The world is full of obvious things which nobody by any chance ever observes.

Име: Емили Феърчайлд
Години: 25
Професия: Детектив
Лик: Катрин МакНамара



-Ем, какво откри? - Греъм седна на съседния стол до червенокоската и остави таблата на масата. Разглеждаха случая извън работно време. Не бяха казали на началник Стивънсън, не бяха упорствали, защото Греъм чакаше повишение, а Емили още беше млада, кръвта ѝ кипеше, нямаше деца и кредит, които да изплаща, съпруга, чиито желания да изпълнява, тя си беше просто тя и искаше да стигне до края на случая, въпреки че беше затворен и щеше да се разгледа след няколко месеца, а новината щеше да плъзне по вестниците. Хората не трябва да забравят, че полицията се грижи за тях, че няма да оставят случая безнаказано, ала точно така се очертаваше, а Емили не можеше да се примири с тази мисъл.
-Нищо особено. Проверих всички автокъщи, никой в града не е продавал такава кола. Отидох до всички сервизи, дори онези които не са отбелязани в GoogleMaps, но нямам успех - не искаше да се предава. Това означаваше да остави престъпника на свобода, да му позволи да живее, докато една майка скърби за детето си, а гражданите я обвиняват в небрежност. Коя майка оставяше детето си да тича напред през пешеходната пътека? Особено в такова време. Дъждовно с ограничена видимост. - Успя ли да се свържеш с майката? - попита Емили, извади сандвича от чантата си и го остави на масата, разопакова го, докато слушаше отговора.
-Покрила се е. Никой не знае нищо за нея. Не е съобщила на съседите си, не е отишла и при сестра си нито при приятелите, чиито номера ми даде сестра ѝ - отговорът не се хареса на детективката, но нямаше какво да стори. Не винеше майката. Дори да не я познаваха хората по улиците говореха за небрежността ѝ, обвиняваха нея наравно с убиеца. Всичко беше против нея.
-Ще го намерим! - каза уверено момичето, като отхапа от сандвича си голяма хапка. Нямаше време за губене, всяка минута беше ценна, макар че бяха минали вече шест месеца. Цели шест месеца!
-Ще направим всичко по силите си да го направим. Не забравяй, че не трябва да се обвиняваш, когато случаят опре до своя край. Не можем да заловим всички и да спасим всички - Греъм беше по-улегнал, но червенокоската го караше да се чувства по-млад. Отдавна не беше нарушавал правилата в участъка, рискуваше повишението си, но Емили го караше да си спомни онези години, в които мислеше точно като нея. Колкото повече се изкачваше в йерархията, толкова по-малко случаи поемаше. Бумащината беше преди всичко.
-Но ние ще го открием, Греъм, аз вярвам! Нямаме напредък, но с усърдие ще имаме такъв. Джейкъб заслужава справедливост - отпи голяма глътка от водата си. - Нямаш късмет, а? - погледна към таблата му, беше забравил обяда си? Манджите на Милдрет не бяха най-приятното нещо за ядене в стола. - Вземи! - каза и му подаде другия си сандвич, нямаше да го изяде така или иначе.
-Спасяваш ми живота!
-Ще вървя - стана от мястото си, след като му се усмихна.
-Ще те чакам довечера в бара за по бира.
-Ще бъда там - викна отдалеч и побърза към изхода.