и тихо, и приятно топло.

Огромното дърво в края на библиотеката със сигурност ме блазнеше да отида към него, а преди него дори имаше дървено мостче, за да минаваш между двата етажа. Красота. Който е измислил това нещо е велик... и това се намираше някъде, близо до някаква шахта или и аз не знаех точно какво.
Седнах на дивана. Той пое моите части, толкова мек и удобен. Затворих очи. Не усещах никаква болка. Беше толкова приятно. Чух стъпките на мъжа и се обърнах към него, а той идваше към мен с някаква книга. Показвайки ми я, ме накара да си закрия очите инстинктивно.
- Ауч... - възкликнах, но след това ги отворих бавно, за да видя какво има да ми показва. - Защо светят по този начин тия букви?! - погледнах го в очите. Имаше красиви очи... мисля че съм го чукала някога, но защо не мога да си спомня такова нещо?! Или си въобразявам и просто сега, на момента, искам да го изчукам... не знам... трудно ми е да разбера коя съм, по дяволите!

- И аз това искам да знам - Джордж затръшна книгата пред собствените си очи и тези на Ева и тъкмо се канеше да я върне, откъдето я бе взел и дървото магически взе, че ... пламна!?

Но какво по-изгарящо може да има от погледа на брюнетката преди малко, ето това бе много добър въпрос, който засягаше ума на Джордж в този момент. Гледаше към пламъците със странен интерес. Светът тук някак го радваше. Бе много по-забавен от този на Земята, където трябваше да се съобразява с взискателното общество. Разбира се, че не знаеше това, просто знаеше, че откачените неща го правеха много, много щастлив. Както нищо друго не би могло просто! Мушиците го накараха да прикрие лице с ръцете си, защото една тъкмо бе влязла в окото му. Бе изпуснал книгата и тя остана разтворена на буквите с лице към земята. Нямаше спасение от малките черни мушици! Така натрапчиво напомняха за присъствието си, бе чак непоносимо, непоносимо!

Искаше да запуши ушите си, но нямаше време за това, защото трябваше ... ъммм!? Да отпуши ОЧИТЕ СИ! Мамка му и на тъпите буболечки ... откъде се появиха сега! Сякаш пламъците не бяха съвсем истински. Димът се симулираше от милиони малки черни мушици, които се бяха полепили по телата им. Отврат!

Е, но не колкото случката от по-рано, а?!

поне не им причиняваха допълнително болка, но лазеха по раните им и се навираха там, където бяха превързани, за да ги накарат да ги ... ами да ги сърби още повече, защото защо пък не!? Дървото толкова бързо изгоря, че Джордж дори не успя да асимилира момента. Толкова бързо, че нямаше време за тия работи!

Джордж много не се поколеба, когато забеляза няколкото остатъци листчета, явно от дървото. Не изпитваше особен страх, което бе странно? Може би бе устроен да е ненормален?

Не погледна към Ева, защото по природа бе егоистично копеле и не се допита до нея, за да реши дали е добра идея да видят какво пише на някое от листчетата, но заради нея минаха по чистия тунел, а не по този с червото, така че му дължеше този избор.

Надигна се и прочете съдържанието на листчето на глас.

- Вижте в реалността - подсмихна се. - Нима това е реално!? - въпросът бе малко ироничен.

Стрелката сочеше към сърцевината на дървото и на там се запътваше Джордж.