"You were born together, and together you shall be forevermore…" or nope?

Стисках силно ръката на Ер, докато в мен растеше вълната на разяждащ гняв. В лицето на мама вече бе вуждах своята майка, а просто Лиза Хейс. В лицеот на тате, не виждах лицето на баща ми, а Ленард Хейс. Двама напълно различни хора от онова, което бяха родителите ни. Чувствах го и някъде вътре в него. Нямах идея как, нито защо, но знаех че нещо не е наред в начина по който диша; пулсиращите вени обримчващи дланта му вплетена в моята не бяха на правилната честота. Сякаш емоциите му летяха из въздуха и бях напълно способна да вникна в тях. Това ни правеше толкова перфектни заедно още от първата ни глътка въздух. Още с първата конвулсия на сърцата ни името на другия бе гравирано някъде дълбоко. На място, което не можеше да бъде достигнато нито от науката, нито от магията. Наше си необяснимо място. А Лиза и Ленард, нашите родители, който се предполагаше да ни предпазват и да искат най-доброто за нас, се опитваха да разрушат всичко, което имахме.
Две деца на по тринадесет години седящи на пейките в бежовата зала докато адвокати със студени гласове решаваха съдбата ни - Разделени!
Стиснах силно ръката на брат ми, а той стисна моята. Нямо обещание да не се пускаме един друг дори и физически да ни накарат да го направим.
~~~
- Изяж си закуската...
- Не съм малка. - студено отсече Скарлет оставяйки пълната си чиния на мивката. Облегна длани на ръба на плота и затвори очи за секунда. Не се чувстваше добре от цели две седмица. Постоянно замаяна. Понякога имаше чувството, че не е съвсем тук. Сякаш духът ѝ се опитваше да се откъсне, а дори само идеята, че продължава да го държи като в клетка я изморяваше неимоверно.
- Няма как да очакваш да се чувстваш добре ако не ядеш. - острият звук на вилицата докосваща чинията на майка ѝ направо я влудяваше. Сякаш някой стреляше точно до ухото ѝ - Искам да си приготвена до десет часа. Важно е да направим добро впечатление иначе...
- Добре. - отново я прекъсна младото момиче оттегляйки се от стаята без грам уважение към Лиза. Не ѝ се слушаха изискванията на възрастната жена. През целия си живот Скар бе имала само едно желание - да бъде с брат си. И никой не го уважаваше. Защо тя да отговаря с уважение на тях? По дяволите, усещаше как се разболява и никой не правеше нищо по въпорса, макар и на майка ѝ и на баща ѝ да бе ясна прочоната. Близнаците не биваше да се разделят!

– Проклети да сте и двамата! - крясъците ми се разнасяха из целия палат, а баща ми дори не потрепваше. Бе все така опериран откъм емоции, гледащ празно и дори не си правещ труда да повдигне рамене, колкото да потуши бушуващия в мен огън. Все така противен, като какъвто го виждах след развода. Даже разводът с майка нямаше никакво значение - със или без нея, все щях да се оправя. Това, което ми липсваше, бе Скарлет, а двамата ни уж родители правеха всичко по силите си, за да ни държат настрана един от друг. Защото това галеше егото както на него, така и на нея. И защото ние, децата им, бяхме нещо, което ги свързва. А те не искаха това. Но сагата далеч не свършваше с това, че се мъчеха всячески да разединят двете половини на съвършеното цяло, което изпиваше живота и от двете деца; сега финалният щрих, с който бележеха края, бе отнемането на родителските права на другия. Скарлет вече не бе дъщеря на Ленард Хейс, а само на Лиза Уилямс - дори името на Ленард бе заличено от всичките и документи. А от друга страна от мен, Рефаим Хейс, тайно бяха отнели парчето, което Лиза бе оставила у мен. 
– Ние не сме виновни за вашите грешки, по дяволите! Защо наказвате нас? - далеч не се успокоявах. Белите листи с подписани документи бяха в краката ми, измачкани и мръсни. Но какво значение имаше - с едно щракване на пръстите богатият ми татко щеше да си извади нови и с лекота да ги преправи...
– Още ли общуваш с тази малка кучка? - Ленард изсъска заплашително през зъби в лицето на Ер, без да сваля очи от неговите. 
– Тази малка кучка ти е дъщеря. Как смееш да наричаш така собственото си дете… - отвърна не по-малко разяреният близнак. 
– Малката глезла спря да бъде мое дете в момента, в който разкарах проклетата и майка от живота си. Най-доброто решение, което съм вземал - пристъпи към чернокосия младеж. - А ти кога най-накрая ще се осъзнаеш? Възнамеряваш ли да слезеш на земята и един шибан път да бъдеш порадъчния син, когото заслужавам? 
– Не заслужаваш нищо. Особено пък от мен - Рефаим вече дори не звучеше ядосан. Нито наранен, нито огорчен. Просто студен, безразличен, чак плашещо отдръпнат. " Особено пък сега", мислено добави. Следващите няколко реплики бяха чиста трагикомедия - от оплакване колко неблагосклонни са били боговете към Ленард, задето го дарили с толкова неподчинен син, до поредната доза забрани и закани, които младият наследник на Хейс, без да се замисли, отново би прекрачил, за да бъде до сестра си пак. Кулминацията на цялата отчайваща картинка бе в момента, когато Лен вдигна ръка срещу детето си. Никога досега не го бе удрял; обикновено в такива случаи имаше други, които да му вършат мръсната работа, ала и на тях не им се получаваше (Да бе мислил, преди да запише Реф на курс по карате, когато бе на пет). 
В ръцете на младежа мигом се намери някаква стара ваза от рафта зад него - част от колекцията глупави антики, които старият си събираше, незнайно защо. Звукът от трошенето на порцелана се разнесе из стаята, а кръвта вече попиваше в пода, до строполилото се почти мъртво, гърчещо се тяло на бизнесмена. 
*
– Скарлет, трябва да… Да се махнем от тук. Веднага. Заедно… - въпросителният треперещ син поглед на близначката му пробиваше ума му и го караше да забрави всички думи, които искаше да и каже. - Аз май… Убих татко. 
Преглътна тежко. Кръвта все още лепнеше по кожата му, макар той старателно да я бе отмил. Още можеше да усети металния и аромат в пространството около себе си. Вдиша дълбоко. Издиша. Седна. Все машинални последователни действия, за да събере последните си частици здрав разум, преди да обясни за случилото се. 
– А знаеш, че законът ще е на негова страна… - тихо и прошепна, докато нежните и ръчички се увиваха около гръбнака му. Последва и предложението да се качат на онзи кораб, който да ги отведе някъде далеч от дома и пречките по пътя им един към друг. 
– Заедно. За вечни времена - обещаха си. Произнесоха думите в един глас, сякаш можеха да прочетат мислите си взаимно. - Вече няма да се разделяме. За нищо на света. 
…… Или поне до съдбовния час, в който и двамата не отвориха очи на напълно непознати места, разделени един от друг. Отново. Но този път - със заличени спомени, на мястото на които имаше само спуснала се само бяла завеса на забрава. Без представа нито за свят, нито за живот. С единствено останали като константи имената им, както и чоплещото ги отвътре чувство, че нещо им липсва; че нещо трябва да намерят. Но въпросът бе къде?