Джупитър Де Клев
30Няма живи роднини.
Липсват отличителни белези, но се гордее с прекрасната си коса и исполинския си ръст.
Животът приемаше Джупитър на шега, а той него – също не толкова сериозно. Двамата се смееха един на друг, Животът подигравателно го наричаше Юпи, а антикварят с голямата усмивка срамежливо поглеждаше встрани от житейския си път, за да види колко много е кривнал. Кармата, която той беше отредил да бъде сестра на Животът, по-грозновата, с счупен, от побой, орлов нос, гангренясали зъби, но все пак чаровен поглед, щеше да му види сметката някой ден, на някой от многото завои и кривини по житието му. Първата бабунка по пътят му беше се извила още при раждането му - та кой, за Бога, се ражда в кръчма.
„Явно ти, Юпи.“ - отвърна Животът, свивайки рамене и дръпна от миризливата си цигара, а Джупитър сви устни и поклати глава.
„Може би си прав, Живот, може би.“
После нови и нови завои без липса на пътни знаци за предупреждение се пръкваха след храста на всяка нова година от живота му.
На 7 си счупи ръката и пропусна първият учебен ден и половината учебна година на първи клас.
На 12 осъзна, че харесва момчетата много повече от момичетата. Даже май изобщо не му допадаше женското начало, макар да имаше няколко добри приятелки по родителска линия, на чиито рождени дни изяждаше неприлично количество торта, въпреки нездравия си, рахитичен вид.
На 14 за пръв път запали от хашиша на едно съседско хлапе и се пренесе в Ягодовите полета, които Бийтълс възпяваха. Наистина, искаше да е Завинаги и никога да не ги напуска.
На 16 почина майка му. Беше нелепа катастрофа с пощенска кола. Жълтата пощенска таратайка беше отнесла очукания пикап на Роузи Де Клев на кръстовището пред редакцията на градския вестник, което създаде първата свястна новина за седмичника от няколко години насам.
На 18 изгуби баща си, клетникът се бе пропил след загубата на жена си и прекарваше в същия онзи локал, в който преди 18 лета се бе пръкнал сина му, по-голямата част от времето си. Не помагаше и, че пивницата беше в съседство на антиквариата – делеше ги само една, прорязана от жилки мухлива влага със серено-жълт цвят, стена, от която, когато някой вървеше по вторият етаж, се ръсеха песъчинки суха мазилка.
На 18 и половина Джупитър осъзна, че по тия завои много му става лошо, ама Животът продължаваше да го форсира. Хората в квартала започваха да го съжаляват. Сухите им, набръчкани лица с уведени, от злободневие, усти сякаш изричаха безмълвно: „Клетото сираче.“, все едно Де Клев беше някакъв Дикенсов герой, който имаше нужда от симпатии. Мразеше тези гримаси, този град и сивотата му, затова дърпаше завесите, избелели от десетилетията, и продължаваше да пуши трева.
На 21 вече имаше ясна представа, че ще се махне от този град, само да завърши местния колеж.
На 22 наистина завърши, но депресията беше се качила на раменете му и го яздеше като конче.
На 23 вече не знаеше защо не приключи с Живота, може би, защото все още му беше някак съвестно да го остави самичък да се мъчи с онези хора със скучните лица, които минаваха покрай прозореца на антикварния магазин, като механични кукли от музикална кутия.
Останалите години бяха водовъртеж от много Ривотрил, малко уиски, бая Гинес и шепа стари предмети.
FC. Hozier
Today at 8:57 am by The Cosmos
» Съобщения
Вто Мар 26, 2024 12:42 pm by The Cosmos
» Връщане на герой
Нед Мар 24, 2024 2:09 pm by The Cosmos
» II. Игрален наръчник
Пет Мар 22, 2024 6:10 pm by The Cosmos
» ЗАВРЪЩАНЕ
Вто Мар 19, 2024 12:58 am by Adam Heo
» Предложения
Нед Мар 17, 2024 10:12 pm by The Cosmos
» Отсъствия
Нед Мар 17, 2024 10:11 pm by The Cosmos
» БОНУСИ ЗА ПАСАЖЕР
Нед Мар 17, 2024 9:53 pm by The Cosmos
» Запазване на лик
Нед Мар 17, 2024 9:12 pm by The Cosmos