amphelisia wayte

Можеше да помогне на всички освен на себе си.

Никога не беше обръщала внимание. Никога. Но един ден трябваше да обърне внимание. В началото нямаше никакво значение. Всеки път, в който колената й биваха одрани, след като беше падала, докато се гонеше с децата, беше все едно. Не чувстваше болка. Беше създадена, за да лекува и винаги го беше знаела. Беше способна да извлече чуждата болка, винаги болеше тогава, когато даваше частица от себе си, за да помогне на някого. Но дори тогава нямаше значение. Възстановяването не беше прекалено бавно. Можеше да направи толкова много неща. Докато помагаше на майка си в частната й клиника, постоянно щъкаше покрай леглата на болните и им даваше същата онази частица, която тогава не беше толкова болезнена. Не беше добре за тялото й, но беше лек за душата й.

Помнеше онзи ден, сякаш беше вчера. Никога не беше чувствала болка до онзи ден. Всяко одраскване, всеки удар, сякаш никога не ги беше чувствала. Бяха просто рани, синини, все неща, за които нямаше смисъл да се тревожи. Но когато в онзи ден падна, болката беше толкова непоносима, както всяка следваща след това.

Чувстваше я.

Беше толкова силна. Беше непоносимо. Просто беше паднала. Нищо повече. Разбирате ли? Падане като падане - съвсем обикновено, съвсем нормално. Бутнаха я. Тя загуби равновесие, а си мислеше, че беше достатъчно фокусирана. Тогава извика. Сякаш бяха само те - тя, отекващият писък в пространството и болката.


Диагнозата не закъсня. Хемофилия.

Толкова необичайно. Болестта рядко достигаше жените. Обикновено мъжете страдаха от нея. Идваше от страната на майка й. Тя беше лекарка. Не беше трудно да направи връзката в онзи ден. Не можеше да спре кървенето, не можеше да успокои мъките на Амфелисия, не можеше да спре болката. В началото си мислеше, че е заради дарбата. Момичето й не се щадеше и често я използваше, но когато болката повали детето й и то заспа, останали двете, между четирите стени на една от стаите в клиниката на майка й, мислите за това каква беше причината за състоянието на детето й не престанаха да нахлуват в ума й. Дядо й беше страдал от хемофилия. Знаеше какво питаше пациентите си, когато се обърнеха за помощ към нея. Затова да си направи изводи беше лесно. Не можеше да е сигурна, все пак, но няколко теста щяха да покажат.


Забраниха й да лекува.

Мисълта за това беше по-тежка от болката, която изпитваше в колената си. Не трябваше да лекува. Щеше да бъде болезнено, щеше да я съсипе, щеше да я убие, трябваше да се пази, да внимава. Класификацията беше умерена хемофилия. И никой не можеше да направи нищо по въпроса. Тя не можеше да лекува сама себе си. Никой не разбираше! Никой не разбираше, че да стои далеч от раните и чуждите болки беше твърде трудно. Никой не разбираше колко я болеше в онзи ден, защото тя не казваше нищо. Не можеше да продължи нормално живота си ... и никой не го разбираше. Никой и нямаше да разбере. А сега дори и тя не разбираше, защото дори не знаеше коя е.