Lissie Barbara Braxton. Free

-Той работи тук! - почти щях да опищя целия коридор пълен с ученици. Правилно ли виждам? Свалям очилата си, доста глупаво от моя страна, търся кутийката им в чантата ми, за да извадя от там малката розова кърпичка и да ги почистя. Мисията беше успешна. Следващата завърши с напукването на стъклата на очилата ми.
-Успокой се, Лизи - Татяна от другата ми страна се навежда и взима падналите ми очила. Не виждам надалеч.
-Нищо не виждам - напомням за този факт и изпуфтявам недоволно. Притеснена съм и усещам, че ръцете ми се потят. - Дай ми това - казвам и измъквам очилата от ръцете й.
-Какво толкова като сте спали заедно?
-Какво толкова ли?! Ще работим заедно! Това е толкова...нередно - не успявам да довърша, но след кратка пауза зашивам последната дума към иречението. - Престанете да тичате! - викам по децата, които тичат около мен. Хващам Татяна под ръка и свиваме в другия коридор, надявам се Елиас да не ме е забезал.
Въздъхвам шумно. Не си признавам, когато ме упрекват, но имам няколко мании - контрол и перфекционизъм.. Също не обичам да се отказвам дори когато е очевидно, че каузата е загубена. Като 11 в. Не искам да си призная, че са ужасни деца и че не мога да се справя с тях.
-Бракстон, в кабинета ми - чу се по говорителя.
-Успех!
Ще ми трябва, помислям си. Въздъхвам и оправям полата си, имам чувството, че нещо с нея не е наред през цялото време. Нищо не виждам, но добре познавам училището. Всичко е размазано, но стигам до кабинета на директорката.
-Седни или не сядай, все едно - почва русата жена. - 11 в имат нов класен ръководител - тъкмо приближавам, за да седна, но думите на жената ме стъписват и не се чудя кой ли би ги взел? Последната им класна се беше хвърлила от четвъртия етаж на училището с обещанието повече никога да не се върне.
-Но ко... - не успявам да довърша, защото тя ме прекъсва и ми дава желания отговор.
-Милър. Елиас Милър - отварям широко уста и след малко я затварям. - Д-д-д-доб-ре - казвам, а след това излизам от кабинета.
Дразня се, че някой е заел мястото ми. Но това е 11 в. А те са ужасни. Забравям за счупените си очила, без които няма да мога да преподавам. Нямам търпение да каза на Татяна, да се прибера с колелото ми у дома и да се позабавляваме по случая.

tag: ---