Is it my soul if the heart beating in my chest is not mine?

Гласове, гласове, гласове отново и отново се въртяха в съзнанието ми борещи се един с друг, но най - вече борещи се срещу мен.

Не, не съм психично болна, а може би съм, но все още никой не бе успял да ме диагностицира. Но от петнадесет години се боря с гласовете в съзнанието ми, онези които ми казват, че не заслужавам да бъда щастлива, че не заслужавам любов, че не съм достатъчно добра, че не е трябвало да получа онзи втори шанс.

Историята ми започва преди 30 години на 2 Декември 1991 в 11:59 вечерта моментът в който съм поела първата си глътка въздух и също така моментът в който майка ми е поела последната си. Появата ми на този свят носи смърт, появата ми носи повече болка отколкото радост.

От самото начало всичко и всички са били против мен, високо рискова бременност, плодът не се развива както трябва, има проблеми, прекратете бременността. Лекарите, семейството ми, баща ми, аз самата съм била против появата ми, но не и тя. Майка ми е единственият човек на този свят който е искал появата ми, единственият човек който се е борил за мен с всичките си сили със всеки свой дъх. А какво сторих аз за благодарност отнех последният ѝ дъх, убих я просто ей така с едно мое вдишване...

Раждам се преждевременно, прекарвам месеци в кувьоз, умирам и възкръсвам отново и отново. Сърцето ми е дефектно, не работи както трябва, но въпреки това съм все още жива. Не знам защо, нито как, но решават да ме спасят, баща ми решава че всъщност ме иска. Болнаво детство, операция, след операция, лишения, ограничения, болници отново и отново. Вървях по къса пътека, а на края имаше разклонение, едната посока водеше до смъртта, а другата към трансплантация на ново сърце. Имах нужда от ново сърце ако исках да живея. Но дори аз да не исках да живея, баща ми нямаше да ми позволи да умра. Аз бях част от нея, аз бях последният подарък който той бе получил от нея, аз бях онова за което тя се беше борила със зъби и нокти и поради тази причина той нямаше да позволи да умра. А може би трябваше, може би това щеше да бъде най - доброто решение за всички. 

Бях на 15 когато получих новото си сърце, но това което никой не предполагаше бе, че моментът в който това проклето ново сърце щеше да удари първият си удар в гърдите ми, то онова което биеше в гърдите на брат ми щеше да удари последният си. Раждах се за втори път, но резултатът бе същият, отново моят живот бе донесъл нечия смърт. Макар този път да нямах вина за случилото се аз продължавах да виня себе си.

Мигът в който се събудих и разбрах, че брат ми е мъртъв, бе първият миг в който чух гласовете в главата си. Защо аз бях жива? Защо аз дишах когато той не можеше. С какво аз заслужавах да живея повече от него, повече от нея? Всички бяха толкова по - щастливи преди появата ми. Какво право имах аз да живея? 

Гласовете в съзнанието ми бяха толкова шумни, толкова оглушителни, че не можех да ги търпя. Успокоителните не помагаха, болкоуспокоителните също, терапията, нищо не помагаше да ги заглуша. Нищо не помагаше да убедя себе си, че те не са прави, че аз заслужавах, че бях достатъчно добра, че не бях убиец, че не бях проклятие. 

Година след трансплантацията аз все още не можех да се отърва от гласовете затова избягах. Събрах нещата си в една раница и напуснах Нашвил посред нощ. Качих се на първият автобус без да поглеждам назад. Смених няколко пъти автобусите и спирките от където слизах и се качвах, имах достатъчно ум в главата си да направя и невъзможното да не бъда открита. 

Прекарах следващите години в малки градчета, работех каквото можех да си намеря, сервитьорка, мияч на съдове, чистачка, кейтър. Всичко което можеше да ми донесе някой друг долар колкото да оцелявам. Спазвах дистанция от всички, опитвах се да не се набивам на очи, не исках да бъда забелязвана, не исках да бъда намирана. Може би просто трябваше да сложа край на животът си както гласовете ми казваха да направя. Може би те бяха прави, но какво право имах аз да се самоубия, когато в гърдите ми биеше чуждо сърце? Какво право имах аз да сложа край на животът си, когато това сърце можеше да спаси някой който го заслужаваше повече от мен? Не го ли пропилявах? Не разочаровах ли хората по този начин? Може би имаше някой който заслужаваше това сърце повече от мен, а аз го получих вместо този някой, тогава с какво право щях да сложа край на животът си. 

Времето минаваше, животът продължаваше, течеше без да спира, но аз не можех да намеря покой. Никога не се задържах на едно място задълго, имах чувството, че бях прокълната. Всеки път когато усетя и най - малкото спокойствие, всеки път когато си помисля, че мога да остана, че мога да си почина нещо се случваше. Сякаш гласовете в съзнанието ми бяха създали призрак който се навърташе около мен и показваше злата си страна в моментът в който сваля гардът си защото искаше да страдам. Призрак който ми държеше сметка за смъртта на майка ми, за тази на брат ми, за щастието на семейството ми което бях откраднала с раждането си. Държеше ми сметка за сърцето което бях получила и за начинът по който го използвах. Сякаш той нямаше намерение да ме оставя да забравя за всичко случило се. 

Мислех, че този призрак е невидим, че е плод на съзнанието ми, че е резултат на вината ми, никога не бих си и помислила, че е от плът и кръв. Никога не бих си помислила, че е по - близо от колкото предполагах. Никога не бих помислила, че е той...

Бяха изминали петнадесет години откакто бях напуснала Нашвил, тъкмо бях навършила тридесет, нямах нищо в животът си, нямах здрава и стабилна работа, нямах никакви пари в банката, нямах дом, нямах семейство, нямах любов. Бях на тридесет години, а единственото което имах, единствената константа в животът ми бяха гласовете в главата ми. 

Беше време да се прибера, беше време да се върна от там от където всичко започна, ако исках да променя животът си, ако исках бъдеще трябваше да се изправя очи в очи с миналото си. Ето как се озовах на алеята пред родната ми къща. Вратата зад гърбът ми се отвори, обърнах се бавно и го видях да престъпва през прагът

- Hi sugar - плътният му дълбок дрезгав глас изпълни тишината 

- Hi daddy - отговорих с разтреперан глас през сълзи.